Thursday, January 29, 2015

Ретроспекция, Пукалпа 2000: Мистичен ужас

Долният текст е извадка от книгата Visionary Ayahuasca: A Manual for Therapeutic and Spiritual Journeys


май, Церемония

Тази вечер не ми се пие. С тътрене влизам в малоката. Пристигнах в Пукалпа преди няколко церемонии, преди по-малко от десет. Винаги е едно и също. Очаквам с нетърпение всяко едно от преживяванията си там. Очаквам с нетърпение този конкретен миг, най-великото приключение, в което някога съм се впускал, но още със започването му, страхът се включва към танца. Страхът нараства с всяка изминала вечер, в крак с новите невидими сблъсъци. През последните няколко дни прераства в ужас, и през последната вечер успявам да го преодолея. Това е четвъртото ми преживяване за по-малко от година. Познавам процеса - научих се да работя с него. Просто трябва да го следвам докрай, затова и всяка вечер изпивам поднесената ми доза, дори и да е голяма. Трябва да задържа намерението си и с това да събудя в себе си доверие към работата на Гилермо. Да погълна цяла чаша означава да преодолея сянката на страха, която се опитва да ме докопа всеки ден.

Тази вечер е особено трудна. Церемонията наближава и стомахът ми е свит на топка; не мога да се отпусна и постоянно треперя. Трудно ми е да държа страха настрана… уплашен съм.

Опиянен съм още при влизането си в малоката. Сядам. Гилермо го няма. Майка му, Мария, и другият лечител чакат. Изведнъж се успокоявам; оставам се на замайването. Трябва да разберете, че при мен церемониите се проточват и през деня. Процесът се ускорява. Изпълването и изпразването на дробовете ми се забавя. Понякога безшумните вълни на дишането пораждат трептения в тялото. Ефектът от опиянението бавно се усилва. Въпреки че се чувствам добре, възниква една неспокойна мисъл: „Все още не съм пил, а вече съм мареадо (замаян)…

Още повече се отпускам и оставам мисълта да отмине заедно с измъчените си сестри. Вече всеки път, когато предстои да приемам отварата, тялото ми се подготвя няколко часа по-рано. Свикнах с усещането, но този път е по-силно.

Отпускането ненадейно се изостря. Гилермо влиза в малоката. Той сяда и започва непринуден разговор, смеейки се с останалите. Тази вечер е безгрижен. Погледът му е оживен. Прозява се, докато налива чаша Аяуаска, след това мълчаливо прекланя глава към чашата и остава неподвижен.

Опиянението ми моментално се възвръща.

Появява се една мисъл: „Щом усещам опиянението толкова силно, това е защото той работи върху мен от разстояние. Той го показва в момента.” Това не е някаква демонстрация на сила, а просто признак за възникналата силна връзка между нас. Той изцяло контролираше ситуацията, и преживяването започна много преди самата церемония. Той казва, че докато трае церемонията, ще приемем и друго растение на силата, ренако (Ficus schultesii), което щял да ми покаже на следващия ден.

Изпивам чашата и сядам, изненадан и леко неспокоен от новия план. Той изключва осветлението – една стара, кръгла неонова крушка, в която непрестанно се блъскат насекоми. Хрумва ми следната метафора: „Аз също искам да се придвижа към светлината, но внимавай – доближавай се постепенно, мой малък комар аяуаскеро. Или в противен случай, прас!”

Черно

Усещам как опиянението ми се надига, без никакви видения.

Тялото ми започва да вибрира все по-силно. Тайно се надявам той да запее. Така половин час преминава в тишина, и тогава той ме повиква. Това е моментът. Много съм опиянен и треперя. Виденията се появяват и трябва отново да пия?

Отварата е прозрачна и е поне половин чаша. Всеки курандеро изпива своята, както и останалите присъстващи.

Тогава всичко се случва много бързо.

За миг реалността тотално се променя. Обграждат ме най-различни духове, които никога не съм виждал преди. Ужасни викове и стенания връхлитат върху психиката ми, но са безуспешни, отстранени от моя ум, който е бил втвърден от процеса на случващото се.

Най-красноречивото изобразяване на това би билa „мистичната научна фантастика” на Текс Ейвъри.* Сякаш се намирам в пространството между две мисли.

Усещам духовете в тяхното пространство. Изцяло са покрити с движещи се шарки. Напомнят ми на шарките на танцьори в пау-уау или на одежди на шамани от Урал. Невероятно красиви и омайващи, шарките се движат оживено по безоките им лица. Приличат на някакви сложни кукли, на марионетки, сътворени от някой гений, владеещ божествената механика.

Те са разположени в някаква стая. Един от тях се доближава до мен. Той се навежда над главата ми в пълна тишина. Отварям очи и го виждам. Събират се различни звуци и един конус от шарки се спуска от устата му към върха на главата ми. Той бавно навлиза в мен. На този искрящ конус се появява ново и странно видение, което се приближава към мен. Крокодили с ярки цветове. Плътността напълно е изчезнала – това са живи гравюри, нарисувани двуизмерно. Невероятно издялани, те се застъпват една друга.

За миг се сещам за невъзможните картини на Ешер.

Думата „смърт” се опитва да изплува във вътрешното ми пространство, но серия от леки спазми я избутва настрана.

Крокодилите се спускат в мен. Аз им позволявам. Възвръщам усещането за тялото си.

Бавно до мен достига някаква мелодия. Шарките се завръщат на фона на червата ми, и от бавното им движение възниква една мелодия, икаро.

Стискам зъби, само за да не запея.

Тогава изведнъж възприятието за горната част на тялото ми бива възвърнато от течността, надигаща се с вихрена скорост от стомаха към устата.

Смайващо завръщане.

Имам време само да отворя устата си, и повръщам.

По-късно Микел, един от „другарите ми по кофа”, ми каза, че съм повърнал само няколко минути след като съм пил, а аз имах чувството, че преживяването бе продължило цял живот.

Мисълта ни вписва във времето.

Когато мисълта изчезне, времето се разтяга безкрайно.

Тогава, освободен от течността, вече нищо не е под мой контрол. Все още в тишина, сякаш съм бил освободен, аз политам към света на духовете.

Една анаконда пропълзява през поредица желатинови кухини – средата е мозъка ми, а усещането е екстаз. Той започва да трака, докато в мен нараства силно усещане за сила.

Аз го улавям с двете полукълба на мозъка си и издавам глухо ръмжене. Анакондата отлита, но той е с гласа на хищен вълк.

В този ценен момент двама от курандеросите повръщат.

Тялото ми замръзва в дълбок ужас.

Вината е моя. Липсата ми на концентрация, забравяйки себе си – всички сме в един съд, а аз направих грешна стъпка. Мислите ми започнаха да се завъртат.

Хващам се за една премигваща мисъл, веднага щом се оформи в мен.

Изпадам в моя ад.

В мен се надига странното убеждение, че съм свалил всякакви защитни прегради.

Отварям очи и се съсредоточавам, за да се задържа в малоката. Приклекнал съм като дива котка с широко отворени очи и се вглеждам в човешките ми събратя, опитвайки се да задържа мислите си в този свят. Тревогата нараства – качвам се на бързия влак на своята вина. Концентрацията изчезва, страхът нахлува в мен.

Надигат се сълзи. Изпитвам тъга, задето действах неправилно поради невнимание.

Тази ужасяваща примка безжалостно разгръща господството си над моя ум. Виденията стават хаотични.

„Господи, какво направих?”

Тялото ми трепери, сълзите потичат.

„Съсредоточи се!”

„Съсредоточи се!”

„Сега!”

„По дяволите! Мамка му!”

„Забрави тези мисловни простотии!”

„Излизай от този апокалипсис!”

„Ааааааа!”

(Това е резюме, разбира се.)

Гилермо се изправя. Той застава пред мен също като духа, който видях по-рано. Подгъва леко колене. Изглежда огромен – туземен сумо борец. Той запява на сантиметри от челото ми.

Междувременно останалите започват да викат за помощ в малоклата. „Ян? Ян?” Трябва да спомена, че ги успокоявах преди церемонията. „Вижте какво, ако възникне някакъв проблем, само ме извикайте, и ще ви помогна да отидете при Гилермо.” Признавам, че не очаквах да бъда в подобно състояние. В отговор на призивите им, кутрето ми се помръдна на милиметри към тях. Само това мога да направя тази вечер, за да помогна на приятелите си. Един подир друг, те викат: „Гилермо? Помощ!”

Той вече е върху мен и пее на висок глас и със забързано темпо някаква заглушена, войнствена песен. Никога не съм го чувал да вади такъв глас. Треперя като пиленце, паднало от гнездото в смразяващия сняг. Песента навлиза дълбоко в мен. Поражда кратки, ужасяващи видения, но предимно поражда шокове в органите ми. Разтваря се от заложения в нея смисъл. Енергията на песента поражда нови мисли. Главата ми се поклаща в ритъм с песента. С всяко поклащане приижда нова вълна на вътрешен контрол, като мисловна броня. Следвайки ритъма на песните, мислите ми поемат в следната посока:

„Не позволявай на тези отрицателни мисли да властват над ума ти!”

„Усещането за вина – погледни го със змийските си очи.”

„Не се оставяй да бъдеш отнесен.”

„Виж го такова, каквото е: негативност.”

„То е част от миналото.”

„Не можеш да промениш нищо.”

„Само ще се поболееш от това.”
„Виж мисловните му механизми.”

„Истина или лъжа?”

„Единственото, което можеш да направиш, е да наблюдаваш това усещане с вътрешното си око, да го разпознаеш, когато отново се появи. Истината и лъжата не са от значение. Разпознай го на мига, не му позволявай да се движи.”

„Разпознай го на мига преди да е станало твърде голямо.”

„Убий го, докато е още в зародиш.”

„Нека това пътуване ти разкрие следното учение.”

„Едно учение на бдителност.”

Главата ми започва да се тресе. Прекалено силно е. Простенвам.

Песента приключва. Още по-опиянен съм.

Всички започват да се движат из малоката. Корабът потъва. Другите лечители запяват, а Гилермо се погрижва за всеки един човек.

Това продължава през цялата нощ, до самия изгрев.

Осемчасова буря. Осем часа лудост.

Останах приклекнал като котка, пропъждайки мислите си. Виденията бяха непоносими, импулси, страх. Всеки път е едно и също: колкото по-нависоко те издига преживяването, толкова по-трудно е спускането след това, сякаш едното не може да се осъществи без другото.

Двете страни на човешката природа – светлина и мрак. Знанието трябва да протича и в двете посоки. Медицината. През цялата нощ бях изправян отново и отново пред страха от себе си. При това чувствително състояние, в което всички бяхме свързани, ми беше трудно да намеря отдих в бдителността, особено поради силата на новата отвара.

Накрая всички се върнахме у дома благополучно. Обратно към споделяното от всички състояние, към света, който познаваме. Гилермо идва до мен и ме пита как е минало всичко. Унилата физиономия, която му показвам, го кара да избухне в подкупващ смях.

Той ми казва: „Bastante fuerte para mí. (Достатъчно силно за мен.) Аз странствах из вселената.” Той посочва към тавана на малоката и ми казва: „В стомаха ми се движеха разни неща. Червата ми се гърчеха.” Усмихвам се и си казвам наум: „По дяволите, при мен не само червата се гърчеха, но и цялото ми тяло и мозък покрай тях.” Той ме погледна и имитира леко гърчене, една малка подигравка с гърчовете ми през нощта. „Цяла вечер те чувах в ума си. Ти повтаряше (наподобявайки гласа на малко дете): „Тате, тате, помогни ми, ayúdame.

Той избухва във войнствен смях, който оказва моментален терапевтичен ефект върху мен. Разсмивам се; отмората мигновено настъпва. Смея се на себе си. Шегата е колкото вярна, толкова и добра. Имах нужда да съотнеса преживяното от мен.

Тогава той отива да поспи.

Призори, вече успокоен, заспивам. Докато се събуждам, си представям курандеросите като сърфисти; въздействието на растението на силата е тяхната вълна, то отваря вратата към други светове, то е тяхна опора. Изминалата нощ беше цунами, но аз бях със Сребърния Сърфист.

Излизам от спалния си чувал. Внимателно отпивам малко чай и отхапвам от бисквита.

По-късно се срещам с Гилермо. Седнали сме в градината на малката му къща в района Яринакоча, една изчистена наслуки джунгла пред малоката. Той гали безгрижно някакъв храст с усукани корени. „Ето кого срещна снощи.” Пръстите му се плъзгат по растението, докато погледът му е насочен към мен. Без да съм го попитал нещо, той напява следното: „Дядо ми винаги казваше: „Не сграбчвай енергията.”” Тогава той се оттегля и ме оставя сам с мислите ми. Изненадан съм. Обикновено словесните ни съобщения – не смея да кажа разговори, испанският ми е твърде нешлифован – се ограничават до изцяло материални въпроси. Но сега думите му придобиват съвсем друг смисъл след преживяната от мен нощ.

Оставам замислен. Получавам проблясъци от нощта, спомени за определени моменти се смесват с казаното от него – с погледа, усмивката, тонът на гласа му. Намерението в думите му, един спомен, и факта, че той заобиколно ми предава послание, използвайки нечии други думи, за да илюстрира определено мое отношение, кара нещата да се наместят в ума ми. Всичко това разкрива едно по-дълбоко послание между усещането и думите, между отношението и паметта, което звучи по следния начин:

„Остави мислите си.”

„Те са като поток; спреш ли течението му, така все едно създаваш язовирна стена. С това наводняваш съзнанието си.”

„Остави мислите си да текат с добро чувство.”

„Потокът се разширява и прераства в спокойна река.”

Оставам тефтера настрана за малко, защото получавам проблясъци, докато пиша! Не наблюдавам мислите си – аз съм обладан от тях.

Замайване.

Практична работа.

Прекарвам деня в опити да медитирам, след това размишлявам и накрая малко доразвивам.

В света на виденията можеш да наблюдаваш пораждането на една мисъл. Разпознаваш чувството, от което тя възниква, емоцията, на която тя е отражение, и можеш да избереш – не като мислиш, а като се вслушаш в чувствата си. Можеш да избереш дали да позволиш или не това пространство да се оформи в и около теб.

Мислите ти трябва да бъдат държани под наблюдение, тъй като те са пряката ти връзка с невидимия свят.

Ако си мирен в тихата си радост, тогава това е израз на просто, но дълбоко благосъстояние.

Разумът на сърцето.

Признавам си, че това, до голяма степен, е на нивото на индивидуалното тълкуване. Но не си мислете, че, под маската на психомагията, целя някаква измама и че извличам мислите си, като приписвам всичко на Гилермо. Той не ми каза това, и то не е нещо, което възниква единствено от собственото ми размишление.

Трудно ми е да го обясня и споделя.

Този текст е записван с ясен поглед към собствената ми субективност, ала сякаш е нашепван в ухото ми от мъжът и духовете около мен.

С течение на годините съгласуването между отношението на Гилермо и моето усещане ме кара да гледам на работата му като на образование за спящото съзнание. Ключовете са в него и произлизат от неговото познание. Той сякаш усеща състоянието ми по някакъв неуловим начин. Вярвам, че той може да разпознава не какво си мисля, а формите, лицата на мислите, които преминават през мен, енергиите и духовете, които се завъртат около мен.

Или казано по не толкова езотеричен начин, той познава психологичните ходове на човешкото същество; той ги наблюдава в друга светлина, в един архетипен свят и чрез енергийно възприемане на човека срещу него.

Лечителите на Шипибо не говорят много.

Песните предават лечението и учението.

Рядко съм успявал да получа словесна информация от Гилермо. Когато съм споделял с него проблемите и размислите си, той често е отговарял :”Gracias para tu información, las respuestas a la noche.” (Благодаря за информацията, ще получиш отговорите през нощта.) Отговорите идват във формата на видения.

Всеки път, когато ми съобщава нещо, той го прави по заобиколен начин. „Еди-какво си ми се е случвало. Някои курандероси казват, че…” Той ми разказа за едно преживяване, когато бил млад, по време на първите му шамански пътувания, и ми каза какво значело това преживяване, докато същевременно ме накара да премина през подобно преживяване предходната нощ, без изобщо да е споменавал пряко за неговото преживяване. И той просто го направи, за да ме успокои или осведоми за естеството на преживяното от мен, тъй като бях тръгнал да го анализирам в погрешна посока.

Той също така се възползваше от присъстващите хора, за да ми предава послания.

Мисля, че днес крокодилите ми напомнят за една церемония, която се състоя преди близо шест месеца.


*Фредерик „Текс” Ейвъри бил американски карикатурист, прочут със създаването на анимационни филми в началото на 30-те и на такива известни герои като Бъгс Бъни и Дафи Дък.