Преходът

Той се надигна отново от сянката си, за да обмисли предстоящото решение. Слънцето залязваше на запад и той усети как то го огрява в гръб. На няколко метра от мястото, където очите почиваха на младото му лице, стояха две обозначения. Едното сочеше към път, на който го чакаше кола, която да го отведе в утробата на сигурността, ако избереше тази посока. Другото обозначение сочеше към тясна пътека, изчезваща сред буйна гора. Той погледна обозначението, сочещо към колата. Върху него, с големи блестящи черни букви беше изписано "СИГУРНОСТ- 10 км". Под думата, написани по-ситно бяха: "Одобрение и Безопасност". Той се вгледа за малко в обозначението преди да насочи погледа си към другото. Това обозначение изглеждаше по-старо и думите бяха леко избледнели- на него пишеше: "НЕСИГУРНОСТ- ---км". Под това обозначение, както при другото, имаше две думи: "Риск и Свобода". Момчето се обърка и отново се смути, докато очите му започнаха да се насълзяват. През голяма част от живота му бе повтаряно, че този ден ще настъпи. Всички му бяха казвали да се подготви, и той знаеше, че това ще бъде най-голямото решение, което някога ще трябва да вземе.

Решение, което ще определи насоката на неговия живот. По-близките му хора го уверяваха, че накрая решението ще е е изяло негово, но в същото време той се чувстваше притиснат да се качи в колата, която ще го отведе при Сигурността. Всички преди него са били на същото място, и те щяха да го убедят, че качването в колата ще е най-надеждния начин да живее живота си. Повечето от тях бяха избрали пътя на Сигурността. Всички те бяха избрали да седнат в удобството на колата, и като повечето преди тях бяха станали осигурени и приети...но дали бяха щастливи? Пееха ли сърцата им всеки ден щом се събуждаха? Момчето помисли над това, обръщайки се към слънцето, оставяйки го да изсуши лицето му. Той наблюдаваше красивото сливане на слънце и океан.

Гледката сякаш възвърна едно спокойствие, което бе изчезнало от душата му. Той вдиша дълбоко, жадувайки лъчите светлина да преминат през неговото тяло и ако може да разтопят емоциите му. После, след известно време, той затвори очи и бавно се извърна, за да се изправи пред неизбежното. Момчето отдръпна клепачите си, за да приеме цялото възприятие. Той се взря в първото обозначение, опитвайки се да разглоби думите, докато не станеха напълно голи, разкривайки истинското си значение. СИГУРНОСТ...ОДОБРЕНИЕ...БЕЗОПАСНОСТ. Не можеше да разбере защо повечето хора по света бяха завладени от желанието да се сдобият с тези неща; защо повечето смятаха този път за най-надежден за живота на човек. Той насочи погледа си към другото обозначение, вглеждайки се дълбоко в думите.

НЕСИГУРНОСТ...РИСК...СВОБОДА.

Той повтаряше думите отново и отново, докато ги прочиташе. И тогава бавно, но внезапно, тихо, но настоятелно, разкритието се настани....

...в главата му и се спря в неговия мозък. Момчето бързо  погледна нагоре отвъд обозначението към пътеката, изчезваща в буйната зелена джунгла. След това се взря в колата. Усети как сърцето му започва да бие по-силно. Погледна обратно към пътеката и красивата гора, която постепенно я обгръщаше. Момчето наблюдаваше някаква птичка да прелита от едно дърво на друго. Забеляза катерица да бяга по ствола на дърво, която след това се шмугна под някакъв храст. Осъзна, че животните не са загрижени относно безопасност или одобрение. Те са доволни да бъдат такива каквито са, и са удовлетворени от това, което имат. Дишането му се учести, докато гледаше обратно към колата и постепенно издигащия се град нататък. Зачуди се за всички хора, щъкащи из сенките на онези извисяващи се сгради. Зачуди се дали те са доволни да бъдат такива, каквито са. Замисли се дали са удовлетворени от пътя, който са избрали за себе си.

Момчето реши, че някои може и да са, но повечето се опитваха да запълнят празнината, в която детските им сърца преди са пели. Повечето се опитваха да стигнат някъде, където колата не можеше да ги отведе, защото в този живот нищо не е сигурно. Усети прекрасно затопляне в средата на гърдите си и най-накрая обърна своя гръб на колата завинаги. Придвижвайки се към началото на пътеката на Несигурността, той хвърли поглед на обозначението, което сочеше към нея. Лека усмивка се плъзна по лицето му, защото сега разбираше какво означава обозначението. Момчето застана пред пътя на Несигурността, вдигна високо глава и изрече на глас: „Това е насоката на моя живот. Знам го, защото сърцето ми показа пътя. Този преход няма да е лесен.

Ще има безброй препятствия, преграждащи пътя ми, и много предизвикателства за преодоляване, но правейки това, зная, че ще се поучавам и израствам от всяко изживяване, приятно или не. Разбирам, че поемайки по този несигурен път, може да рискувам одобрението и безопасността, и понякога живота може да е изпълнен със страдание, но ако рискът се отнеме от живота, тогава няма да има истинско живеене. Чрез риска на живота, аз избирам, в края на краищата...Аз ще бъда свободен...” Сълзи на радост започнаха да се натрупват в очите на момчето, което пое по пътя на Несигурността, защото знаеше, че следва сърцето си, и то му бе казало да бъде верен на мечтите на своята младост. Преди момчето да бъде обградено от гъсталака, той погледна през рамо към мястото, където беше стояла колата. Започна да се смее на глас и да пее красиви песни за свободата, защото колата...беше изчезнала...

*******

Беше минало известно време; знаете как е когато дните започват да се сливат един с друг, и упоритостта на времето пада като изтощена сянка, изпразнена от бдителността си. Момчето сякаш цяла вечност беше вървяло по този несигурен път, когато пътеката изведнъж се разтвори към малко сечище. Той стоеше там, без да знае какво да прави, опитвайки да си поеме въздух, който доста бързо избягваше от закалената му обвивка. Той постави ръце на коленете си и се наведе, опитвайки се да даде възможност на ума, тялото и духа да се пренастроят, защото последната част от пътуването бе особено изморителна.

След момент, момчето се изправи, за да огледа обкръжението си. Дърветата оформяха нещо като покривало, наведени над малко езерце, стоящо в средата на скромното сечище. Малко светлина успяваше да премине през листата, и въздухът сякаш беше спрял движението си. По поречие на тихите води, от другия край на сечището, той забеляза прекъсване на шубрака, където предположи, че отново продължава пътеката. Приближавайки се към водата, той осъзна колко успокояващо беше вътре в скромния зелен отвор; тишина, която не бе срещал от доста време. Момчето клекна до ръба на езерцето, поставяйки ръце във водата и загребвайки малко от нея. Усещането премина през тялото му като електричество, докато напръскваше с течността лицето и врата си. Той повтори това няколко пъти преди да осъзнае, че чувстваше лицето си по-различно, с твърди мустаци и загрубяла кожа. Той спря да разбърква водата. Щом и последния кръг постепенно се запъти към другата страна на езерцето и спокойствието отново се възвърна по повърхността му, момчето се наведе и погледна надолу, за да види отражението си. Линии преминаваха по очите, челото и устата, които сякаш бяха вдълбани в изморения му образ. Брада беше избила на различни места и ръцете му бяха леко набръчкани и загрубели. Взирайки се обратно в образа, почиващ на огледалната повърхност, на него му стана ясно, че вече не беше момче, и някъде по тази неясна пътека е преминал прага от юношество към мъжество.

„Как се стигна до това?”, замисли се той в тишината. „И как ще приключи всичко?”. Ще постигне ли той славата на това да изпълни мечтите си? Възможно бе вече да е достигнал някое от убягващите му желания, докато се мъчеше по съмнителния път, но тогава да е бил толкова погълнат от образа на това как би изглеждало то, че дори да не го е осъзнал и да е продължил да се скита. Въпреки, че е нещо нормално мечтите на човек да еволюират, щом настъпят определени изживявания, границата, разделяща моментния успех и пълната загуба, е изключително тънка като стъблото на палма от западното крайбрежие.

В ляво, на няколко метра зад него, се издигаше голямо дърво. Докато се приближаваше към усамотеното старо дърво, той имаше чувството, че сякаш земята постепенно се надига под краката му, вероятно заради обширната система от корени, които с времето са накарали земята около дървото да набъбне. Той стигна до него, обърна се и седна с гръб към широкия му ствол, което предлагаше удобна позиция да наблюдава цялото затихнало сечище. Той се вгледа как едно листо пада безшумно към водата, спиращо се спокойно на повърхността. Единствения звук, който можеше да долови, бяха далечните песни на птици; това и звука от разбиващото му се сърце, биещо в гърдите му. Облягайки се на любящото дърво, той започна да се примирява със значителните решения, които бе взел, и които го бяха довели до този момент от живота му. Неговото упорство и неспиращото желание да върви по пътя на несигурността - за да изпълни един ден мечтите си - постепенно бяха породили загубата на важни части от живота му, които той ценеше много. И сега, стоейки в този чужд подслон, всичко започна да го застига.

Той седя там дълго време, периодично проливайки сълзи, щом попаднеше на някакво припомняне от миналото, което проникваше в съществото му като горящ спомен, подклаждайки потиснатите чувства дълбоко в него. Беше толкова сигурен в себе си отначало, когато предприе това непредвидимо пътуване. Въпреки че бе изживял и постигнал много, все още имаше много работа за вършене; но мислейки си колко продухан от вятъра е станал живота му, той не беше сигурен дали ще има сили да продължи.

Много неща не бе предвидил, щом подхвана това неопределено търсене. Но най-ясната реалност беше в препирнята и усмиряването на сърцето му от неуловимия план на любовта; защото когато той се отдадеше на някой друг, неговата одисея ставаше и нейна, но пътят на несигурностtа не беше за всеки. И там седеше той, чувствайки се напълно объркан и раздвоен какво да прави.

Когато бе млад и за първи път разбра причината за своето съществуване - призванието си в живота - целта с която е бил заченат - беше все едно сърцето му се извисяваше с вечните криле на тези мечти. И в храбростта на младините му лежеше незатихващия глад да осъществи най-дълбоките си амбиции в света, и почти нищо не можеше да го спре от изпълняването на този копнеж.

Но с течение на годините и все по-честите срещи с истинския живот, той започна да разбира как работеше света. Започна да осъзнава, че мечтата беше едва в своя зародиш, и щеше да е нужна значителна работа, за да достигне пълното й осъществяване. За да може тази мечта да разцъфне като прекрасно цвете сред огромно поле от пролетна зеленина, много трябваше да бъде жертвано, и той видя, че повечето хора нямаха волята или смелостта да изпълнят всичко до край.

Беше ли той един от тези хора? Такъв, който да изостави нещо, за което се е борил през половината си живот да осъществи? Той не беше от отказващите се, но може би просто не му е било писано, защото до този момент, пътят му бе поръсен с величествени, но редки пикове, и обсипан с редица мъчителни падения. Като резултат от това, той се чувстваше леко разочарован от самата мечта, за която бе рискувал всичко, и борейки се толкова дълго да осъществи стремежите си, единственото сигурно нещо беше, че за втори път в своето съществуване, той трябваше да вземе жизненоважно решение - избор, който ще се отрази на остатъка от неговия живот завинаги и един ден. Той напълно бе изгубил себе си и усещаше, че не може да направи нищо, освен да седи там сам и несигурен. И той продължи да седи...и да седи...и да седи...напълно погълнат от нерешителност и от това състояние на инертност, за което бе спомогнал да се появи, докато три думи отекваха в главата му:

„Накъде да тръгна?”

В този миг, той чу нещо от дървото над него. Погледна нагоре и видя една катерица, застанала на нисък клон и взираща се право в него. Животното издаваше странни звуци, докато мърдаше опашката си, което прокара плаха усмивка по лицето на мъжа. Докато брътвежа на катерицата се усили и движенията й станаха по-оживени, мъжът погледна дълбоко в топлите й очи и самия той започна да издава странни звуци, сякаш за да комуникира със животното. После, за секунди, катерицата се обърна и се втурна към стъблото, спирайки се да му хвърли още един поглед преди да е изчезнала надолу към ствола. Мъжът бързо се изправи да види къде е избягало дребното кафяво животинче, но докато обикаляше широкото дърво не откри катерицата, но откри нещо друго.

Пред него издълбано в задната част на древното дърво се четеше:

„ТОВА Е ПРЕХОДЪТ- КРЪСТОПЪТ, НА КОЙТО ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ИЗБЕРЕ - МЕЖДУ УМ И СЪРЦЕ - ИЗБИРАЙКИ КОЕ БОЖЕСТВЕНО Е - МЕЖДУ ТЕЗИ МЕЧТИ, КОИТО РАЗДЕЛЯТ ТЕ... Продължи към великото неизвестно или последвай пътеката около абаносовото езеро, излизайки от същото място, от което си пристигнал.” Прочитайки оповестяването, той се почувства леко несигурен, сякаш някой го наблюдаваше. Очевидно преди него е имало и други на това място, но прочитайки го отново, той знаеше, че в този момент е наблюдаван единствено от Съдбата, която го беше довела до този кръстопът, и очакваше горящото му решение. Освен това, в дървото имаше и вдълбани  различни цитати, оставени от тези, които са навлизали в Прехода през годините. В края на всяко послание бяха оставени инициалите на онзи, който го е издълбал. Посланията бяха много, но четири от тях сякаш изпъкваха над останалите. Докато ги прочиташе на глас, той започна да усеща вълни от насърчаване в себе си. Първото гласеше: „Бяла коса=години на мъдрост, и тези, които следват своите мечти, винаги ще останат млади и чисти в сърцата си.” – К.Л.К

Колко е вярно, замисли се той, че в модерното общество се набляга толкова много на възрастта, и докато някой, чиито житейски опит е обширен, достигне до степен, в която знание и прозрение могат да бъдат споделяни с други, особено с младите, на този човек вече се гледа като на прекалено стар или неуместен, заради повърхностни стереотипи и изкривени възприятия. Всъщност такъв човек, който се е борил през  голяма част от живота си, за да може да сподели своята песен със света, може да бъде източник на голямо вдъхновение.

Следващото гласеше: „Животът е пълен с избори. Изборите, които правим в този живот, всъщност ни правят такива, каквито сме, и във всеки един момент, ние имаме възможността да направим нов избор.” – С.Д.М.

Той се замисли върху този цитат, осъзнавайки всичката енергия, която се влага във взимането на решение. Ако вярваш в закона на вселената, тогава не съществува такова нещо като грешен избор, защото всичко се случва така, както е предопределено да стане. Винаги има причина зад всяко важно събитие, и обикновено някаква поука, която да бъде взета от него. И накрая единственото ни известно нещо е човека, в който ние сме израснали да бъдем. Това е единствената истина. Третото изявление гласеше: „До края на зората следвай сърцето си, защото никога няма да те подведат посланията негови - Докато приближаваш се до мечтите си, някъде отвъд чакащи.”-Л.А.Л.

Мъжът погледна около дървото към езерцето. Както бе написано, пътеката обикаляше водата, водейки към входа на Прехода. Но точно на ръба на езерцето, както бе мислил преди, започваше отново пътя на несигурността, и прочитайки третия цитат наново, той се зачуди дали пък мечтите му не бяха наистина малко по-напред по пътя, чакащи „някъде отвъд” за още едно храбро усилие.

И най-накрая, с четвъртото изричане, се появи една проницателна искра в бездната на неговото сърце. То гласеше, „ВЕЧЕ СИ СТИГНАЛ! Затова не подлагай на въпрос и не отричай страстта горяща в теб, защото всеки един човек притежава дар, който помага на света да бъде едно по-красиво място.”-Р.К.Р.

И в този миг той вече знаеше накъде да тръгне.

Докато се приближаваше бавно към примамващата вода, умът му се изпълни със страх, защото той знаеше, че при това състояние е възможно да дойде момент, в който няма да има връщане назад. Това бе причината той да бъде раздвоен толкова дълго време, защото в действителност той искаше всичко, но сега разбираше, че понякога в живота не може да имаш всичко. Ако не се вслушваш в знаците, ще се озовеш в Прехода, с тежко решение, поставено на гръбнака ти. Единственото ясно нещо бе това, че сърцето му го приканва да изкара всичко докрай. Въпреки че това означаваше той да се сбогува с част от живота си, която ценеше много, поне той щеше да премине през останалата част, знаейки че е направил всичко, за да осъществи своите мечти.

Той стигна до брега на езерцето, съблече се гол, и после се изкачи на един голям камък преди да се гмурне. Водата бе ободряваща и той си пое дълбоко въздух, след което се потопи надолу. Очакваше във всеки момент да докосне дъното, но това не се случи. Отвори очи, за да види дали е близо, но единственото, което виждаше, беше мътна тъмнина. Тайнствено вълнение го завладя, докато той си затвори очите, представяйки си, че плаваше отпуснато обратно в утробата.

Той си задържа въздуха, докато дробовете му не почнаха да зоват за кислород и едно огромно усещане на жизненост се събуди отвътре. Докато се изстрелваше към повърхността, чувството бе такова, сякаш той щеше да се роди отново изпод леглото на морето. Премина течната граница с мощно вдишване, последвано от гръмогласен рев, който уплаши птиците наоколо. „ЕТО МЕ, СВЯТ!!!”, проехтя през гората. Той се изкачи обратно на камъка, за да изсъхне.

Стоейки там, гол и по-целомъдрен в намеренията си от всякога, той осъзна как бе чувствал, че никой не го е грижа, и в резултат на това беше искал да избяга от света. Но сега, той разбираше, че живота се свежда до възприятие и света е такъв, за какъвто го приемеш, и беше дошло време отново да се потопи в него. Той се нуждаеше да освободи всичката любов, която държеше в себе си, с надеждата да вдъхнови други да следват своите сърца. Защото накрая най-важно е да вярваш в себе си и в силата на постоянството.

След като се облече, той се върна обратно при старото дърво. Намери един остър камък, който вероятно е бил използван от някой друг за същото, което той щеше да направи. Тогава той издълба своето послание, сложи инициалите си и постави камъка за гравиране в основата, за да може следващия човек, ако пожелае, да направи същото. Изправи се и положи ръката си на кората на дървото. „Благодаря ти,” каза тихо той преди да се обърне и да тръгне по своя път. Отново бе излязъл на пътя на несигурността, усещайки, че всичко се е стекло до сегашния миг, и нямаше съмнение в неговия ум, че ако продължаваше по този път, имаше вероятност всичко да изгуби. Но в сърцето му стоеше и блестящата възможност, че също така може и всичко да спечели. И в това отношение се крие една мистерия на живота, защото никога няма да знаем какво има зад неотворените врати, освен ако не ги отворим и не преминем през тях. И точно това си каза той, докато навлизаше смело напред във великото неизвестно.

Слънцето започна ежедневното си отдръпване, издължавайки различни сенки, и докато денят изчезваше в нощта с тайнствена внезапност, последната светлина се хвърли върху старото дърво, осветявайки скорошните думи издълбани в него, които гласяха: „Тази песен, за теб ще бъде тя - докато верен оставам на мечтите на моята младост.”<->