Monday, February 12, 2018

Танцуващата Мечка

Преди много векове живял един стар индианец на име Танцуващата Мечка, който принадлежал към племето известно днес като Сиу. В живота си той се наслаждавал на дребните неща, и с отминаването на годините изпитал силна необходимост да посети една висока планина, покрай която племето му минавало веднъж всяка година. Той се замислил какво ли би било да се изкачи до върха на заснежената планина и да бъде толкова близо до златното слънце, необятното небе, и луната.
Затова следващия път, когато племето минало покрай планината, той казал на семейството си, че отива в търсене на визия. Когато го попитали дали щели да го видят във физическата му форма отново, той отвърнал, че вероятно нямало, че се чувствал готов да навлезе в света на духовете, и те приели и уважили желанието му.
Той тръгнал една безоблачна сутрин, когато слънцето тъкмо се било показало над хоризонта, като се наслаждавал на усамотението си и на красотата на природата около себе си. Понякога той си напявал леко, или изричал някоя молитва, или се спирал да разгледа нещо.
Същата вечер стигнал подножието на планината, където попаднал на малка горичка от високи дъбове, и седнал под едно от дърветата, докато звездите блестели отгоре… и след като известно време се полюбувал на гледките, звуците, и миризмите на нощта, той бързо заспал и сънувал как слънцето и луната се сливат в едно.
На следващата сутрин, щом слънцето го огряло, той започнал тежкото изкачване нагоре, като усещал как въздухът ставал все по-студен и бил доволен, че взел със себе си вълнените си одежди. Когато стигнал мястото, където започвал снега, вятърът станал мразовит. Макар че започнал да се чувства изтощен, той бил решен да стигне до върха и продължил да се изкачва.
Накрая той нагазил в една снежна преспа дълбока до коленете, която се намирала близо до билото, но се препънал и се свлякъл надолу по хълма. Щом стигнал дъното, където било по-равно, той усещал болки по цялото си тяло, имал сняг под вълната, и вече не усещал пръстите и краката си от вкочаняващия студ.
Докато седял задъхан, видял как два големи вълка излезли измежду близките дървета и внимателно го приближили. Сърцето му затуптяло силно и всеки инстинкт му казвал да побегне, но вместо това той се изсмял и казал:
- Вие двамата ли ще ме отведете до света на духовете? Готов съм.
Като се усмихнал и засмял, вълците усетили липсата на страх у него, както и приятелския тон на гласа му, и макар и да били много гладни и да не разбирали защо, те усетили, че той бил приятел. Те се доближили да го подушат и след това се отъркали в него, като му позволили да погали козината им, която допреди това никога не била докосвана от човешки ръце. Той отново се засмял, докато слънцето отгоре ставало все по-ярко и накрая не погълнало всичко.

No comments:

Post a Comment