Tuesday, January 31, 2017

Последните свободни хора на Земята

Дълбоко в една от най-отдалечените точки на амазонската джунгла, насред сечище по поречието на река Енвира, туземец поглежда нагоре към прелитащ самолет.

Той е обграден от дървета капок, банани, и от най-важните неща в неговия живот: сламена колиба, чиито покрив е направен от палмови листа, кошница от растителни влакна, напълнена догоре със зрели плодове пау-пау, купчина обелена маниока, чиито бял цвят контрастира с пода на дъждовната гора.

Тялото на мъжа е оцветено в червено от смачканите семена на храста анато, а в ръката си държи дълга дървена стрела, придържащ я, в привидна готовност, близо до лъка. Застанали до него, няколко деца, които са почти изцяло голи, с изключение на памучните им пояси, поглеждат учудено нагоре.


Едно от последните откъснати племена

Едно е последните племена в света, с които не е бил осъществяван контакт, което е изправено под постоянна заплаха заради обезлесяването по границата с Перу, по данни на благотворителната организация за опазване на туземните народи Сървайвъл Интернешънъл.

Това е снимка на едно от последните откъснати племена в света, направена през юни 2010 г. от FUNAI, бразилското бюро по индианските въпроси, заедно с може би първите видео кадри. От Сървайвъл Интернешънъл публикуваха снимките, за да спомогнат за опазването на племето, като докажат неговото съществуване.

Броят на хората, които до ден днешен са ги видели, е главозамайващ. В момента, в който бяха публикувани, хиляди хора на минута са поглеждали изображенията на сайта на Сървайвъл; оттогава са били гледани над два милиона пъти. Кадрите и снимките са били показани в над 1000 медии, и над 4,4 милиона души са гледали програмата на BBC.

Важното е, че два дни след публикацията от перуанското правителство обявиха, че ще работят съвместно с бразилските власти, за да спрат навлизането на дървосекачи в защитените индиански територии по протежение на общата граница на двете страни, което отразява коментара на Хосе Карлос Мейрелес, племенен експерт към FINAI, че „Дори и една тяхна снимка е по-въздействаща от хиляда доклада.”

Тоби Никълъс от Сървайвъл Интернешънъл, който отговаря за сайта на Сървайвъл и наблюдава трафика и статистиките, е казал: „Само за броени минути снимките обиколиха света и породиха вълна на подкрепа за откъснатите племена, каквато не бяхме виждали дотогава. Огромен брой хора можеха да предприемат малки стъпки, като да вземат участие в подписка – и те го направиха.”

Многобройните постове по темата във Фейсбук, Ютуб, Вимео и други сайтове са ясно доказателство, че кадрите са въздействали на милиони хора по света. Призиви за уважение и многообразие, за правото им да останат свободни от потисничеството и алчността, които карат дървосекачи, миньори и корпорации да навлизат все по-навътре в техните територии, за екологичната им осъзнатост и абсолютното им право да живеят така, както те изберат. Един от постовете гласи: „Ако тези племена и дъждовните гори не бъдат спасени, човечеството бързо ще ги последва.” В друг просто се казва: Il n’y a pas de mots – „Нямам думи”.



Днес по света са останали малко над 100 племена, с които не е бил осъществяван контакт. Това означава, че от Амазонка до Андаманско море и отдалечените дъждовни гори на Западна Папуа над 100 племена все още живеят – и то успешно – в изолация от преобладаващото общество в тяхната страна.

Малко се знае за тях. Знаем, че племената в тази част на Амазонка се местят в различни периоди на годината, като живеят в средата на гората, когато нивото на водата е високо, и лагеруват по плажовете, които се образуват покрай реките по време на сухите сезони. Също така знаем, че сентинелците са живели в Северен Сентинел, малък остров в Индийския океан, обграден от коралови рифове, в продължение на близо 55 000 години, и се смята, че те са били част от първите успешни човешки миграции от Африка.

Разбира се, налице са и много митове: че те са „изгубени” племена (което е нищо повече от търсене на сензация); че те са „изостанали” заради алтернативния си начин на живот или голотата си, или „първобитни” заради липсата на материални притежания (но самите идеи са остарели, а не те); че те са се опитали и не са успели да бъдат в крак със „съвременния” свят (самонадеяност, предполагаща, че западното общество е връхната точка на човешкото развитие и че всички останали култури се стремят да я достигнат).

Също така знаем, че те не разбират толкова от автомобили, болници, банки и интернет, и че те са, по думите на Хосе Карлос Мейрелес, „последните свободни хора на Земята” – свободни от влиянието на правителствата, от манипулативните сили на рекламата и медиите, и от мислите на другите.

За всичко останало около живота им – езиците им, имената им, боговете им, как отглеждат децата си и за какво се надяват – може само да се предполага.

Но едно нещо е сигурно: бъдещето на тази откъсната общност зависи от опазването на техните земи. От своя страна, опазването на земите им зависи, както казва Хосе Карлос Мейрелес, „от нашата съвест”.

Маркус Верон, покойният лидер на народа Гуарани-Кайоуа, е казал за горите и равнините на Бразилия, които били негов дом: „Това тук е моя живот, моята душа. Ако ми отнемете тази земя, вие ще отнемате и живота ми.”

Не само Верон изпитвал такава дълбока привързаност към родината си; това е една силна практическа и емоционална връзка, която повечето племенни народи изпитват.


Момиче от племето Акха в хълмовете на северен Тайланд

Идеята за книгата „We are one – A celebration of Tribal Peoples” (Ние сме едно – Прослава на племенните народи) се роди след като прекарах една седмица с племето Хадзабе в северозападна Танзания. Хадзабе са общество от ловци-събирачи, които живеят в Яеда Чини, горист регион в долната част на Голямата рифтова долина. Мъжете Хадза ловуват с лъкове и стрели, направени от сухожилията на жирафи, а жените събират корени и грудки от изсъхналата почва.

Земята около плитките газирани води на езерото Еяси е била тяхна в продължение на хиляди години. „Дядовците ни са живели тук. Аз съм част от тази земя,” ми каза един ловец една сутрин, докато бяхме седнали на една оголена скала и оглеждахме акациевите дървета за глигани. „Ако я няма земята, ние няма да имаме живот. Това място е мой дом.”

Това място е мой дом. Тези думи се загнездиха в ума ми. Те ме накараха да се замисля за копнежа ми към онова силно усещане за дом, което бях изпитвала, като малка, и със смирение се опитах да си представя колко ли силно усещане за принадлежност към дадено място трябва да изпитват хора, които в продължение на 10, 20, или дори 55 000 години са били установени на едно единствено място на Земята.

За Хадзабе, Янонами, инуитите и откъснатите племена, африканската савана, Амазонка, и Арктика са техен дом. Дави Копенауа, представител на племето Яномами, казва: „Трудно е да се опише с думи колко силна е връзката на моя народ с природата. Не можете да ни откъснете и да ни поставите в друга земя; ние не можем да съществуваме извън гората,”  като тези мисли са отразени и в следното изказване на Чероки: „Не можем да отделим мястото си на Земята от живота, който водим на Земята, нито от нашата визия и смисъла, който носим, като народ.”

За Яномами, амазонската дъждовна гора е Урихи – горски земи, изобилстващи с отраженията на танцуващите духове; за Архуако, заснежените върхове на Колумбия са „храмове”; покритите с лиственици хълмове на Монголия са родовите миграционни маршрути, по които се придвижва народа Тсаатан със своите стада от елени; огромните плата от пясъчник в Гвианската планинска земя са родовите земи на народа Акауайо. Един мъж Акауайо казва: „Тази земя ни държи заедно в своите планини. Ние осъзнаваме, че не сме разпокъсани хора, а един народ, принадлежащ към една родина.”

Те принадлежат: към едно място и един към друг. Зависещи от общността за своето оцеляване, в отдалечени и много често сурови околности, много племенни народи са живели – и продължават да живеят – в сложни общества, където сплотеността между всички е от изключително значение. Еваристо Нугкуаг Иканан от народа Агуаруна казва: „Голямата разлика между туземния и западния свят е в това, че ние живеем в общности. Отделният човек е важен само в отношението си към цялото. Заедно ние сме силни.”

Шамани от Яномами, речното корито на Катримани, Бразилия

След като в наши дни самотата (и асоциираното с нея чувство – депресията) в индустриалните общества е толкова често срещана (според последни изследвания по света има над 200 милиона домакинства от по един човек), тази представа за индивида, като част от едно динамично цяло, изглежда особено примамлива. Стивън Кори, директор на Сървайвъл Интернешънъл казва: „Възможно е в безспирния си стремеж към „развитие” и материален прогрес да сме се отчуждили от най-дълбоките ни човешки нужди, които несъмнено се крият във връзката ни един с друг и със Земята. Племенните народи може би все още разбират тази връзка по-добре от повечето хора.”

Историята на откъснатите племена е колкото за дома и принадлежността, толкова и за избора и толерантността. По-конкретно, техният избор: ако откъснатите племена си останат откъснати, това няма да е без причина (повечето откъснати племена в Амазонка е много вероятно да са потомци на хора, които са избягали от кланетата, породени от каучуковия бум). Също така, ако те изберат да водят начин на живот, различен от този на преобладаващото общество, това е защото този начин винаги е бил ефикасен.

Начинът им на живот не е долнокачествен заради липсата на „съвременни” технологии, материални блага или формално образование, и хората, които го практикуват, не е необходимо да бъдат цивилизовани или „развити”.

По думите на Уейд Дейвис, който е етноботаник и изследовател за Нешънъл Джиографик, докато ние сме летели до луната и сме изобретявали микрочипа, останалите култури не са бездействали: те са изразявали вродената си човешка изобретателност по различни начини. Дакуо Шукури, бушмен от Ботсвана, казва: „Но ние сме образовани за нещата, които знаем. Ние можем да предадем познанията си на останалия свят.”

Тук също така става дума за толерантност към техния избор, тъй като истинското значение на това да бъдеш „цивилизован” може би не е в трупането на власт и богатства, а в почитане на различията на другите и приемане на стойността на човешкото многообразие. Стивън Кори казва: „Светът има нужда от човешко разнообразие не по-малко от биоразнообразие.”




Докато светът става все по-хомогенен, е възможно колективната реакция към откъснатите племена да е под формата на облекчение, че все още съществуват хора, които живеят в хармония с обкръжаващата ги среда, които измерват времето според лунните цикли, които могат да разпознават вида арктически лед, като се вглеждат как са структурирани облаците, или които се ориентират по песента на една африканска птица, за да разберат в кои баобаби има пчелни кошери. „Невероятно е, че все още съществуват такива хора в 21-ви век,”  казва Хосе Карлос Мейрелес.

Като оставим всички опори и удобства на „съвременния” живот настрана, племенните народи – както откъснатите, така и известните – ни показват, че човечеството си остава част от природата, и пренебрегването на този факт би довел до нашата гибел. „Светът трябва да се вслуша в плача на Земята, която моли за помощ,”  казва Дави Копенауа. Те знаят, че когато горите, дърветата и планините бъдат изчерпани, осакатени или замърсени прекалено много, нито едно технологично бързо решение няма да може да ги възстанови.


Дави Копенауа, вожд и шаман на Яномами, обграден от деца

Разбира се, племенните народи не са екологични светци, но устойчивия и колективен начин на живот на повечето от тях е в контраст с вредния излишък и самостоятелния живот на много „съвременни” общества, като той ни показва, че човечество означава ние, а не „Аз”, принадлежност, а не притежание, човешки ценности, а не икономика, баланс с природата, а не разрушение. „Знам, че критерият за една цивилизация не е в това колко високи са нейните сгради от бетон, а по-скоро колко добре са се научели жителите ѝ да се отнасят към своята среда и към своите ближни,”  казва Слънчевата Мечка, принадлежащ към племето Чипеуа.

Откъснатите общности в притоците на река Енвира ни напомнят, че както преди 500 години, когато Христофор Колумб пристигнал в „Новия свят”, е имало процъфтяващи изолирани народи в бразилската дъждовна гора, така ги има и днес. И докато не пожелаят другояче, те трябва да бъдат оставени на мира, а не да бъдат обречени да страдат от безумните повторения на историята – да бъдат унищожени от хора, които не ги интересуват техните уникални култури и ценности, а минералите под тяхната почва, дърветата около техните селища и златото в техните реки.

Като се вгледаме в огледалото, което изправят пред нас, те ни напомнят, както казва Хосе Карлос Мейрелес, „че е възможен и друг начин на живот”. Една жена във Фейсбук откликва на това с: „И ние имаме универсален и морален дълг към тях”. Тъй като тяхното унищожаване би било във вреда на човечеството, този дълг несъмнено е и към нас самите.


През 80-те години е бил прокаран път, спонсориран от Световната банка, през земи на Намбикуара в Бразилия, което довело до създаването на ранчота, до колонизация, разработванбе на мини, обезлесяване и болести, като последиците за племето били пагубни.

За авторката: Джоана Ийд е писател, автор и редакционен консултант към Сървайвъл Интернешънъл с особен интерес към връзката между човека, природата и племенните народи. Сред книгите, които е издала, спадат Portrait of England (Think Publishing, 2006) и We are One: A Celebration of Tribal Peoples (Quadrille, 2009)Джоана пише за вестници и списания по такива теми, като репатрирането на диви коне на Пржевалски в Монголия, китовете в Алборанско море, шимпанзетата в дъждовната гора Махале, откъснатите племена в амазонската дъждовна гора, и ловците-събирачи Хадза в Танзания. Бъдещите ѝ планова включват издаването на книга за номадите в Тибет.


Официален сайт на Сървайвъл Интернешънъл: http://www.survivalinternational.org/

Sunday, January 15, 2017

Урок от аборигенската книга на мъдростта

Следните думи на Буумба Джунебун продължават да звучат достоверно както днес, така и когато ги е написал преди 26 години…


Послание до Хората

В продължение на хиляди години Австралия е била земя извън времето, където почти нищо не се е променяло. Аборигенските народи са били откъснати от останалия свят, без да имат представа за случващото се по други части на Земята. Времето ги било подминало, докато по други места се раждали велики цивилизации, и от останките на тези цивилизации възниквали други цивилизации.

Това бил свят на добро и зло. Велики и прекрасни неща се случвали, докато човечеството се стремяло към по-големи познания и разбиране. Учени пътували до неизвестни земи в търсенето си на знания, осъществявала се размяна на култури и идеи. Светът бил вълнуващо място на нови открития и изобретения, като човечеството напредвало в своето развитие. Но светът бил и място на ужасяващи неща, докато армии се сблъсквали и цели континенти били обхванати от войни.

Цивилизацията, такава, каквато я знаем днес, не е дошла лесно при човечеството, тъй като сме платили скъпо за нея. Цената за нея е съставена от кръвта, потта и сълзите на народите през вековете. Едни култури се сблъсквали с други, имало религиозна нетолерантност, и цели раси били заличени от лицето на земята.

Производството на храна също било с висока цена, тъй като то се основавало на робския труд на различни народи. Малки кораби се борели срещу морските ветрове и бури, за да докарат храни от далечни земи, и моретата взимали много жертви. Храната също си има своя история. Докато ядете хляба си, не си мислете, че той е изобретение на белия човек. Хляб се е пекъл още преди хиляди години в Египет. Чаят, който пиете, не е английски. Народите на Индия и Китай са пиели чай, докато хората в Британия все още са водели първобитен начин на живот.

Всички раси по света са допринесли с нещо за сегашната ни цивилизацията. Знаете ли, че преди две хиляди години местните жители на остров Британия не са се различавали по нищо от всяко друго племе, като бродели по различни места, ловували, жените събирали храната, която природата им предоставяла. Те оцветявали телата си в синьо и имали свои собствени духовни вярвания и култура. Те също са негодували срещу натрапването на цивилизования свят, като стояли по скалите на Дувър и са замервали с камъни и копия римските нашественици, и така успели да ги пропъдят от бреговете си. Но по-късно римляните се завърнали и този път победили туземците и завладели земите им. Цивилизацията стигнала до британските острови и Британия станала част от Римската империя. Племето ицени не се отказали и непрекъснато се бунтували, докато накрая не били заличени от римските легиони.

С цивилизоването на британските жители дошло и християнството през времето на римската църква, и с утвърждаването на християнството онези британци, които искали да се придържат към стария си начин на живот и духовни вярвания, избягали от цивилизованите области и заживели в пустошта. Оттук дошла и думата heathen (езичник; от heathe – пустош, равна местност – Бел. пр.) Те били преследвани и избивани от християните, а духовните им лидери били изгаряни на клада. Думата witch (вещица – Бел.пр.) е изопачаване на древната британска дума wicca, която означавала мъдра жена. Тя била акушерка, лечителка и духовен учител, тъй като британците били матриархално общество и жените били  на голяма  почит. Християните придали отрицателно значение на думата wicca и организирали ловове на вещици, които продължили почти до наши дни.

Всички тези неща се случвали във външния свят, и аборигените не подозирали изобщо за тях.
По онова време цивилизацията била много по-варварска, отколкото е днес. Религията била един от основните инструменти на властта, посредством който жителите на различните нации били индоктринирани и контролирани от управляващите. Религията няма нищо общо с Бог, макар и божието име да се използва непрекъснато в нея. Религията е само една форма на светска власт. Религията е унищожавала култури и духовни вярвания, като някои от най-великите духовния познания са били изгубени по вина на религията и походите на империите. Най-големите религии в света днес са стигнали до това положение, изцапани с кръвта на много народи.

С течение на вековете християнството осъзнало, че трябва да прави компромиси, оттук и многото му разновидности по целия свят. Християнството е трябвало да се видоизмени. Освен християнството, и други религии е трябвало да се видоизменят, но като цяло религиите не са успели да достигнат пълна духовна осъзнатост и все още се лутат в тъмното. И как би могло да е другояче с история като тяхната?

Религията, без значение коя, се стреми да се примири със злините и нещастието, като постига това чрез обреди и церемонии, носещи символичен смисъл – символичното измиване на греха чрез проливането на кръв, жертвоприношения, прехвърлянето на грехове върху изкупителна жертва. Не харесвам символизма, тъй като той не е истински. Не ми харесва думата „религия”, тъй като тя извиква спомена за ужасяващи неща от миналото. Не искам да виждам как културите и духовните вярвания на народите биват унищожавани и поглъщани от могъщи религии.

Духовното познание принадлежи на ВСИЧКИ ХОРА, също както слънцето, вятъра и дъжда. Не е от значение откъде идва духовното познание, стига то да е основателно и истинско, да помага на хората да достигат до едно разбиране отвъд това земно съществуване, и да променя живота на хората към по-добро.



Да накараш хората да се отрекат от духовните си вярвания и култура означава да ги накараш да отрекат голяма част от себе си. Аборигените трябва да държат здраво своите духовни вярвания и култура, но трябва също така да осъзнаят, че културата е необходимо да расте, защото ако не го прави, тя залинява и накрая умира. Духовните вярвания и културата израстват единствено чрез откриването на нови знания, и това откриване на нови знания заздравява културата и гарантира нейното оцеляване.

Това, което прави един народ единен като нация, е общата история и духовни вярвания на хората, и веднъж щом те бъдат изгубени или унищожени, хората няма как да запазят своята идентичност и трябва да усвоят нечии други духовни вярвания и култура. Това ги превръща в привърженици на друга култура и народ на тази култура.

Аборигените не желаят християнството, нито която и да е друга религия с добавен аборигенски привкус. Те искат собствената си аборигенска духовност да израсне и да се превърне в нещо, което да ги пренесе към бъдещето.

Аборигените вече не са отчуждени един от друг заради различните племенни езици. Английският език се е превърнал в един от основните обединяващи фактори. Огромните разстояния на тази земя вече не държат хората разделени. Благодарение на съвременния транспорт и телефона препятствията са били преодолени. Аборигените вече могат да пишат свои собствени книги и да запазват нещата, които са свещени за тях, могат да натрупват нови познания и мъдрост, светът вече е отворен за тях. Аборигените са станали един народ и вече се стремят към по-голямо единство със своя бог Баяме.

Възможно ли е Баяме, в своята мъдрост, да е позволил това да се случи, вие, аборигенския народ, неговия народ, да станете „един народ”, силен народ? Австралия си има своето скромно начало, но сега е дошло времето всички да работим заедно, за да заздравим тази наша нация и да насърчим всички нации по света да бъдат единни.


Сега е дошло времето всички раси да погледнат навън и да кажат на другите народи по света: „Искаме да дойдем да ви опознаем и да научим повече за вас, и искаме вие да дойдете да ни опознаете и да научите повече за нас…”



Wednesday, January 11, 2017

Икономика на даровете

Глава 1: Свят на даровете

След всичкото изминало време
Слънцето никога не казва на земята:
„Длъжна си ми”.

Погледнете що се случва
с една подобна любов.
Тя осветява цялото небе.

-Хафиз

В началото бе дарът.

Ние се раждаме като безпомощни пеленачета, като същества, водени от чиста нужда, които са почти неспособни да дават, и въпреки това ние сме хранени, защитавани, обличани, държани и успокоявани, без да сме извършили нещо, с което да го заслужим, без да сме предложили нещо в замяна. Това преживяване, срещано при всеки, който е преминал през своето детство, изпълва част от нашите най-дълбоки духовни интуиции. Животът ни е бил даден, следователно състоянието ни по подразбиране е такова на благодарност. Това е истината за нашето съществуване.

Дори и детството ви да е било ужасно, щом четете тези редове в момента, то поне ви е било дадено достатъчно, за да оцелеете до зряла възраст. За първите години от своя живот вие не сте заслужили или произвели нищо от това. Всичко е било подарък. Представете си как сега излизате навън и се оказвате потопени в един извънземен свят, в който вие сте напълно безпомощни, неспособни да се храните или обличате, неспособни да използвате крайниците си, неспособни дори да различавате къде свършва тялото ви и къде започва света. И в този момент се появяват някакви огромни създания, които ви държат, хранят ви, грижат се за вас, обичат ви. Не бихте ли сте чувствали тогава благодарни?

В мигове на яснота, вероятно при близко разминаване със смъртта, или съпровождайки близък човек през процеса на смъртта, ние осъзнаваме, че самият живот е дар, изпитваме голяма благодарност за това, че сме живи. Ние гледаме с удивление на богатствата, незаслужени и свободно достъпни, които идват с живота: радостта от дишането, насладите от цветове и звуци, удоволствието да пиеш вода, за да утолиш жаждата си, сладостта от лицето на любимия човек. Това усещане на смесица от благоговение и благодарност е ясен знак за присъствието на свещеното.

Ние изпитваме същите почит и благодарност, когато узнаваме за величието на природата, за невероятните сложност и ред в една екосистема, в един организъм, в една клетка. Те са невъзможно съвършени, отвъд способността на умовете ни да схванат, да създадат, дори да разберат повече от една нищожна част от тях. Въпреки това те съществуват, без да се е налагало ние да ги създаваме: цял един свят, който ни подхранва и обкръжава. Не е необходимо да разбираме как точно едно семе покълва и расте; не е необходимо да го караме то да се случва. Дори и днес функционирането на една клетка, на един организъм, на една екосистема, си остава до голяма степен мистерия. Без да е необходимо да я проектираме, без да е необходимо дори да разбираме нейното вътрешно функциониране, ние въпреки това получаваме плодовете на природата. Можете ли да си представите възхищението и благодарността на ранните ни прадеди, като са се замисляли за незаслужения ресурс, който света толкова свободно им е предоставил?

Нищо чудно, че древните религиозни мислители са твърдели, че Бог е сътворил света, и нищо чудно, че са твърдели, че Бог ни е дал света. Първото е израз на смирение, второто на благодарност. За съжаление, по-късните теолози са изкривили това осъзнаване така, че то да означава: „Бог ни е дал света, за да го експлоатираме, да го подчиняваме, да властваме над него.” Подобно тълкуване е противоположно на духа на оригиналното осъзнаване. Смирението знае, че този Дар е отвъд нашата способност да подчиняваме. Благодарността знае, че ние почитаме или опозоряваме този, който ни е дал подаръка, според това как го използваме.

Съвременната космология също потвърждава митологичното разпознаване на вселената, като дар. Големият взрив не е ли нещо (даже всичко) за нищо? Това чувство е подсилвано от по-подробното изследване на различните величини на физиката (скорост на светлината, маса на електрона, относителни мощности на четирите основни сили и т.н.), всички от които по необясним начин са в точното съотношение, необходимо за формирането една вселена, съдържаща в себе си материя, звезди и живот. Сякаш цялата вселена е била изградена за нас, така че ние да съществуваме.

В началото бе Дара: в архетипното начало на света, в началото на живота ни, и в детството на човешкия род. Следователно благодарността е нещо естествено за нас, толкова първично, толкова вродено, че е трудно да бъде определена. Вероятно това е чувството да си получил подарък и желанието да дадеш нещо в замяна. Следователно ние бихме очаквали примитивните хора, свързани с тази първична благодарност, да я включват в своите обществени и икономически отношения. Действително, те са го направили. Повечето обяснения за историята на парите започват от примитивния бартер, но бартерът е една относителна рядкост сред ловците-събирачи. Най-важният метод за икономически обмен е бил дарът.

Въпреки че е първичен, благодарността и щедростта, произлизащи от него, съществуват паралелно с други, не толкова приятни, аспекти на човешката природа. Докато от една страна аз вярвам в присъщата божественост на човешките същества, аз също така приемам, че сме се впуснали в едно дълго преживяване на отделяне от тази божественост и сме създали свят, в който безскрупулни социопати забогатяват и идват на власт. Тази книга не се преструва, че такива хора не съществуват, нито че такива склонности не съществуват у всеки един човек. Вместо това, тя се стреми да пробуди духът на подаряването, който е скрит вътре в нас, и да изгради институции, които въплъщават и насърчават този дух. Съвременната икономическа система награждава егоизмът и алчността. Как би изглеждала една икономическа система, която, както при някои древни култури, награждава вместо това щедростта?

Нека започнем, като разгледаме по-обстойно динамиката на дара. По-горе споменах икономическият обмен, но това обикновено не е най-точното описание за общностите на подаряването. Обръщение е по-добра дума. Днес ние често си разменяме подаръци, но размяната на подаръци вече е стъпка към бартера. В древните общности раздаването на дарове е било съпровождано от богати обичаи, обичаи, които се спазват и до днес в онези общества, които не са изгубили напълно връзката си с миналото. Обикновено мрежите на подаряване са тясно свързани с родствените мрежи. Обичаите посочват кой на кого да подарява. От теб се очаква да даваш на едни родствени групи, от други да получаваш, а в трети подаръци се разменят и в двете посоки.

Докато от една страна даровете могат да бъдат взаимни, също толкова често те се въртят в кръг. Аз давам на теб, ти даваш на някой друг…и не след дълго някой ми дава обратно на мен. Често срещан пример е системата „кула”, използвана от жителите на остров Тробриан, при която ценни гердани се разменят в една посока от остров на остров, а в другата посока се разменят гривни. Подробно описана за първи път от антрополога Бронислав Малиновски, кула, което буквално означава „кръг”, е съществена част от една обширна система за дарове и други икономически размени. Марсел Маус я описва по следния начин:

„Системата на подаряване-чрез-размяна е вплетена в целия икономически, племенен и морален живот на хората от Тробриан. Той е „напоен” с нея, както Малиновски много точно се е изразил. Тя е едно постоянно „даване и вземане”. Процесът е белязан от несекващ поток на дарове във всички посоки, които биват давани, получавани и разменяни. (2)”



Макар и връхната точка на системата кула да е силно пропитата с ритуали за размяна на церемониални гривни и гердани от вождовете, мрежата от дарове, която я обгражда, включва всякакви видове практически вещи, храна, лодки, труд и т.н. Прекият бартер, според Маус, е нещо необичайно. Във всеки случай, „Обикновено, дори и това, което е било получено и е дошло в притежанието на някого по този начин – под каквато и да е форма – то не се задържа дълго при човека, освен ако той не може без него.”(3) С други думи, даровете текат постоянно, спирайки обръщението си единствено когато попаднат на истинска и налична нужда. Ето и поетичното описание на Луис Хайд на този принцип на дара:

„Дарът се придвижва натам, където има празно място. Докато се върти в своя кръговрат, той се насочва към онзи, който е бил най-дълго с празни ръце, и ако другаде се появи някой, чиято нужда е по-голяма, тогава той напуска стария си канал и се насочва към новия. Щедростта ни може и да ни остави с празни ръце, но тогава нашата празнота придърпва леко Цялото, докато нещото в обръщение не се завърне, за да ни запълни отново. Обществената природа не понася вакуума. (4)”

Докато в наши дни ние правим ясна разлика между подарък и търговска сделка, в миналото това разграничение в никакъв случай не е било ясно. Култури, като Тоарипи и Намау, са имали само една дума, с която да описват купуването, продаването, даването назаем и вземането назаем (5), докато думата от древна Месопотамия „сам” е значела едновременно „купувам” и „продавам”. (6) Тази двусмисленост се е запазила и в много съвременни езици. Китайски, немски, датски, норвежки, холандски, естонски, български, сръбски, японски и много други  имат един единствен термин за взимане и даване назаем, вероятно остатък от древни времена, когато двете не са били разграничавани. (7) Това се е запазило дори и в английския сред по-малко образованите, които понякога използват думата „borrow” (вземам назаем), имайки предвид „lend” (давам назаем), като например „Заех му 20 долара.” Как е възможно това? Как е възможно една и съща дума да се отнася за две противоположни действия?

Решението на тази загадка се крие в динамиката на дара. С редките, вероятно теоретични, изключения, които Дарида е нарекъл „безплатни дарове”, подаръците са съпровождани или от някакъв признак на размяна, или от някакво морално или обществено задължение (или двете). За разлика от съвременната парична сделка, която е затворена и не оставя никакво задължение след себе си, сделката на подаряването е с отворен край, като създава дълготрайна връзка между участващите в нея. Друг начин, по който това може да се погледне, е, че подаръкът носи белега на човека, който го дава, и че когато ние даваме подарък, ние даваме и част от себе си. Това е противоположно на съвременната сделка със стоки, в която продаваните стоки са обикновена собственост, отделена от онзи, който ги продава. Всички можем да усетим разликата. Навярно вие притежавате някакви ценни вещи, които са ви били подарени и които вероятно на пръв поглед са неотличими от нещо, което може да закупите в магазина, но са с уникална и специална стойност заради човека, който ви ги е дал. По този начин древните хора са смятали, че едно вълшебно качество, един дух, съпровожда размяната на дарове.

Най-ранната форма на валута са били безполезни предмети, като раковини, красиви мъниста, гердани и т.н. Да ги размениш за нещо с практическа стойност е, наивно казано, просто начин да улесниш подаряването – нещо за нищо. Те го променят в нещо-за-нищо, но това не го прави по-малко подарък, защото те просто придават физическа форма на усещането за задължение; те са в знак на благодарност. От тази гледна точка идентичността на купуването и продаването, на взимането и даването назаем, може лесно да бъде разбрана. Това изобщо не са противоположни дейности. Всички дарове се връщат при подаряващия под друга форма. Купувачът и продавачът са равни.

Днес е налице една несиметричност в търговските сделки, които възприемат купувача като онзи, който дава пари и получава стока, а продавачът е този, който получава пари и предоставя стока. Но ние също така можем да кажем, че „купувачът” продава пари за стока, а „продавачът” купува пари със стока. Лингвистичните и антропологични доказателства сочат, че тази несиметричност е нещо ново, много по-ново от парите. Какво се е случило тогава с парите, така че да възникне тази несиметричност? Парите са различни от която и а е друга стока по света и, както ще видим, точно тази разлика е ключова за превръщането им в нещо нечестиво.

От друга страна, ние интуитивно възприемаме даровете, като нещо свято, поради което дори и до ден днешен провеждаме церемонии с размяна на дарове. Даровете олицетворяват ключовите качества на светостта, която обсъдих в предговора. На първо място, неповторимост: за разлика от съвременните уеднаквени стоки, закупени при затворени сделки с пари, и отчуждени от своя произход, даровете са уникални в това, че носят белега на подаряващия. На второ място, цялост, взаимозависимост: даровете разширяват кръга на Аз-а по такъв начин, че той да обхваща и цялата общност. Докато парите днес олицетворяват принципа ”Повече за мен означава по-малко за теб”, в една икономика на даровете повече за теб означава също и повече за мен, защото онези, които имат, дават на тези, които са в нужда. Даровете затвърдяват мистичното осъществяване на участието в нещо по-голямо от теб самия, което въпреки това не е отделено от теб. Аксиомите на рационалния личен интерес се изменят, тъй като Аз-ът се е разширил дотолкова, че да включи и нещо от другия.

Стандартното обяснение за развитието парите, което човек може да открие в икономическите текстове, приема бартера, като начална точка. От самото начало съревноваващи се помежду си индивиди се стремят да увеличат възможно най-много рационалния си личен интерес. Това идеализирано описание не намира подкрепа в антропологията. Бартерът, според Маус, е бил рядкост в Полинезия, Меланезия, и не се е срещал изобщо в северозападната част на Тихия океан. Икономическият антрополог Джордж Далтън категорично се съгласява с това: ”Бартерът, в значението си на безпарична размяна, никога не е бил количествено важен или доминиращ модел или сделка в която и да е минала или настояща икономическа система, за която да имаме ясна информация.” (8) Единствените случаи на бартер, казва Далтън, са били при маловажни, редки или спешни сделки – също какъвто е случая и днес. Като изключим тях, безпаричните сделки съвсем бегло са наподобявали безпристрастните, увеличаващи-вещите сделки от фантазиите на икономистите, а вместо това „са изисквали дълготрайни (и понякога ритуални) лични взаимоотношения, спазващи обичаите и характеризиращи се с взаимност.” (9) Подобни сделки изобщо не бива да бъдат наричани бартер, а вместо това ритуална размяна на дарове.

Днес ние поставяме подаръците и покупките в отделни, обособени категории; за да сме сигурни, към всяко едно от двете прилагаме различна икономика и психология. Но в древни времена не е имало подобно разделение, нито се е различавало между бизнес взаимоотношения и лични взаимоотношения. Икономистите, които разказват историята на парите, имат склонността да проектират назад това съвременно различие заедно с някои дълбоки предположения за човешката природа, Аз-а и целта на живота: че ние сме несвързани и отделни Аз-ове, съревноваващи се за оскъдни ресурси с цел увеличаване на своя личен интерес. Няма да казвам, че тези предположения не са верни. Те са част от определящата идеология на нашата цивилизация, една История на хората, която наближава своя край. Тази книга е част от разказването на една нова История на хората. Трансформацията на парите е част от по-голяма трансформация, основаваща се на много различни предположения за Аз-а, живота и света.

Човешката икономика никога не е твърде отдалечена от космологията, религията и душата. Не само древните икономики са били основани на даровете: древната космология и религия също са били. Също така и днес парите ни, със своите качества на уеднаквяване, отделяне и анонимност, са свързани с много други аспекти на човешкия опит. Какви ли нови научни, религиозни или психологически парадигми биха се появили в контекста на един различен вид пари?

Ако парите не са възникнали от въображаемия свят на икономистите, включващ пресметнатия, увеличаващ изгодата бартер, тогава как са възникнали? Аз допускам, че те са възникнали като средство за улесняване на размяната на дарове, споделянето и великодушието, или поне са носели в себе си нещо от този дух. За да пресъздадем една свещена икономика, е необходимо да върнем в парите този първоначален дух.

В същността си парите са една прекрасна идея. За миг ще си позволя да бъда толкова наивен, че да разкрия това ядро, тази духовна (ако не и историческа) същност на парите. Аз разполагам с нещо, от което ти имаш нужда, и изпитвам желание да ти го дам. Аз ти го давам, ти се чувстваш благодарен и искаш да ми дадеш нещо в замяна. Но ти не разполагаш с нищо, което да ми трябва в момента. Затова ти ми даваш нещо в знак на благодарност – нещо безполезно и красиво, като гердан от раковини или парче сребро. Този знак гласи: ”Аз съм посрещнал нуждите на други хора и съм заслужил тяхната благодарност.” По-късно, когато получа дар от някой друг, аз им давам този знак. Даровете могат да покриват обширни обществени разстояния, и аз може да получавам от хора, на които нямам какво да дам, но въпреки това изпълнявам желанието си да направя нещо с благодарността, която тези дарове пораждат в мен.

На нивото на едно семейство, клан или група от ловци-събирачи парите не са необходими за функционирането на икономиката на даровете, нито са необходими в следващата по-голяма единица на обществена организация: село или племе от няколко стотин души. Там, ако в момента не ми трябва нищо от теб, ти (действайки от благодарност) или ще  ми дадеш нещо, което ще ми трябва в бъдеще, или ще дадеш на някой друг, който дава на трети, който дава на мен. Това е „кръговратът на дара”, основата на една общност. В едно племе или село размерът на обществото е достатъчно малък, така че онези, които ми подаряват нещо, могат да разпознаят моите дарове към други. Случаят не е същия в масово общество, като нашето. Ако аз ти подаря нещо хубаво, земеделецът от Хаваите, който е отгледал моя джинджифил, или инженерът в Япония, който е проектирал дисплея на телефона ми, няма да разбере за това. Така че вместо лично разпознаване на дарове, ние използваме пари: излагане на нашата благодарност. Общественото свидетелстване на подаряването става анонимно.

Парите стават необходими, когато обхватът на нашите дарове трябва да се простре отвъд хората, които ние лично познаваме. Такъв е случаят, когато икономическия мащаб и разделението на труда надхвърлят племенното или селищно ниво. Действително, първите пари са се появили в първите земеделски цивилизации, които са се развили отвъд неолитното селище: Месопотамия, Египет, Китай и Индия. Традиционните децентрализирани мрежи на подаряване са дали път на централизирани системи за преразпределяне, като храмът, и по-късно кралският палат, станал център на тази дейност. Има голяма вероятност те да са еволюирали от традиции с тържества за размяна на дарове, в които даровете отивали при вождовете и други лидери, а след това обратно от тях към техните род и племе. Започвайки като централизирани точки за широкомащабен обмен на дарове, не след дълго те се отклонили от представата за подаряването, като приносите вече били наложени и с наблягане на количеството, а външното изплащане станало неравно. Древни шумерски документи вече говорят за икономическа поляризация, богати и бедни, и заплащания, които едвам достигали за прехрана. (10) Докато централизирани директиви, а не пазарната търговия, направлявали движението на стоки, (11) ранните земеделски империи също използвали това, което някои наричат пари: земеделски и метални вещи в стандартно измерени единици, които служели като средство за размяна, разчетни единици и запаси стойност. Така че още преди четири хиляди години парите не са успявали да отговорят на моето наивно очакване, че те биха създали по-голямо изобилие за всички, като улесняват пресичането на даровете и нуждите.

Като улесняват търговията, подбуждат достатъчно производство и позволяват натрупването на капитал за предприемане проекти от голям мащаб, парите би трябвало да обогатяват живота, те би трябвало да ни даряват със спокойствие, свободно време, свобода от тревоги, и едно справедливо разпределяне на богатството. Действително, общоприетата икономическа теория предрича всички тези резултати. Фактът, че парите са се превърнали в посредник на противоположното – безпокойство, трудности и поляризация на богатството – ни предоставя един парадокс.

Ако искаме свят на технологии, с кино и симфонични оркестри, с телекомуникации и голяма архитектура, с космополитни градове и световна литература, ние се нуждаем от пари или нещо подобно, като начин за координиране на човешката дейност в широкия мащаб, необходим за създаването на тези неща. Следователно аз съм написал тази книга, за да опиша една система, която възвръща в парите святостта на подаряването. Казвам „възвръща”, защото от най-древни времена парите са имали свещено или вълшебно значение. Първоначално земеделските излишъци са били складирани и преразпределяни в храмовете: центърът на религиозния живот е бил също така и център на икономическия живот. Някои автори твърдят, че най-ранните символични пари (за разлика от стоковите пари) са били издавани от храмовете и са могли да бъдат възстановени в замяна на свещен секс с храмовите проститутки; (12) във всеки случай е сигурно, че храмовете са били дълбоко въвлечени в издаването на ранните монети, много от които са били с образи на свещени животни и божества. Тази практика продължава и до днес с банкнотите и монетите, носещи образите на обожествени президенти.

***

Може би някой ден няма да са ни нужни пари, за да поддържаме една икономика на даровете, включваща милиарди хора; може би парите, които ще опиша в тази книга, са преходни. Аз не съм „примитивист”, който се застъпва за изоставяне на цивилизацията, технологията и културата, на подаръците, които ни правят хора. Вместо това аз предвиждам възвръщане на човечеството към едно свято състояние, носещо целостта и хармонията с природата от времената на ловците-събирачи, но с по-високо ниво на организация, предвиждам осъществяване, а не прекратяване, на даровете на ръката и ума, които ни правят хора.

Забележете колко е естествено да описваме нашите изключително човешки качества, като дарове. Спазвайки универсалните принципи на дара, човешките ни дарове носят също така белега на своя Подател. С други думи, те са божествени дарове. Митологията потвърждава тази интуиция, от прометейския дар на огъня до аполонския дар на музиката, до дарът на земеделието от китайския митологичен владетел Шен Нонг. В Библията също се споменава, че ни е бил даден не само света, но и дъха на живота и нашата способност да сътворяваме, тъй като сме сътворени „в образа” на самия Създател.

Освен това на нивото на личността всички ние усещаме, че нашите индивидуални дарове са ни били дадени поради някаква причина, някаква цел. Ние изпитваме неудържимото желание да развиваме тези дарове, и на свой ред даваме наши собствени дарове на света. Всеки е изпитвал радостта от подаряването и безкористната щедрост на непознати. Попитайте да ви упътят в някой град и повечето хора ще ви помогнат на драго сърце. На никой човек не е в рационалния личен интерес да упътва някакъв непознат; това е просто обикновен израз на нашата вродена щедрост.

Наистина е иронично, че парите, които първоначално са били средство, свързващо даровете с нуждите, които първоначално са били следствие от една свещена икономика на даровете, в момента са точно това, което спъва осъществяването на нашето желание да даряваме, като ни задържат в някаква обезсърчаваща работа, наложена от икономическа необходимост, и спират най-благородните ни импулси с думите: ”Не мога да си го позволя”. Ние живеем с едно вездесъщо безпокойство, родено от недостига на парите, от които сме станали зависими, за да живеем – забележете фразата „цената на живота”. Целта на нашето съществуване, развитие и пълно изразяване на даровете ни, е ипотекирана към изискванията на парите, към изкарването на прехрана, към оцеляването. И все пак никой, без значение колко богат, осигурен или облекчен, не би могъл да се чувства задоволен в един живот, в който тези дарове остават скрити. Дори и най-добре платената професия, ако тя не включва и нашите дарове, не след дълго става обезсърчаваща и ние си мислим: ”Не съм се родил, за да върша това.”

Дори и когато една работа включва нашите дарове, ако целта е нещо, в което ние не вярваме, тогава се надига отново същото онова обезсърчаващо чувство на безполезност, чувството, че ние не живеем собствения си живот, а само живота, за който ни се плаща да живеем. „Предизвикателен” и „интересен” не са достатъчни, защото нашите дарове са свещени, и следователно са предназначени за една свята цел.

Това, че ние действително сме тук на Земята с някаква цел, е в основата си една религиозна представа, тъй като общоприетата биология ни учи, че ние сме еволюирали, за да можем да оцеляваме, че всяко усилие към нещо, което е отвъд оцеляването и възпроизвеждането, не е съвместимо с генетичната ни програма. Въпреки това човек може да изложи силния нео-ламаркистки аргумент, изтъкващ, че представата за биологията, като съставена от безброй несвързани, отделни, съревноваващи се Аз-ове – организми или „егоистични гени” – е по-скоро проекция на собствената ни съвременна култура, отколкото правилно разбиране на природата. (13) Има други начини за разбиране на природата, които, без да пренебрегват очевидното съревнование в нея, дават предимство на сътрудничеството, симбиозата и сливането на организми в по-големи цялости. Това ново разбиране е всъщност много древно и отразява туземното разбиране за природата, като мрежа от дарове.

Всеки един организъм и всеки един вид има свой собствен важен принос към целостта на живота на Земята, и този принос, противоположно на очакванията на стандартната еволюционна биология, не е необходимо да оказва някаква пряка полза за самия организъм. Азотфиксиращите бактерии не печелят пряко от това, освен че азотът, който те предоставят на почвата, спомага за покълването на растенията, които пускат корени, по които израства плесен, която в крайна сметка осигурява хранителни вещества на бактериите. Приспособимите видове подготвят почвата за основните видове, които осигуряват микрониши за трети видове, които хранят четвърти видове в една мрежа от дарове, които не след дълго се връщат обратно в полза на приспособимите видове. Дърветата изсмукват вода, която подхранва и други растения, и водораслите създават кислород, така че животните да могат да дишат. Отстранете което и да е същество, и здравето на всички останали ще бъде по-несигурно.

Може и да ме помислите за наивен заради моята „така че” логика, може да кажете, че нещата се нареждат по такъв начин просто от чист късмет: дърветата не ги е грижа дали поливат растенията около себе си, те са сами за себе си и просто увеличават докрай своите шансове за оцеляване и размножаване. Това, че те подхранват други същества, е просто непреднамерен страничен ефект. Същото важи и за водораслите, за азотфиксиращите бактерии и за бактериите вътре в преживните животни, които им позволяват да смилат целулоза. Може да си мислите, че в този свят всеки е сам за себе си. Природата е безжалостно съревнование, и една икономика, основана на това, е също нещо естествено.

Аз наистина си мисля, че тя е нещо естествено. Тя е едно отклонение, една особена, но въпреки това необходима фаза, която е достигнала своята крайност и сега дава път на нещо ново. В природата прибързаният растеж и настървеното съревнование са характеристики на незрелите екосистеми, следвани от сложна взаимозависимост, симбиоза, съдействие и възобновяемо използване на ресурси. Следващият етап на човешката икономика ще съответства на това, което ние тепърва започваме да разбираме относно природата. Тя ще призове даровете на всеки един от нас, ще акцентира върху сътрудничеството, вместо съревнованието, ще поощрява обръщението, вместо натрупването, и ще бъде циклична, а не линейна. Парите вероятно няма да изчезнат скоро, но значението им ще отслабне дори след като приемат повече от качествата на дара. Икономиката ще се свие, а животът ни ще се разрасне.

Парите, такива, каквито ги познаваме, са неблагоприятни за икономика, проявяваща духа на дара, за икономика, която бихме нарекли свещена. За да разберем кой вид пари биха били свещена валута, ще е от полза да отбележим кое е нещото, което превръща парите в онази сила на алчността, злото, недостигът и природният грабеж, в която те са се превърнали днес.

Също както науката често проектира културата върху природата, така и икономиката приема различни културно-обособени условия, като аксиоматични. Живеейки в една култура на недостига (защото ние действително преживяваме недостиг, когато „изкарването на прехрана” ръководи изразяването на нашите дарове), ние го приемаме за основа на икономиката. Също както и в биологията, ние сме видели света, като съревнование между отделни Аз-ове за ограничени ресурси. Нашата парична система, както ще видим, въплъщава тази вяра на едно дълбоко структурно ниво. Но истинска ли е тази вяра? Наистина ли живеем в един свят, в една вселена, на фундаментален недостиг? И ако не, ако истинската природа на вселената е изобилието и подаръка, тогава как са станали парите толкова неестествени?

(1)   Читателите на „Възхода на човечеството” знаят, че предпочитам космологиите, които не са свързани с Големия взрив, като вселената в стационарно състояние на Холтън Арп, в която материята постоянно се поражда, остарява и загива. Но тук също тя спонтанно се появява от нищото, като от подарък.

(2)   Маус, Подаръкът, 29.

(3)   Ибид, 30.

(4)   Хайд, Подаръкът

(5)   Маус, Подаръкът

(6)   Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене, 323

(7)   Китайските термини за купуване и продаване имат почти еднакво изговаряне, както и сходни идеограми. Символът за купуване е възникнал, като изобразяване на раковина, една от ранните форми на парите, докато символът за продаване е бил измислен по-късно, предполагайки една ранна липса на разлика между двете.

(8)   Долтън, „Бартерът” 182.

(9)   Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене

(10)Немат-Неджат, Всекидневният живот в древна Ммесопотамия

(11)Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене. Сийфорд привежда убедителни доказателства към това твърдение: ранни документи, които са били под формата на списъци, изображения, показващи процесии от индивиди, носещи дарения.

(12) Бернард Лиетар изказва това твърдение в „Бъдещето на парите” относно един бронзов шекел, който той заявява, че е най-ранната известна монета, датираща от 3000 г.пр.н.е. Въпреки това в изследването си аз не съм попадал на друго споменаване за него. Доколкото знам, най-ранните монети са се появили в Лидия и Китай около същия период, 7 в.пр.не.


(13) Обобщавам този аргумент в Седма глава на „Възхода на човечеството”, повлиявайки се от работите на Лин Маргулис, Брус Липтън, Фред Хойл, Елизабет Сахтурис и други.