Saturday, February 28, 2015

Истинският енергиен недостиг

Мнозина днес са вманиачени от привидния недостиг на съответни ресурси за човечеството. Общото мнение е, че не разполагаме с достатъчно енергия, която да поддържа цивилизацията и че най-вероятно наличната ще се изчерпи съвсем скоро. Глобалното потребление на изкопаеми горива не е спирало да се покачва дори и покрай трудното намиране на нови залежи. Качеството и достъпността на наличната енергия също преживяват спад. Анализаторите ни казват, че предстоящият сблъсък между нарастващите енергийни нужди на човечеството и енергийното изчерпване на планетата ще доведе до глобален икономически срив в близките 50 до 100 години, освен ако не наложим драстични промени в подхода си.

Този енергиен анализ ни информира също, че има недостиг не само на изкопаеми горива, които да подхранват обществото ни, но и на необходимия капитал, който да ни позволи да направим каквото трябва, за да процъфтяваме. Вслушвайки се в безкрайните обсъждания на политиците и икономистите, обществото ни е стигнало до етап, в който нещата, които не можем да си позволим да направим, значително надвишават нещата, които все още са в наши ръце. Това допускане не чертае хубаво бъдеще.

Но ако насочим погледа си отвъд този рационален анализ и вместо това погледнем на себе си през една по-духовна призма – т.е. каквото отвътре, такова и отвън – ще започне да ни се разкрива възможността, че голяма част от това, което ни измъчва, може да е просто вътрешна, колективна проекция, основаваща се на страха, вместо самата истина. Наясно съм, че това е доста радикално твърдение в един свят, в който повечето от нас са убедени, че сме на прага на тотална природна и социална катастрофа. Но първо ме изслушайте, тъй като тази по-духовна перспектива намеква, че вече имаме на разположение огромно количество енергия, с която бихме могли успешно да преминем през всяко предизвикателство, което животът ни поднася. Още по-хубавото е, че тя е на разположение тук и сега. А и освен това тя е напълно безплатна. Единственото, което е необходимо, за да се доберем до този невъобразимо огромен запас от енергия, е да издигнем любовта към истината над привързаността към нашите истории за реалността. Едва тогава става ясно какво трябва да направим, за да разрешим проблемите си.

Ако съм научила нещо от годините, които съм прекарала във взаимодействие с различни шамански общности, то това е, че в живота всичко е енергия. Шаманизмът ни учи, че единственото място и време, в което енергията може да въздейства на живота, е точно тук и сега. Колкото и да обмисляме миналото или да се измъчваме от случили се вече неща, ние не можем да променим миналото. То е само един спомен. И колкото и да се притесняваме за бъдещето или да подчертаваме ужасяващите неизвестни, които то може да крие, ние не можем да го избегнем. То винаги е непроявен потенциал.

Преди да се запозная отблизо със шаманските общности, и особено преди да започна интензивна работа с растения на силата, като псилоцибин и Аяуаска, аз (като повечето хора) насочвах по-голяма част от жизнената си енергия или към самонаказване за предполагаеми минали грешки, или към притеснение за това какво може да се случи с мен и семейството ми в бъдеще. Работата беше там, че покрай огромното количество енергия, което изразходвах в самообвиняване и безпокойство, оставаше съвсем малко, с което да се концентрирам върху нещата, които исках да постигна тук и сега. Миналото и бъдещето, както впоследствие открих, са равносилни енергийни вампири. Те могат буквално да ни превърнат в зомбита, като ни отнемат волята, и накрая не разполагаме с почти никаква сила да въздействаме на реалността в единственото място и време, където това въздействие е от значение: тук и сега. Като позволяваме на миналото и бъдещето да изявяват претенциите си върху нашето внимание, ние несъзнателно им даваме разрешение да източват жизнените ни сили – ценното ни време и енергия – оставяйки ни накрая единствено със смесица от депресия и безпокойство.

Само се замислете по колко часа на ден прекарвате в тревожене дали или кога ще срещнете подходящия партньор в живота. Колко често се притеснявате как ще успеете да поддържате дома си, да задържите работата си, да изхраните семейството си, да спестите за пенсиониране, да изплатите сметките си или семестриалната такса на децата си?  Каква част от енергията ви се влива, докато се чудите защо сте избрали точно тази специалност, колко не си харесвате работата или сегашния си партньор, дали родителите ви са ви обичали и възпитали достатъчно, защо сте проявявали самоунищожителните си наклонности или защо не сте направили съвсем различни избори в живота? Сега умножете всичкото това мисловно време и енергия по седем милиарда и ще започнете да проумявате какво се крие зад истинския ни енергиен недостиг. Като добавим към тази сума цялостния сбор физическа енергия, която всички ние изразходваме в опита си да поправяме минали грешки или да отклоняваме страха си от бъдещето, вършейки неща, които не харесваме или които не целят нищо друго освен да усмирят безкрайните ни тревоги, ще получим нещо наистина потресаващо.

Единствената полезна страна на осъзнатостта ни за миналото е, че ни дава уроци, които можем да вземем със себе си. Багажът, в който всички сме трупали тези жизнени уроци– тежките ни резервоари, пълни със срам, упрек, вина, негодувание и емоционално самонаказване – става излишен в момента, в който стигнем целта си, която винаги е точно тук. Защо тогава не пуснем багажа и не задържим единствено уроците?

Единствената полезна страна на обмислянето на бъдещето е, че отваря прозорец към тук и сега, през който ние можем да насочим енергията си като лазерен лъч, за да проявим промените, които искаме да осъществим. Когато се взираме далече отвъд прага на непосредствеността и се опитваме да планираме за всяко едно бъдещо развитие, ние просто разсейваме вниманието си и разводняваме силата си да въздействаме върху настоящето, също като лазерен лъч, изстрелян в космоса. След сто километра от него са останали само разсеян куп протони, изгубили способността си да наелектризират каквато и да е субстанция.

Поради безкрайните брътвежи, изливащи се от новините и обществото днес, на човек му е простено да предполага, че силата, с която можем да въздействаме на сегашния момент, е станала неуместна. Все пак всяка война, водена днес, отразява реакция към някакво недоволство, като нейните застъпници са решили, че децата им трябва да се бият и умират заради него, тъй като искат да облекчат дадена травма, нанесена върху тях или предците им. Междувременно ежедневните натоварвания и мъки възникват от споделяното убеждение, че не можем да добиваме достатъчно ресурси, за да бъдат посрещнати нуждите на всички в бъдеще. Това предположение означава, че милиарди хора страдат от лишения или умират в този момент, така че малцина от нас да могат да натрупат богатство, за да се чувстват по-сигурни за утрешния ден.

Колкото и да е странно, ние сме били накарани да вярваме, че парите са най-ценният ресурс, който едно човешко същество може да трупа, докато всъщност те са просто хартийки, с които изявяваме претенции за бъдещи ресурси. Претенцията за бъдещи ресурси изобщо не е същото като действителния ресурс; тя е вписване в балансовия отчет на обществото. Но ето че ние безумно унищожаваме с тревожно темпо онези действителни ресурси, от които зависим да ни поддържат живи, за да съберем достатъчно количество хартиени претенции за потенциални бъдещи ресурси, което ще ни накара да си мислим, че имаме някакъв шанс да оцелеем, докато единствения възможен избор е да загинем. (Сякаш е възможно нещо друго освен това!)

Като опрем до същината, огромни количества човешка енергия – а оттам и по-голяма част от истинските ресурси на планетата – са насочвани или към борбата за това кой е бил прав (или е извършил неправда) в даден момент в миналото, или към безумното потребление на истински ресурси с цел натрупване на повече хартийки, които да харчим за в бъдеще. Очевидно е, че двете сфери, в които не разполагаме с никаква сила да довеждаме до промяна, са сферите, в които ние изливаме голяма част от общата си енергия. Не е чудо тогава, че започваме да се паникьосваме как няма да можем да намерим достатъчно енергия, която да ни изстреля към едно цъфтящо и щастливо бъдеще.

Покрай ръста на глобалното население и процентите на безработица такива, каквито са днес, се оказва, че милиарди хора по света разполагат с много свободно време. Мнозина от нас имат великолепни идеи как бихме могли да използваме това допълнително време, за да допринесем с нещо много по-полезно за своя побратим, отколкото това, с което бихме допринесли, като се бием помежду си или трупаме пари. На нас ни липсва необходимото пространство, в което латентната, излишна енергия на човечеството да може да пусне корени, да се натори и евентуално да разцъфне по своему, което би било в интерес на всички ни.

Ние толкова силно се стремим да разменяме незабавно личната си енергия за пари (за да се изплащаме за миналото или да отклоняваме бъдещето), че сме се убедили, че не можем да си позволим да си губим времето в създаването на безопасен съд, в който излишната енергия на човечеството да може да тече свободно, да се разширява и събира. Но да се трансформираме по този начин е най-добрият шанс, с който разполагаме, да създадем един поток от динамична и творческа енергия, който би бил достатъчно силен, за да пренесе всички ни в бъдещето. Колко луди трябва да сме, за да настояваме, че не можем да си позволим да спрем да се бием или да трупаме пари достатъчно дълго, че да извършим възможно най-важното нещо, което можем, за да се спасим от пълното измиране?

Решението за нашия енергиен недостиг, както споменах по-рано, става очевидно, като го погледнем от тази страна. Оказва се, че единственият ни реален избор, както лично, така и колективно, е незабавно да спрем да се бием в отговор на вчерашните обиди и да прекратим трупането на хартийки, които залагат утрешния потенциал. Не след една година, когато ще сме спечелили всички битки. Не след пет години, когато ще сме спестили достатъчно пари, за да се предпазим в случай, че светът се разпадне. Точно сега. Време е всеки един от нас да насочи погледа си навътре към собственото си сърце, да разбере къде се намира истинската ни енергия и тогава да я приложи по един любящ и животоутвърждаващ начин.

На практическо ниво ще трябва да се споразумеем да опростим всеки дълг и да анулираме всеки съществуващ запас от пари. Тогава ще можем да насочим вниманието си към определяне на най-състрадателния и разумен начин за използване на наличните глобални ресурси. Освобождаването ни от импулса – както личния, така и националния– да експлоатираме или контролираме огромни количества ресурси за сметка на хората, които отчаяно се нуждаят от тях, ще подхрани човешкото развитие в полза на всичко живо. На колкото повече хора предоставим възможността да дадат най-доброто от себе си, толкова по-здрави, щастливи и самореализирани хора ще можем да призовем, за да измислим по-добър начин как да боравим със сложната екосистема на Земята, от която всички ние зависим, за да оцеляваме. Просъществуването на нашия вид е цел, за която всички можем да сме единодушни, че заслужава внимание; това е цел, за която повечето от нас биха подпомогнали с удоволствие.

Също така ще трябва да простим на враговете си за нещата, които може да са ни причинили в миналото. Прошката изисква лично да ги освободим от всякаква бъдеща нужда да изкупят греховете си. Вместо да им кажем: „Вие го счупихте, сега вие ще го поправяте”, ние казваме: „Ето това е счупено. Кой сред нас може да ни помогне да го поправим по възможно най-добрия начин?” Ако успеем да постигнем тази промяна, тогава ще можем да съберем всичката енергия, която в момента изразходваме в борбата да поправяме минали неправди, и да я насочим към разрешаването на належащите проблеми, които пораждат нещастие по целия свят. Вместо вечно да се бием и умираме, тъй като не можем да повярваме, че е възможно да живеем в мир с враговете си, защо не се опитаме да заживеем заедно в мир и да видим какво ще донесе този избор? Спрем ли да се бием и боим един от друг, ставаме свободни да бъдем любящи, добри и състрадателни към някогашните си врагове, и те стават свободни да се отнасят по същия начин към нас.


Истината е, че човечеството не е изправено пред енергиен недостиг. Истинският недостиг в настоящето е на необходимата сила на волята да изместим почти безкрайния си запас от човешка енергия от изплащането на миналото или отклоняването от бъдещето, за да си дадем свободата да постигнем необходимото тук и сега. Ако по някакъв начин успеем да осъзнаем силата, криеща се в това решение, то тази планета и цялото човечество ще процъфтят. Така раят на Земята може да се превърна в наша съдба. Дотогава си оставаме едно спящо семе в градината на живота, несъзнаващо величието на нашия потенциал.

- Айлийн Уъркман

Friday, February 13, 2015

Активизмът в новата история

Долният текст е извадка от книгата „Новата и древна история” на Чарлз Айзенщайн


„Духовете на земята вече можеха да ни подкрепят”

Едно от най-въздействащите изречения в книгата „По-красивия свят”… беше „Нека се пазим от всяка революция, в която не е наличен елементът на играта, празненството, мистерията и хумора. Ако борбата е предимно мрачна, то тогава тя може да не е никаква революция.”

Хората смятат това за наивно. Играта и празненството може да изглеждат леко повърхностни с оглед на неумолимата унищожителна машина, която не приема друга логика освен логиката на силата. Трябва да сме сериозни и да не си губим времето в игри, като бягаме от действителността. А що се отнася до празненството – не трябва ли първо да изчакаме, докато има за какво да празнуваме?

Според мен е точно обратното. Обърнем ли революцията в състезание по сила, то със сигурност ще загубим срещу противник, превъзхождащ ни многократно. Още по-лошото е, че ако победим, ще подкрепим установената световна история, с което ще се превърнем в нова версия на врага, който току що сме победили. Това е историята, разглеждаща ни като картезиански отделни Аз-ове, които със сила манипулират една външна реалност. Също както цивилизацията се е стремила да надвие Другото (природата), така и ние в момента се стремим да надвием едно Друго със същите методи. Както е написал Филип К. Дик: „Да се бориш срещу Империята означава да бъдеш споходен от нейната лудост. Това е парадокс: онзи, който победи част от Империята, ще се превърне в самата Империя; тя се размножава като вирус, който налага своята форма върху враговете си. И по този начин той се превръща във враговете си.”

Но съществува и друг начин. Той е по-ефикасен и също води до промяна, макара че човек трябва да пожертва егоистичното удовлетворение от господстването над поразения враг. Наскоро получих следния пример за този друг начин от Даниел Шрайбър от забележителната общност Старсийд  в близост до Байрън Бей, Австралия. Той разкрива част от силата, която става на разположение дори и при изместване в последния момент от сила към игра.

Преди 22 години, когато се преместих да живея в Байрън Бей, се сприятелих със „сбирщина” активисти, които проведоха първия успешен горски протест в света. В общността циркулираха странни идеи за опазване, които вече съм разсеял, но тогава ми се сториха интересни. Моделът „ние срещу тях” се вихреше във всичките си противоположности и динамики, и макар да имаше и победи, „звярът” изглеждаше неотстъпчив, добре финансиран, и разполагаше с всякакви социални, юридически и политически лостове, с които да обърне играта. Осъзнах, че ако човек е активист и е инвестирал емоционално в даден резултат, тогава заплахата се обръща срещу човека и става невъзможно той да „спечели”, но ако човек може да протестира, без да е  инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.

Наскоро участвах в един успешен протест против фракинга, който продължи повече от два месеца и привлече близо осем хиляди жители от малката ни общност в Байрън! Тучният ни лагер включваше голям автомат за капучино, масажи, свещен огън, медиен център, кухня, която изхранваше над 200 души на ден, и др. Дълго време успяхме да не допуснем миньорите, като използвахме различни тактики, включващи видеозаписи с дронове, прегради, кули, 24-часово наблюдение, изпращане на известия до политици, полицаи и корпоративни директори, трениране на държавни служители, и подготовка за сблъсък, когато правителството реши да изпрати 800 тежко въоръжени полицаи, които да разтурят лагера! Цялата мисия бе планирана и разгласена, бяха резервирани хотелски стаи, докато напрежението растеше в очакване на нападението. Три дни преди пристигането на войските научихме, че и четирите новинарски канала ще снимат от въздуха, което после щеше да бъде излъчено по целия свят сякаш участвахме в истинска „война”. Планирахме как да посрещнем войските и зачакахме. Хрумна ми идеята да нарисуваме огромна аборигенска картина върху земята, която да бъде видяна от хеликоптерите и наистина да влезе в „новините”, и да проведем церемония, която щеше да бъде водена от местната туземна общност и в която щяха да вземат участие 500 от нас с пляскащи пръчки, големи огньове, всички мъже щяха да са боядисани в бяло и водачът щеше да свири на диджериду в продължение на три дни! В историята не бе имало случай полицията да спира аборигенска церемония, и затова предложих идеята на жените старейшини, които бяха силно разтревожени от наближаващия сблъсък. Те не за първи път бяха изпадали в тази ситуация, която винаги свършваше по един и същ начин… всички чернокожи, както и много бели поддръжници, биваха арестувани, и миньорите отново започваха да копаят. Възрастните жени мигновено се оживиха и развълнуваха, като видяха рисунките за дългите 45м игуана и 105м змия на дъгата, и започнаха да добавят точки, звездния куп Плеяди и отпечатъци на ръце. Битката вече заприлича на голяма забава и церемония, и задвижи енергията сред хората. Дадоха ни разрешение да влезем в свещените ями с охра, за да извлечем тонове бяла охра, с която да започнем да маркираме огромната картина, и в онази вечер се прибрах вкъщи, за да взема художествени материали… развълнуван.

На следващата сутрин получихме обаждане от лагера, в което ни казаха, че правителството е отменило конфликта и е щяло да разследва компанията за корупция! Върнах се в лагера и заварих голямо празненство, и още докато пристигнахме с моя приятел Майк, жените старейшини ни грабнаха и ни отведоха на среща на старейшините. Една жена ме дръпна, погледна ме в очите и ми каза, че причината да отменят конфликта е била, защото сме се захванали с изкуство и церемония, и ме помоли да й дам копие на диаграмата, което да запази за децата си, така че да запомнят този ден и как да се справят в подобни „бледолики” ситуации. Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта! Тогава научих много ценен урок за това как можем да избегнем дадена криза, като използваме по-високата „технология” на сърцето. Една голяма възможност за сплотяване на нашата общност, която вместо сблъсък, предлага споделен творчески път.

Две изречения от тази история се загнездиха в ума ми. Първото е: „Ако можеш да протестираш, без да си инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.” Това, което той иска да каже, не означава да спрем да се грижим за земята, водата и общностите, които искаме да опазим. По-скоро той ни предупреждава за привързаността ни към това да сме победителите или загубилите в един конфликт. Когато тази привързаност е налице, изходът ще бъде повлиян от развитието на психологичните драми, тъй като събитията в нашия живот протичат като отражение на собствените ни сенки, страхове, неразрешени вътрешни конфликти и т.н. Да вземем един доста прост пример - ако протестиращите таят несъзнателната мотивация да възприемат себе си като праведни, храбри и достойни за похвала, тогава загубата на битката и хвърлянето в затвора може да се окажат по-задоволителни и от победата. (С това не искам да кажа, че тази мотивация е водеща при всеки протестиращ, но понякога наистина е налице темата „Тук ние, праведните, сме се събрали на страната на Доброто”.)

Дан говори за едно отношение на служба и доверие. Ние служим на някаква цел, но не знаем как ще бъде постигната тя, и също така осъзнаваме, че е възможен и още по-добър изход от очаквания. Дан ни дава пример как можем да използваме играта в духа на протеста и отвъд него, като предлага също да се ръководим от духа на играта. В духа на играта ние не налагаме изхода на останалите играчи. Самата игра придобива собствен живот.

Втората фраза, която ми направи впечатление, беше: „Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта!” Духовете на земята не могат да ни помогнат, ако ние самите настояваме да контролираме ситуацията. Техните методи не са като нашите. Тактиките, включващи игра, хумор и церемония дават на земните духове пространство, в което да действат.


Според мен, за да бъдат ефективни тези тактики, те не трябва да бъдат просто тактики. Парадигмата на силата може скришом да се прокрадне обратно под формата на: „Ние просто си празнувахме, а вижте какво направиха онези гадни полицаи!” Ако е налице част от тази представа на жертвата или мъченика, то тогава ще е налице и емоционалната привързаност, за която предупреждава Дан, и тактиката няма да проработи. Празненството не може да се случи, ако очакваме или се надяваме то да бъде прекратено. Тук вече се намесва парадигмата на силата, която засрамва врага и кара страничните наблюдатели да се надигнат възмутени срещу тях. Празненството и играта трябва да бъдат истински, като изхождат от светоглед, в който те възникват по естествен път. Не е ли това света, който искаме да създадем?

Monday, February 9, 2015

Пристрастеността, климатичните промени и психологията на възстановяването

Наскоро публикуваната в „Хъфингтън поуст” статия, носеща името „Открита е възможната причина за пристрастяванията, и тя не е това, което си мислите”, ме накара много да се замисля за отношението ни към феномена пристрастеност и как обществото подхожда към него. Като начинаещ културен еколог и студент, изучаващ изгряващото поле на екопсихологията, нямаше как да не направя сравнение между отношението ни към пристрастеността, наркотиците и възстановяването, и отношението ни към нефта, газа, въглищата, необуздания капитализъм и всички неща, в които си мислим, че трябва да продължаваме да инвестираме, макар и да знаем, че вече не са в наша полза, както и в полза на живота на Земята. По какъв начин е свързана пристрастеността с отношението ни към живия свят? По какъв начин ние, като общество, сме се отнасяли към планетата ни и сме решили как да се справим с екологичната криза, пред която сме изправени в момента? В края на краищата начинът, по който се отнасяме към хората, борещи се със пристрастеността, влияе върху това как възприемаме по-мащабните злоупотреби, извършвани от нашето общество: непрестанното извличане на изкопаеми горива, присвояването на земя, и ежедневните дози, които цивилизацията ни трябва да взима, за да не изостава от обичайната работа. Който и да е анализ на пристрастеността като последица от глобалните климатични промени би спомогнал много, като разгледа нещата, от които зависим, за да поддържаме цивилизацията, и дали тези процеси подпомагат или спъват способността ни да функционираме психологически. Докато добиваме по-холистично разбиране за пристрастеността и проумяваме излишъка от борбата с наркотиците, вероятно бихме могли да развием способността си да разработваме по-сложни психологични рамки, с които да поправим и екологичната криза.

Авторът на статията, Йохан Хари, разглежда традиционните модели на пристрастяване. Той говори за остарелия експеримент, при който един плъх е вкаран в клетка, където са му предоставени две бутилки вода, от които да пие. В едната бутилка има само вода, а другата е смесена с кокаин. И ето, плъхът харесва примесената вода и започва непрекъснато и пристрастяващо да пие от нея, докато не умре. Този научен експеримент архетипно е характеризирал какво означава да бъдеш пристрастен към наркотиците, но поради прекомерното му опростяване и съсредоточаване единствено върху физическото „измамване на мозъка” той е ограничил разбирането ни за по-дълбоките изводи за същността на пристрастеността и как да подхождаме към деликатния процес на възстановяването. Той осъжда пристрастения и пренебрегва обстоятелството.

Експериментът бил повторен през 70-те от професорът по психология Брус Александър, който искал да вникне по-надълбоко. Той забелязал, че при първия експеримент плъхът бил оставен съвсем сам в клетка, като нямал какво друго да прави, освен да пие вода с кокаин и да се друса по цял ден. Брус решил да направи няколко промени, за да придаде по-различен привкус. Той построил цял „парк за плъхове”, в който имало играчки, тунели и други плъхове, които да си взаимодействат. Бутилките били поставени в тази нова среда и резултатите били следните:

„На щастливите плъхове не им хареса дрогираната вода. Предимно я отбягваха, като консумираха по-малко от четвърт в сравнение с изолираните плъхове. Нито един от тях не умря. Въпреки че всички плъхове, които бяха сами и нещастни, станаха пристрастени, това не се случи при нито един от плъховете в щастливата среда.”

След този експеримент той изкарал плъховете от парка им и ги изолирал, като в продължение на 57 дни били изложени единствено на двете бутилки. След като станали силно пристрастени към кокаина и изпаднали в много тежко състояние те били върнати обратно в парка при своите приятели и играчки. Тогава Александър забелязал, че те показали невероятна способност да се нагаждат бързо към новата среда. Плъховете преминали през леки симптоми на отказване, които не след дълго отминали, и те отново заживели нормален живот. „Добрата клетка ги е спасила”, пише той.

Това, което можем да научим от тези експерименти е, че пристрастените си остават такива и много често умират, ако не е налице някаква здравословна среда, към която да преминат. По същия начин екологичната криза е, до голяма степен, криза на пристрастеността. За да доразвия тази идея, ще се позова на един доклад от 2009, публикуван в списание „Екосайколъджи”, в който авторът Кристофър Бейли прави сравнение между класифицирането на пристрастеността в ДСН (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства) и това как тези подточки могат реално да бъдат приложени към начина, по който обществото ни използва ресурсите. Общо взето, колкото повече изкопаеми горива използваме, толкова по-надълбоко трябва да копаем, за да ги извличаме, и толкова по-нестандартни стават методите (например катранените пясъци). Това е класически симптом на пристрастяване, тъй като пристрастените обикновено са готови на всичко, за да продължат да приемат дозата си, въпреки че са наясно, че ресурсите им са на изчерпване и че в един момент вече няма да разполагат с тях и ще създадат безпорядък.

Друго класифициране на пристрастеността, което Бейли споменава, гласи, че пристрастените обикновено продължават да злоупотребяват, макар да знаят, че проблемът е породен или изострен от самата субстанция. По същия начин ние продължаваме да пробиваме, да извличаме, да използваме фракинг, да копаем, да отделяме, да взривяваме, да разтопяваме, да преработваме, да рафинираме и т.н., макар да сме наясно, че като продължаваме да прилагаме тази самоубийствена алхимия, ние физически отслабваме способността на планетата да функционира, и същевременно излагаме на риск способността на други видове да се приспособяват и оцеляват. Ние продължаваме да си взимаме наркотика (нефт, газ, въглища), независимо че те усилват климатичните промени и допринасят за най-масовото изчезване на видове, което се е случвало на планетата през последните 65 милиона години. Ние го правим, осъзнавайки случващото се, и знаейки, че ние го продължаваме. Това е пристрастяване в най-подвеждащата му фаза, от която ние, като общество, едва сега се събуждаме. Докато се съвземаме от съня, като култура, и докато политиците вече не могат да се измъкват, като отричат натрупалите се научни доказателства, ние най-накрая можем да започнем процеса на възстановяване. Това е един процес, който ще ни надживее, но поколението ни може да изиграе много важна роля, като го започне.

Това, което можем да научим за възстановителния процес, според Хари, е, че той протича най-добре, когато е налице някакъв алтернативен модел. Той пише: „Можете да изградите система, която цели да помага на пристрастените да възстановят връзката си със света, и с това да загърбят своята пристрастеност.” Накратко казано, нуждаем се от напълно различна операционна система, както се изразява Бъкминстър Фулър, такава, която разполага с нови играчки и тунели, отношения и поведения, и чиято обратна връзка с биосферата не е унищожителна и, в идеалния случай, е възстановителна и възраждаща.
Така че вместо да се хвърляме срещу институциите, политиките, корпорациите и отделните индивиди, допринасящи най-много за усилващите се климатични промени, ние бихме могли да погледнем този проблем от много по-широка перспектива. Въпреки че разкриването на виновниците за, и печелещите от, климатичните промени е от критично значение за движението за опазване на околната среда (и аз не намеквам да спираме да го правим), ние вече трябва да преминем на следващия етап, ако искаме да постигнем съществена промяна. Този вид опазване на околната среда, който само напада, без да предлага решения, е вкоренен в същото мислене, както и борбата с наркотиците, мислене, което вкарва хора зад решетките и, по същество, продължава онова, срещу което се е обявило. Това е психологическо понятие, което може временно да върши работа, за да предотвратява унищожение, но не се равнява, и никога няма да се равнява, на цялостната промяна, която би характеризирала здравословното общество, в което всички ние бихме искали да живеем.

Но не ме разбирайте погрешно, нуждаем се от съпротива, съпротивата е нещо прекрасно, и тя върши работа, както красиво демонстрира скорошната забрана за фракинг в Ню Йорк. Животоподдържащата система на планетата е застрашена на почти всяко физическо равнище и ние трябва да я защитаваме на всяка цена. Просто искам да кажа, че ние работим, за да инвестираме енергия в премахването на старото, но не толкова, колкото инвестираме в изграждането на нещо ново. Тъй като при изграждането на нови модели за функциониране на обществото, дори и ако са само на теория, ние реално премахваме структурите на властта, които унищожават животоподдържащата система на планетата, докато откриваме пътя към едно по-устойчиво общество.

В статията си Хари заключава, че пристрастеността просто е търсене на някаква смислена връзка. Когато в средата не са налице съществени или здравословни начини за формиране на връзки, хората прибягват към наркотиците в опит да запълнят празнотата в себе си. Според мен пристрастеността е симптом за по-голямо отделяне от Земята, от другите видове и един от друг. Трябва да се обърне внимание точно на този вид лечение, за да започнем истински да превъзмогваме пристрастеността си към изкопаемите горива и да тръгнем по пътя към устойчивото възстановяване, както индивидуално, така и колективно.

Осъзнавам, че отново и отново се връщам към мъдростта на покойният психолог Джеймс Хилман:

„Психологията, толкова отдадена на събуждането на човешкото съзнание, трябва да осъзнае една от най-древните човешки истини: не можем да бъдем изучавани или лекувани отделно от планетата.”

Колкото повече се грижим за цивилизационните патологии на пристрастеността, толкова по-малко тя ще се оформя в живота на отделния човек, и толкова по-здрави ще бъдем ние като култура, осъзнаваща фундаменталната си взаимозависимост с всички форми на живот на тази наша дива и красива планета, която търпеливо ни изчаква да обърнем повече внимание.

Автор: Сара Ливайн