Monday, June 30, 2014

Monday, June 16, 2014

We love you / Обичаме ви (2009)

Всяко лято от 1972 г. насам, Рейнбоу събиранията са привличали десетки хиляди хора към различна защитена местност на Съединените Щати. Те изграждат един временен град в пустошта, оборудван с кухни, водопроводи, медицинска помощ, хигиенизиране и детски занимални. Кулминацията на събирането е една богата и изящна молитва за мир на 4-ти юли. Събиранията привличат всякакви хора, всеки с различна причина, от най-различни места, въпреки силния натиск от федералните агенции, които се опитват да ги забранят. Всичко това се случва благодарение на усилията на индивиди, които не разполагат с някаква формална организация, или лидери, и без да е нужно човек да си закупува билет, или да му бъде заплащано за извършения труд.

 

Окупирай любовта (2013) - трейлър

Sunday, June 8, 2014

Филип Уолън

Филип Уолън обсъжда месната и млечна промишленост: не храна, не мода, не прищявка - а наркотик; леко замъгляване в човешкото съзнание и благоприличие.

 

Филип Уолън обсъжда какво можете да направите, вашето пътуване и "дали сме устойчиви". Какво може да направите? Научете колкото можете, присъединете се към колкото може повече другари по пътя и разпространявайте посланието.

Friday, June 6, 2014

Отец Томас Кийтинг

В тази лекция, отец Томас Кийтинг обсъжда динамичната природа на Бог и парадокса, който се съдържа в преживяването на божествена единност. С хумор и мъдрост, той изследва практикуването на съзерцателна молитва и как бихме могли да започнем да се доближаваме до Бог, бидейки съзнателни за сетивата си тук и сега.

Със субтитри на български.

 

Thursday, June 5, 2014

Убунту

Бившият южноафрикански заместник министър на здравеопазването, Нозизуе Мадлала-Рутледж, описва представата за Убунту, или дух на споделянето. Практикуването на Убунту изгражда връзки и разбирателство между хората - нещо, което все повече се губи с увеличаването на урбанизацията.




Нипун Мехта

Нипун Мехта е основател на http://www.servicespace.org/, организация, ръководена изцяло от доброволци, която е предоставила безплатно на нестопанския свят милиони долари от Интернет услуги. Получател на наградата "Джеферсън" за обществени услуги и Наградата на президента за доброволчески услуги, неговата работа творчески балансира Интернет технологии за съвместно и трансформативно даряване, предоставяйки му вникване в услугите, ръководството, организационния дизайн и духовността. Той участва в консултативните съвети на фондация "Сева", фондация "Далай Лама" и "Въздушни посланици".








Виждайки въздействието

Дийн Рейдин

Дийн Рейдин е изследовател и автор в сферата на парапсихологията. Професионалната му кариера е насочена към експерименталното изследване на дълбините на човешкото съзнание, главно феномени като интуиция, предусещания и психически феномени. Той е старши учен в Института за Духовни Науки в Петалума, Калифорния, и е помощник преподавател в щатския университет Сонома. Изследванията на Дийн са били включвани в многобройни списания, и той е участвал в няколко радио и телевизионни програми. Той е автор на книгите "Оплетените умове" и "Съзнателната вселена".







Wednesday, June 4, 2014

Откъс от книгата "Анархията работи" на Питър Гелдерлус

Докато ресурси били пренасяни насила от Америка към Европа, отговорът на това бил пиратството – един феномен от дългата и славна традиция на бандитизма – и то всявало страх в сърцата на търговци, пренасящи злато и роби. Писатели от Даниел Дефо до Питър Ламборн Уилсън са представяли пиратството като борба срещу християнския свят, капитализма и неговия предшественик меркантилизма, както и срещу правителството. Пиратските убежища представлявали постоянна заплаха за установения ред, рушители на глобализирания грабеж на колониализма, подбудители на робски бунтове, създатели на подслони, където бегълци от по-нисша класа можели да избягат и да се включат във войната срещу бившите си господари. Пиратската република Сале, близо до днешната столица на Мароко, въвела нови форми на представителна демокрация един век преди Френската революция. На Карибите много от бегълците се присъединили към остатъците от туземни общества и усвоили техните егалитарни структури. Тази пиратска социална класа включвала и много прото-анархистки социални революционери като Лавелерс, Дигърс и Рантърс, които били прокудени в английски каторжнически колонии в Новия свят. Много пиратски капитани били избирани и моментално отзовавани.
Властите често били шокирани от либертарианските им склонности; холандският губернатор на Мавриций се срещнал с един пиратски екипаж и коментирал след това: „Всеки имаше по равно думата също като капитана, и всеки носеше собствените си оръжия в своето одеяло.” Това сериозно заплашвало реда на европейското общество, в което огнестрелните оръжия били ограничени само за по-горните класи, и създавало ясен контраст с търговските кораби, където всичко, което можело да бъде използвано като оръжие, било държано под ключ, и с флота, където основната цел на пехотинците, поставени на пост на военните кораби, била да държат моряците на мястото им. Пиратските общества също така развивали и по-голямо равенство между половете, като известен брой пиратски капитани били жени. Много пирати възприемали себе си като Робин Худ, и малко били тези, които се смятали за поданик на някоя държава. Докато много други пирати се захващали с меркантилизъм, продавайки откраднатите си стоки на най-висока цена, и дори участвайки в търговията с роби, друго едно течение в пиратството представлявало ранна сила за аболиционизма, подпомагайки робски бунтове и включвайки в себе си много бивши роби. Властите в северноамерикански колонии като Вирджиния били загрижени относно връзките между пиратството и робските въстания. Страхът от възможността робите да избягат, и да се присъединят към пиратите и да ограбят някогашните си господари, както и от расово примесени въстания, насърчил разработването на закони в колониите, които да наказват расовото примесване. Това били някои от първите юридически опити да се шаблонизира сегрегацията и да се разпространи расизма сред бялата нисша класа. Сред Карибите и в други части на света, освободените пиратски територии процъфтявали в продължение на години, но си остават забулени в мистерия. Документиран факт е, че тези пиратски общества представлявали широкоразпространен и дълготраен проблем за имперските сили, и че много от тях били шокиращо либертариански, но друга информация липсва. Това не е учудващо, при положение, че те водели война с писателите на историята. Тя гласи, че най-подробно описаната пиратска утопия – Уберталия, или с другото име Убертатия - е плод на дискусии. Много части от нейната история са приети за измислица, но според някои източници, Либертатия, като цяло, никога не е съществувала, докато според други, легендарният й основател – капитан Джеймс Мишън, бил просто литературна измислица, но самото пиратско селище в действителност съществувало.
Растящите флотилии на Великобритания и Съединените Щати накрая сразили пиратството през 19-ти век, но през предходните 17-ти и 18-ти век, пиратите били част от едно могъщо общество без държава, което водило война срещу империализма и правителството, и което дало възможност на хиляди хора да се освободят във времена, когато потисничеството на западната цивилизация надминавало всички предишни жестокости в световната история.

Алис Херц Зомер - 108-годишна оцеляла Холокоста

Бернард Хилър интервюира Алис Херц Зомер, която е била затворник в концентрационния лагер Терезин. Тя била веща пианистка, която свирила 24-те етюди на Шопен само по памет. Изгубила родителите и съпруга си по време на войната. Синът й, който бил успешен музикант (който починал през 2001 г.), оцелял лагера заедно с нея. Тя вярва, че да бъдеш "оптимистичен" е най-важното качество за постигането на щастлив живот.

 

Преходът

Той се надигна отново от сянката си, за да обмисли предстоящото решение. Слънцето залязваше на запад и той усети как то го огрява в гръб. На няколко метра от мястото, където очите почиваха на младото му лице, стояха две обозначения. Едното сочеше към път, на който го чакаше кола, която да го отведе в утробата на сигурността, ако избереше тази посока. Другото обозначение сочеше към тясна пътека, изчезваща сред буйна гора. Той погледна обозначението, сочещо към колата. Върху него, с големи блестящи черни букви беше изписано "СИГУРНОСТ- 10 км". Под думата, написани по-ситно бяха: "Одобрение и Безопасност". Той се вгледа за малко в обозначението преди да насочи погледа си към другото. Това обозначение изглеждаше по-старо и думите бяха леко избледнели- на него пишеше: "НЕСИГУРНОСТ- ---км". Под това обозначение, както при другото, имаше две думи: "Риск и Свобода". Момчето се обърка и отново се смути, докато очите му започнаха да се насълзяват. През голяма част от живота му бе повтаряно, че този ден ще настъпи. Всички му бяха казвали да се подготви, и той знаеше, че това ще бъде най-голямото решение, което някога ще трябва да вземе.

Решение, което ще определи насоката на неговия живот. По-близките му хора го уверяваха, че накрая решението ще е е изяло негово, но в същото време той се чувстваше притиснат да се качи в колата, която ще го отведе при Сигурността. Всички преди него са били на същото място, и те щяха да го убедят, че качването в колата ще е най-надеждния начин да живее живота си. Повечето от тях бяха избрали пътя на Сигурността. Всички те бяха избрали да седнат в удобството на колата, и като повечето преди тях бяха станали осигурени и приети...но дали бяха щастливи? Пееха ли сърцата им всеки ден щом се събуждаха? Момчето помисли над това, обръщайки се към слънцето, оставяйки го да изсуши лицето му. Той наблюдаваше красивото сливане на слънце и океан.

Гледката сякаш възвърна едно спокойствие, което бе изчезнало от душата му. Той вдиша дълбоко, жадувайки лъчите светлина да преминат през неговото тяло и ако може да разтопят емоциите му. После, след известно време, той затвори очи и бавно се извърна, за да се изправи пред неизбежното. Момчето отдръпна клепачите си, за да приеме цялото възприятие. Той се взря в първото обозначение, опитвайки се да разглоби думите, докато не станеха напълно голи, разкривайки истинското си значение. СИГУРНОСТ...ОДОБРЕНИЕ...БЕЗОПАСНОСТ. Не можеше да разбере защо повечето хора по света бяха завладени от желанието да се сдобият с тези неща; защо повечето смятаха този път за най-надежден за живота на човек. Той насочи погледа си към другото обозначение, вглеждайки се дълбоко в думите.

НЕСИГУРНОСТ...РИСК...СВОБОДА.

Той повтаряше думите отново и отново, докато ги прочиташе. И тогава бавно, но внезапно, тихо, но настоятелно, разкритието се настани....

...в главата му и се спря в неговия мозък. Момчето бързо  погледна нагоре отвъд обозначението към пътеката, изчезваща в буйната зелена джунгла. След това се взря в колата. Усети как сърцето му започва да бие по-силно. Погледна обратно към пътеката и красивата гора, която постепенно я обгръщаше. Момчето наблюдаваше някаква птичка да прелита от едно дърво на друго. Забеляза катерица да бяга по ствола на дърво, която след това се шмугна под някакъв храст. Осъзна, че животните не са загрижени относно безопасност или одобрение. Те са доволни да бъдат такива каквито са, и са удовлетворени от това, което имат. Дишането му се учести, докато гледаше обратно към колата и постепенно издигащия се град нататък. Зачуди се за всички хора, щъкащи из сенките на онези извисяващи се сгради. Зачуди се дали те са доволни да бъдат такива, каквито са. Замисли се дали са удовлетворени от пътя, който са избрали за себе си.

Момчето реши, че някои може и да са, но повечето се опитваха да запълнят празнината, в която детските им сърца преди са пели. Повечето се опитваха да стигнат някъде, където колата не можеше да ги отведе, защото в този живот нищо не е сигурно. Усети прекрасно затопляне в средата на гърдите си и най-накрая обърна своя гръб на колата завинаги. Придвижвайки се към началото на пътеката на Несигурността, той хвърли поглед на обозначението, което сочеше към нея. Лека усмивка се плъзна по лицето му, защото сега разбираше какво означава обозначението. Момчето застана пред пътя на Несигурността, вдигна високо глава и изрече на глас: „Това е насоката на моя живот. Знам го, защото сърцето ми показа пътя. Този преход няма да е лесен.
Ще има безброй препятствия, преграждащи пътя ми, и много предизвикателства за преодоляване, но правейки това, зная, че ще се поучавам и израствам от всяко изживяване, приятно или не. Разбирам, че поемайки по този несигурен път, може да рискувам одобрението и безопасността, и понякога живота може да е изпълнен със страдание, но ако рискът се отнеме от живота, тогава няма да има истинско живеене. Чрез риска на живота, аз избирам, в края на краищата...Аз ще бъда свободен...” Сълзи на радост започнаха да се натрупват в очите на момчето, което пое по пътя на Несигурността, защото знаеше, че следва сърцето си, и то му бе казало да бъде верен на мечтите на своята младост. Преди момчето да бъде обградено от гъсталака, той погледна през рамо към мястото, където беше стояла колата. Започна да се смее на глас и да пее красиви песни за свободата, защото колата...беше изчезнала...

*******

Беше минало известно време; знаете как е когато дните започват да се сливат един с друг, и упоритостта на времето пада като изтощена сянка, изпразнена от бдителността си. Момчето сякаш цяла вечност беше вървяло по този несигурен път, когато пътеката изведнъж се разтвори към малко сечище. Той стоеше там, без да знае какво да прави, опитвайки да си поеме въздух, който доста бързо избягваше от закалената му обвивка. Той постави ръце на коленете си и се наведе, опитвайки се да даде възможност на ума, тялото и духа да се пренастроят, защото последната част от пътуването бе особено изморителна.

След момент, момчето се изправи, за да огледа обкръжението си. Дърветата оформяха нещо като покривало, наведени над малко езерце, стоящо в средата на скромното сечище. Малко светлина успяваше да премине през листата, и въздухът сякаш беше спрял движението си. По поречие на тихите води, от другия край на сечището, той забеляза прекъсване на шубрака, където предположи, че отново продължава пътеката. Приближавайки се към водата, той осъзна колко успокояващо беше вътре в скромния зелен отвор; тишина, която не бе срещал от доста време. Момчето клекна до ръба на езерцето, поставяйки ръце във водата и загребвайки малко от нея. Усещането премина през тялото му като електричество, докато напръскваше с течността лицето и врата си. Той повтори това няколко пъти преди да осъзнае, че чувстваше лицето си по-различно, с твърди мустаци и загрубяла кожа. Той спря да разбърква водата. Щом и последния кръг постепенно се запъти към другата страна на езерцето и спокойствието отново се възвърна по повърхността му, момчето се наведе и погледна надолу, за да види отражението си. Линии преминаваха по очите, челото и устата, които сякаш бяха вдълбани в изморения му образ. Брада беше избила на различни места и ръцете му бяха леко набръчкани и загрубели. Взирайки се обратно в образа, почиващ на огледалната повърхност, на него му стана ясно, че вече не беше момче, и някъде по тази неясна пътека е преминал прага от юношество към мъжество.

„Как се стигна до това?”, замисли се той в тишината. „И как ще приключи всичко?”. Ще постигне ли той славата на това да изпълни мечтите си? Възможно бе вече да е достигнал някое от убягващите му желания, докато се мъчеше по съмнителния път, но тогава да е бил толкова погълнат от образа на това как би изглеждало то, че дори да не го е осъзнал и да е продължил да се скита. Въпреки, че е нещо нормално мечтите на човек да еволюират, щом настъпят определени изживявания, границата, разделяща моментния успех и пълната загуба, е изключително тънка като стъблото на палма от западното крайбрежие.

В ляво, на няколко метра зад него, се издигаше голямо дърво. Докато се приближаваше към усамотеното старо дърво, той имаше чувството, че сякаш земята постепенно се надига под краката му, вероятно заради обширната система от корени, които с времето са накарали земята около дървото да набъбне. Той стигна до него, обърна се и седна с гръб към широкия му ствол, което предлагаше удобна позиция да наблюдава цялото затихнало сечище. Той се вгледа как едно листо пада безшумно към водата, спиращо се спокойно на повърхността. Единствения звук, който можеше да долови, бяха далечните песни на птици; това и звука от разбиващото му се сърце, биещо в гърдите му. Облягайки се на любящото дърво, той започна да се примирява със значителните решения, които бе взел, и които го бяха довели до този момент от живота му. Неговото упорство и неспиращото желание да върви по пътя на несигурността - за да изпълни един ден мечтите си - постепенно бяха породили загубата на важни части от живота му, които той ценеше много. И сега, стоейки в този чужд подслон, всичко започна да го застига.

Той седя там дълго време, периодично проливайки сълзи, щом попаднеше на някакво припомняне от миналото, което проникваше в съществото му като горящ спомен, подклаждайки потиснатите чувства дълбоко в него. Беше толкова сигурен в себе си отначало, когато предприе това непредвидимо пътуване. Въпреки че бе изживял и постигнал много, все още имаше много работа за вършене; но мислейки си колко продухан от вятъра е станал живота му, той не беше сигурен дали ще има сили да продължи.

Много неща не бе предвидил, щом подхвана това неопределено търсене. Но най-ясната реалност беше в препирнята и усмиряването на сърцето му от неуловимия план на любовта; защото когато той се отдадеше на някой друг, неговата одисея ставаше и нейна, но пътят на несигурностtа не беше за всеки. И там седеше той, чувствайки се напълно объркан и раздвоен какво да прави.

Когато бе млад и за първи път разбра причината за своето съществуване - призванието си в живота - целта с която е бил заченат - беше все едно сърцето му се извисяваше с вечните криле на тези мечти. И в храбростта на младините му лежеше незатихващия глад да осъществи най-дълбоките си амбиции в света, и почти нищо не можеше да го спре от изпълняването на този копнеж.

Но с течение на годините и все по-честите срещи с истинския живот, той започна да разбира как работеше света. Започна да осъзнава, че мечтата беше едва в своя зародиш, и щеше да е нужна значителна работа, за да достигне пълното й осъществяване. За да може тази мечта да разцъфне като прекрасно цвете сред огромно поле от пролетна зеленина, много трябваше да бъде жертвано, и той видя, че повечето хора нямаха волята или смелостта да изпълнят всичко до край.

Беше ли той един от тези хора? Такъв, който да изостави нещо, за което се е борил през половината си живот да осъществи? Той не беше от отказващите се, но може би просто не му е било писано, защото до този момент, пътят му бе поръсен с величествени, но редки пикове, и обсипан с редица мъчителни падения. Като резултат от това, той се чувстваше леко разочарован от самата мечта, за която бе рискувал всичко, и борейки се толкова дълго да осъществи стремежите си, единственото сигурно нещо беше, че за втори път в своето съществуване, той трябваше да вземе жизненоважно решение - избор, който ще се отрази на остатъка от неговия живот завинаги и един ден. Той напълно бе изгубил себе си и усещаше, че не може да направи нищо, освен да седи там сам и несигурен. И той продължи да седи...и да седи...и да седи...напълно погълнат от нерешителност и от това състояние на инертност, за което бе спомогнал да се появи, докато три думи отекваха в главата му:

„Накъде да тръгна?”

В този миг, той чу нещо от дървото над него. Погледна нагоре и видя една катерица, застанала на нисък клон и взираща се право в него. Животното издаваше странни звуци, докато мърдаше опашката си, което прокара плаха усмивка по лицето на мъжа. Докато брътвежа на катерицата се усили и движенията й станаха по-оживени, мъжът погледна дълбоко в топлите й очи и самия той започна да издава странни звуци, сякаш за да комуникира със животното. После, за секунди, катерицата се обърна и се втурна към стъблото, спирайки се да му хвърли още един поглед преди да е изчезнала надолу към ствола. Мъжът бързо се изправи да види къде е избягало дребното кафяво животинче, но докато обикаляше широкото дърво не откри катерицата, но откри нещо друго.

Пред него издълбано в задната част на древното дърво се четеше:

„ТОВА Е ПРЕХОДЪТ- КРЪСТОПЪТ, НА КОЙТО ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ИЗБЕРЕ - МЕЖДУ УМ И СЪРЦЕ - ИЗБИРАЙКИ КОЕ БОЖЕСТВЕНО Е - МЕЖДУ ТЕЗИ МЕЧТИ, КОИТО РАЗДЕЛЯТ ТЕ... Продължи към великото неизвестно или последвай пътеката около абаносовото езеро, излизайки от същото място, от което си пристигнал.” Прочитайки оповестяването, той се почувства леко несигурен, сякаш някой го наблюдаваше. Очевидно преди него е имало и други на това място, но прочитайки го отново, той знаеше, че в този момент е наблюдаван единствено от Съдбата, която го беше довела до този кръстопът, и очакваше горящото му решение. Освен това, в дървото имаше и вдълбани  различни цитати, оставени от тези, които са навлизали в Прехода през годините. В края на всяко послание бяха оставени инициалите на онзи, който го е издълбал. Посланията бяха много, но четири от тях сякаш изпъкваха над останалите. Докато ги прочиташе на глас, той започна да усеща вълни от насърчаване в себе си. Първото гласеше: „Бяла коса=години на мъдрост, и тези, които следват своите мечти, винаги ще останат млади и чисти в сърцата си.” – К.Л.К

Колко е вярно, замисли се той, че в модерното общество се набляга толкова много на възрастта, и докато някой, чиито житейски опит е обширен, достигне до степен, в която знание и прозрение могат да бъдат споделяни с други, особено с младите, на този човек вече се гледа като на прекалено стар или неуместен, заради повърхностни стереотипи и изкривени възприятия. Всъщност такъв човек, който се е борил през  голяма част от живота си, за да може да сподели своята песен със света, може да бъде източник на голямо вдъхновение.

Следващото гласеше: „Животът е пълен с избори. Изборите, които правим в този живот, всъщност ни правят такива, каквито сме, и във всеки един момент, ние имаме възможността да направим нов избор.” – С.Д.М.

Той се замисли върху този цитат, осъзнавайки всичката енергия, която се влага във взимането на решение. Ако вярваш в закона на вселената, тогава не съществува такова нещо като грешен избор, защото всичко се случва така, както е предопределено да стане. Винаги има причина зад всяко важно събитие, и обикновено някаква поука, която да бъде взета от него. И накрая единственото ни известно нещо е човека, в който ние сме израснали да бъдем. Това е единствената истина. Третото изявление гласеше: „До края на зората следвай сърцето си, защото никога няма да те подведат посланията негови - Докато приближаваш се до мечтите си, някъде отвъд чакащи.”-Л.А.Л.

Мъжът погледна около дървото към езерцето. Както бе написано, пътеката обикаляше водата, водейки към входа на Прехода. Но точно на ръба на езерцето, както бе мислил преди, започваше отново пътя на несигурността, и прочитайки третия цитат наново, той се зачуди дали пък мечтите му не бяха наистина малко по-напред по пътя, чакащи „някъде отвъд” за още едно храбро усилие.

И най-накрая, с четвъртото изричане, се появи една проницателна искра в бездната на неговото сърце. То гласеше, „ВЕЧЕ СИ СТИГНАЛ! Затова не подлагай на въпрос и не отричай страстта горяща в теб, защото всеки един човек притежава дар, който помага на света да бъде едно по-красиво място.”-Р.К.Р.

И в този миг той вече знаеше накъде да тръгне.

Докато се приближаваше бавно към примамващата вода, умът му се изпълни със страх, защото той знаеше, че при това състояние е възможно да дойде момент, в който няма да има връщане назад. Това бе причината той да бъде раздвоен толкова дълго време, защото в действителност той искаше всичко, но сега разбираше, че понякога в живота не може да имаш всичко. Ако не се вслушваш в знаците, ще се озовеш в Прехода, с тежко решение, поставено на гръбнака ти. Единственото ясно нещо бе това, че сърцето му го приканва да изкара всичко докрай. Въпреки че това означаваше той да се сбогува с част от живота си, която ценеше много, поне той щеше да премине през останалата част, знаейки че е направил всичко, за да осъществи своите мечти.

Той стигна до брега на езерцето, съблече се гол, и после се изкачи на един голям камък преди да се гмурне. Водата бе ободряваща и той си пое дълбоко въздух, след което се потопи надолу. Очакваше във всеки момент да докосне дъното, но това не се случи. Отвори очи, за да види дали е близо, но единственото, което виждаше, беше мътна тъмнина. Тайнствено вълнение го завладя, докато той си затвори очите, представяйки си, че плаваше отпуснато обратно в утробата.

Той си задържа въздуха, докато дробовете му не почнаха да зоват за кислород и едно огромно усещане на жизненост се събуди отвътре. Докато се изстрелваше към повърхността, чувството бе такова, сякаш той щеше да се роди отново изпод леглото на морето. Премина течната граница с мощно вдишване, последвано от гръмогласен рев, който уплаши птиците наоколо. „ЕТО МЕ, СВЯТ!!!”, проехтя през гората. Той се изкачи обратно на камъка, за да изсъхне.

Стоейки там, гол и по-целомъдрен в намеренията си от всякога, той осъзна как бе чувствал, че никой не го е грижа, и в резултат на това беше искал да избяга от света. Но сега, той разбираше, че живота се свежда до възприятие и света е такъв, за какъвто го приемеш, и беше дошло време отново да се потопи в него. Той се нуждаеше да освободи всичката любов, която държеше в себе си, с надеждата да вдъхнови други да следват своите сърца. Защото накрая най-важно е да вярваш в себе си и в силата на постоянството.

След като се облече, той се върна обратно при старото дърво. Намери един остър камък, който вероятно е бил използван от някой друг за същото, което той щеше да направи. Тогава той издълба своето послание, сложи инициалите си и постави камъка за гравиране в основата, за да може следващия човек, ако пожелае, да направи същото. Изправи се и положи ръката си на кората на дървото. „Благодаря ти,” каза тихо той преди да се обърне и да тръгне по своя път. Отново бе излязъл на пътя на несигурността, усещайки, че всичко се е стекло до сегашния миг, и нямаше съмнение в неговия ум, че ако продължаваше по този път, имаше вероятност всичко да изгуби. Но в сърцето му стоеше и блестящата възможност, че също така може и всичко да спечели. И в това отношение се крие една мистерия на живота, защото никога няма да знаем какво има зад неотворените врати, освен ако не ги отворим и не преминем през тях. И точно това си каза той, докато навлизаше смело напред във великото неизвестно.


Слънцето започна ежедневното си отдръпване, издължавайки различни сенки, и докато денят изчезваше в нощта с тайнствена внезапност, последната светлина се хвърли върху старото дърво, осветявайки скорошните думи издълбани в него, които гласяха: „Тази песен, за теб ще бъде тя - докато верен оставам на мечтите на моята младост.”<->

Време за духовна революция

Ритмични жестове

Развихрят се смели мечти, защото нищо не е истинско сега, освен дребните снопчета надежда, вкоренени дълбоко в сърцето.
Защото белокоси мъже в изискани костюми са застанали върху стремежите към едно прекрасно бъдеще, едно място оформено от златната светлина на любовта, разцъфваща като първичните звуци, изливащи се от кръг от перкусии, разположен някъде по еклектичния плаж.
Нещо примитивно и чисто като полупразните улици, изпълнени с колониални сърца, блъскащи нетърпеливите очи на здрача към промяна, към нови перспективи, издигащи се от вълнист пясък; хиляди рани от стъпки, развалящи обширния зърнест бряг, докато поети по покривите отглеждат листата на усилването, което подбужда ритмичните жестове на отдръпналите се, които в своя танц изхвърлят равнодушието си сред кръга, изпълнен с различни ритми, породени от контрастиращи източници и животи.
Но щом затуптят в унисон, звуците се сливат в един дълбок такт, Един интензивен звук, и усещам хармония, докато късове от слънцето проникват като топло припомняне, сякаш тези бушувания на природата се опитват да ни кажат нещо; всички провинения на разярения вятър; Напяващото море, размътено отвъд емоционалното нещастие от сърдити бури, които се смеят на нашата непокорна стойка върху тези западни устни; Праг в хладното бистро море, който удавя слънцето всяка нощ, докато ние продължаваме да празнуваме систематичните си умирания, защото нашата красота е всъщност наша грозота. Сякаш под вилнеещите вълни, една тишина упорства, и това се е превърнало в единственото бягство от заглушаващото красноречие на лицемерната политика, която звучи сякаш ненаситни мухи ни бръмчат, че Ние сме изоставените деца на незаинтересовани Богове, с мисли остри като нож и въпроси в нашите очи. Защото тук ние сме свободни и сме отговорни пред нищо по-велико от самите себе си, свободни в ритъма да изхвърлим тази част от себе си, която презираме.

Сред кръг от перкусии,
       Разположен на един любящ отрязък от пясък,
                                                    Под неопетненото небе,

         Сме открили истина, която кара душите ни да полетят.

Tuesday, June 3, 2014

Планетата Земя - това си ти!

За душите и водата - Майката

За душите и водата - Номадът

За душите и водата - Старейшината

Той живее в дърво, не носи обувки и си чисти зъбите с шишарка

Запознайте се с отбягващия славата човек, стоящ зад предаването на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”.


На това му се казва живот извън мрежата. Преди около 25 години, Мик Додж захвърля обувките си, пуска си брада и зарязва съвременната цивилизация (както и семейството си) за да живее сам в дъждовната гора Хо в Северозападния Пасифик. Но той не е пълен изолационист; той се е присъединил към една общност от планински обитатели и се съгласи (въпреки че бе необходимо известно убеждаване) да бъде главното лице в поредицата на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”.

В първата история, мисията на Додж е да разпръсне праха на покойния си баща в планината – стига да успее да си припомни къде я е скрил. „В продължение на стотици години, семейството ми е усъвършенствало изкуството да отбягваш цивилизациите. Единственото, което трябва да правя, е да следвам краката си”, казва горския философ. Той е запомнящо се чудата личност с уникално схващане за живота, както разкрива това интервю.

MNN: Какъв е бил живота ти преди да се преместиш в гората? Работил ли си нещо? Получил ли си някакво образование?
Мик Додж: Да, бях механик на тежкотоварни машини. Също така съм копал изкопи, сякъл съм дървета, мил съм чинии и съм преподавал практики по Земен фитнес. Завършил съм в гимназията „Кубасаки” в Окинава, Япония. Никога не съм учил в университет, но обичам да чета книги. Ако книгата е смислена и носи някаква стойност за земята, аз засаждам дърво и споделям книгата. Ако книгата не е смислена, тогава засаждам дърво за нея и я използвам като (тоалетна) хартия или подпалки. Животът ми бе почти същия, какъвто е сега, изучавайки начините как да ходя и да проучвам физическите упражнения, и как да създам една физическа практика, която намира средното положение между дивото и укротеното, между оградената пустош и стените на съвременния домашен живот. Въпреки това, трябва да добавя, че нямам никаква болка както в ходилата, така и в кръста, а сърцето ми е силно откакто станах босоног номад.

Какво те подтикна да се преместиш в гората?
Боляха ме ходилата. Имах деформирани пръсти на краката - плантарен фасциит. Боляха ме толкова силно, че едвам можех да ходя, а аз винаги използвах ходенето и бягането за да се справям със стреса от съвременния живот, за да намирам смисъла в историята от съвременния свят, в която живеех, и също така Хо е мой дом. Затова аз просто се завърнах у дома за да излекувам ходилата си.

Следвайки ходилата си, аз излязох от изолацията на съвременния свят и стъпих на земята. Резултатите се появиха бързо. Не само че ходилата ми оздравяваха, но и болките в кръста и във врата ми, и голяма част от болката в сърцето ми, изчезнаха, и за нула време аз тичах презглава, излизайки от уседналия, стресиран, улегнал и сигурен живот в съвременния свят. Аз навлизах с ума си в същността на въпроса. Аз танцувах като огъня, бягах като вятъра, заяквах като камъка и течах отвътре като водата просто докосвайки с босите си ходила и позволявайки на Земята да ме учи. Да следваш ходилата си е нещо просто, но то не става лесно. Земята ще те погълне ако не внимаваш.

Липсва ли ти нещо от съвременната цивилизация?
Не ми липсва. Няма как да се измъкнеш от нея. Затова разработих практика за физическо здраве, занимаваща се с това как да влизаш и излизаш от нея, как да излезеш за малко от стените, машините, електрониката и социалния брътвеж, да се стриеш обратно към естествения поток на земята и след това да се върнеш.


Наранявал ли си някога ходилата си, ходейки бос?
На едно от дългите ми странствания с босо бягане навътре във високите области на Олимпийския национален парк, планината ме научи на урок. Беше ранна зима. Снеговете заваляха и за малко не изгубих пръстите на краката си. Не носих никакви обувки със себе си. Беше 48-километров преход, затова нарязах якето си от кожа на лос и си измайсторих чифт ботуши, които да предпазят ходилата ми. Точно в онзи момент осъзнах, че…ще е добре да променя своя манталитет и да дам обет относно ходенето бос. Това бе могъщ урок. Тогава разбрах значението и мъдростта в старата поговорка на моите старейшини: „Не изхвърляй бебето заедно с водата за къпане”.

Трудни ли са зимите за теб, с намалени ресурси?
Изобщо не са трудни. Всичко е едно приключение и никога не ми се е случвало да съм изправен пред намалени източници на храна. Просто следвам ходилата си. Малко са нещата, които не ям. Аз съм всеяден, мога да ям голямо разнообразие от храни, което също така означава, че съм се научил как да се превръщам в мършояд и как да позволявам на глада в стомаха да ме насочва към намирането на всякакви видове храна. Например, понякога се натъквам на лос, убит от пума. Когато пума убие лос, цялата гора се втурва да яде. И аз правя същото. Често попадам на животни, убити на пътя. Много хора се страхуват от подобна храна, ни въпреки това ядат пастърма…а пастърмата не е нищо друго, освен изсушено на слънце месо. Така че нещата, с които се храня през една нормална седмица, се променят в зависимост от това през кой от трите терена преминавам. Но има само една много духовна храна, която се старая винаги да имам в наличност в скритите си запаси и места за складиране, и това са бисквити с парченца шоколад. Бабите ми ме зарибиха по тях.

Имал ли си някакви сблъсъци с животни?
Веднъж вървях край шосето на път към лагера си, и някакъв идиот, който говореше по телефона и караше поне със 120км/ч, за малко не блъсна един елен и след това мен. Най-опасните сблъсъци, които съм имал някога в оградената пустош, стените на града и откритите площи, са били с двуноги същества.

Какво правиш в случай, че се разболееш? Имал ли си извънредни ситуации?
Огънят е един от елементите в гората, с който съм се научил да развивам една връзка, която да използвам за лечение. Друг ключов елемент при лечението е водата. Все пак, всички ние сме ходещи торби с вода. Забелязал съм, че в случаите, когато съм край хора от града, аз прихващам някаква настинка или грип. Тогава се връщам обратно в Хо, пия от водата и потапям цялото си тяло в ледената вода. Дядо ми му викаше „да целуваш крака на ледника”. Има всякакви видове гъби, билки и т.н., които могат да се използват за лечение, и аз поддържам близки отношения с хората от Земните общности, които овладяват изкуството на лечението и билките, като моя приятел Док Геър, който участва в предаването.

Този начин на живот събужда ли у теб завишена признателност към Майката Природа?
Признателността е слаба дума за да се изрази това, което изпитвам към Земята и преходите, през които съм преминал, и през които продължавам да преминавам. По дяволите, аз тепърва започвам. Един от начините, чрез които научих това, на едно от дългите ми странствания в оградената пустош, бе да се освободя от поляризацията на съвременния свят. Хората винаги се опитват да те поставят в някакви рамки. Отдалечавайки се от удобствата, навиците и физическите структури като обувките, машините, стените, електрониката, аз забелязвам как започвам да търся онова, което има смисъл, което съответства, и съчетаването на дивото с укротеното има смисъл. Затова аз се научих как да ловувам и да намирам средния курс, средния път. Понякога не е лесно да се намери средния път между съвременния свят и Земята. Но същевременно то е забавно и е приключение.

Коя е най-хубавата и най-лошата страна от този начин на живот?
Там, където има хубаво, има и лошо. Това е играта на моя живот. Моята страст в живота е да изследвам, да се впускам, да предизвиквам и балансирам всичко, което ми се разкрива в трите терена, през които тичам.

Предполагам, че там не се намират много планински жени. Чувстваш ли се самотен понякога?
В пътуването си съм изградил толкова много прекрасни връзки с жени, изградил съм силни взаимоотношения на брат и сестра с тях. Може и да не разбирам за какво ми говорят винаги, но ако ходилата им докосват Земята, тогава е по-вероятно да ги разбера. Преди няколко години, пътищата ни с Кедровата жена се срещнаха. Ние споделяме една обща визия за Олимпийските планини и едно дълбоко прозрение за земите, и за да успее една визия да се прояви от Земята, тогава е необходима мисия – мисията й придава физическа реалност. Седар, съвместно с други хора, създаде Кръга за Земна Мъдрост на Олимпийските Планини. Животите ни са напътствани от прозренията, които идват от живеенето в дълбока връзка със Земята, и Седар поддържа огъня на женската мъдрост в нашето огнище, към което постоянно се завръщам, и което наричам базовия лагер.


Защо се съгласи да участваш в телевизионна поредица?
Имам три страсти в живота: първата е моя учител – реката Хо в тези части на Олимпийските планини – и аз исках да покажа какво ме е научила Хо относно тренирането и живеенето. Втората ми любов и страст е моята общност, моят клан, който е разпръснат из трите терена. И третата ми страст е едно призвание и визия, които съм преследвал и направлявал откакто се помня, и които се състоят в това да тренирам и споделям физически упражнения в Земния фитнес.

Предполагам, че ти нямаш телевизор, но какво е мнението ти за това да бъдеш известен и да има вероятност хората да идват да те търсят, като с това нарушават твоето уединение?
Последният път, когато гледах телевизия, бях много млад и тя ме отегчи. Видях части от това, което екипа е заснел. Много ми харесва пейзажа. Харесва ми да гледам моите братя. Но аз няма да ги гледам най-вече защото не понасям да гледам себе си по телевизията или да слушам гласа си, и аз не съм легенда. Земята е легендата. Славата е капан, използван от съвремието, който да хваща и ограничава духа. Славата е една от онези насоки на съвременния свят, които винаги са следвани от вина и срам. Аз я избягвам, изплъзвам се от нея. В края на краищата, аз съм Додж (dodge от англ. – отдръпване). Ако някой дойде да ме търси, тогава аз ще се стремя с всички сили да му отмъкна обувките, да му дам пръчка и въже, да му покажа камъните и как да се упражнява в Земния фитнес.

Как според теб ще реагират хората на предаването? Дали ще те помислят за луд или тайно ще ти завиждат?
Нямам никаква представа и не ми дреме. Ще трябва да ги попитате. Когато започнах да ходя бос, аз открих един прекрасен начин за изследване на общата ни културна история. Ходех пеша из града, влизах бос в магазините. Открих, че на някои хора това им харесваше и те започваха да си припомнят моменти, в които са ходели боси. Други се отвращаваха, подиграваха се и дори се ядосваха. Интересното за мен бе, че те дори се вглеждаха в ходилата ми. Имам предвид, че всички ние сме двукраки животни. Това е изградило нашия вид. Нямам нито времето, нито желанието да разбирам какво си мислят хората. Преди се е казвало, че това е „земята на свободните и домът на смелите”. Сега се е превърнала по-скоро в „земята на свободните и домът на окованите”. Не знам какво си мислят хората, но ми се ще просто да се замислят за това как да спрат да прецакват земята, по която ходим.

Какво още би искал да знаят зрителите?
Просто се изправете, излезте от кутията си и се разходете из околната среда, из своята местност. Когато го направите, вие вероятно ще започнете да забелязвате някои прости неща. Какво ще се случи, когато започнете да следвате ходилата си? Нямам представа, никой не знае. Знам единствено собствената си история. Но също знам и това: всички ние сме разказвачи, и затова се надявам хората да излязат за достатъчно дълго време, така че да почувстват припомнянето, да развият една възстановяваща практика и да започнат да възвръщат своето стъпване върху земята.

„Мандала за човечеството”

„Мандала за човечеството”

Ние сме човечеството...
Огън; светлината си ти, енергията, която стопля ни, силата, която задвижва нашите машини, и пулсът разтопен под краката ни
Вода; телата наши подхранваш и изстудяваш, по вените ни течеш и пречистваш ни ти
Въздух; дъхът наш си ти и с думи се носим по теченията твои
Земя; осигуряваш ни и наш дом си ти

Ние сме децата на тази планета
Стигнали сме до този час
За да се изправим пред един нов ден

1. Признай

Всички братя и сестри сме
Вече не сме служители на тази планета, а сътворци

От истории на откритие, изграждане и унищожение
Оформили сме ние този свят

2. Освободи

Племената човешки сливат се
За да се отърсят от всички прегради на статут, раса, цвят, вяра и история
Ние празнуваме своето обединение в разнообразието

Светлината на истината излъчва
Озаряване над мрака на алчността, страхът и невежеството
Ние се наслаждаваме на освобождението

Майката преродена е
Пожертване на себе да бъде за всички
И събратим на целия живот

Мир

3. Събуди

Ние сме ЕДНО

Деца на една планета
С една вяра...ЛЮБОВ

Мир

4. Върни

Ние сме деца на тази вселена
Ние излъчваме светлината на новия ден

„Мандала на Свещената планина”

„Мандала на Свещената планина”

Мандала на Свещената планина, докосваща Звездата

Мир

Ти си на върха на свещената планина, вдишай въздуха

1. Признай себе си

Дете на земята си ти
Родено от огньовете на воини
С калени като желязо амбиции
И полет на мечти в светлината

Мир

2. Освободи себе си

Въздуха вдишай и навлез в планината свещена
Докато се отърсваш от всички човешки сетива
Топлината почувствай на утробата майчина

Очи отваряш за да видиш
Тъмнината на утробата е безкраят на вселената

Виждаш, че част си от безкрая
Имената твои стопяват се
Докато наблюдаваш как се разтварят циклите на живота

Въртящи
Цъфтящи
Горящи

Мир

3. Събуди се

Ти си огънят в мрака
Водата, която подхранва
Въздухът, който изстудява
Земята, в която всичко расте

Нещо, което забравил си
Когато името приел си

Сега един си ти

Мир

4. Върни се

Издигни се от планината свещена

Планината си ти

„Мандала на космическите огньове”

„Мандала на космическите огньове”

Мир
Ти плаваш в океан от пламък, месейки се в прехода на времето

1. Признай себе си

Роден си с теченията, плъзгащи се в твоята кръв
Видение в небето на правдата
Но обгорен с импулса на емоцията
И сега заземен в смелостта дива

Мир

2. Освободи себе си

Премини през лабиринта от мисъл и емоция
И усети как огньовете на душата твоя изгарят такива фалшиви мисли

Изстивайки в едно космическо умълчаване

Разцъфвайки в ново същество

Срутвайки стената

Минавайки по спиралата към вечното

Мир

3. Събуди се

Ти си един

Горящ като океана

Твърд като небето

Течен като камък

Студен като слънцето

Мир

4. Върни се

В светлината нова, лазурен огън вътре

Мир

Вътрешни светове, външни светове (2012)

Има едно вибрационно поле, което свързва всички неща. То е било наричано Акаша, Логос, първичният Ом, музиката на сферите, полето на Хигс, тъмна енергия, и с хиляди други имена през историята. Древните учители са учили на Нада Брахма - вселената е вибрация. Вибрационното поле е в основата на всички истински духовни преживявания и научни изследвания. Това е същото поле от енергия, което светци, Буди, йоги, мистици, жреци, шамани и гадатели са наблюдавали, вглеждайки се вътре в себе си. В съвременното общество, по-голямата част от човечеството е забравило тази древна мъдрост. Ние сме се отдалечили прекалено много в сферата на мисленето; онова, което възприемаме като външния свят на формите. Ние сме изгубили нашата връзка с вътрешните си светове. Това равновесие; онова, което Буда наричал "средния път" онова, което Аристотел наричал "златната среда", е родното право на всяко човешко същество. То е общата връзка между всички религии, и връзката между нашите вътрешни и външни светове.

Има налични субтитри на български.










Глад за промяна - трейлър

Документален филм за постигане на трайно отслабване, изобилие от енергия, жизненост и здраве.


Monday, June 2, 2014

Малко налудничаво с Чарлз Айзенщайн

В тази лекция Чарлз Айзенщайн ни запознава с неговата идея за икономика на даровете, представена подробно в книгата му "Свещената икономика".




Проект "Синята икономика"

"Едно ново Ние" - трейлър

Трейлър на документален филм за екоселища в Европа:
https://www.youtube.com/watch?v=_H10D9AUTCI


Линк към филма:
http://www.cultureunplugged.com/documentary/watch-online/play/11913/A-New-We---Ecovillages-in-Europe
Официален сайт:
http://www.newwe.info/

500 Нации

„500 нации" е документален филм в няколко части, който проследява историята на коренното население на Северна и Централна Америка, от пред-колумбийски времена, през периода на Европейската колонизация, до края на 19-ти век и подчиняването на индианците в Северна Америка. „500 нации" се осланя на исторически текстове, разкази на очевидци, картинни източници и пресъздавания чрез компютърна графика, за да проучи великолепните цивилизации, които са процъфтявали преди да се обвържат със западната цивилизация, както и драматичната и трагична история на отчаяните опити на нациите от Северна Америка да запазят начина си на живот.