Sunday, June 7, 2020

Лечебна планина

Лечебна планина
(по текст на Wardruna)


 Душата оседлай и да препуска я пусни.
С невиждащи очи, пътя несъмнено ще намериш ти.
Дъх поеми, остави мислите да отлетят.
Бавно го издишай, ветрове те крепят.

Вретеното преде, мислите преплитат завъртаща се гледка.
Магическата песен примамва душата от нейната черупка.
През прага, през прозрачната завеса.
Навън, роден с боси крака, тежък е товара.

Навън в най-дълбоката ти част, стръмна пътека отпред.
Високо на лечебния връх девет девойки очакват те.

На първото пресичане на пътеките се спираш.
 Остави зад себе си дрехи и всичко, що притежаваш.
Няма да ти трябват там, където ти отиваш.
Товарът олеква, но пътеката отпред е тежка.

На второто пресичане на пътеките се спираш ти.
Остави зад себе си времето и мислите обременяващи.
Няма да ти трябват там, където си се запътил.
Товарът олеква, но пътеката отпред тежи.

На третото пресичане на пътеките се спираш ти.
Остави страховете зад себе си, нека паднат всички маски.
Няма да ти трябват там, накъдето си поел.
Товарът олеква, но тежка е пътеката отпред.

Гол застанал на върха, планината познава те.
На север вее се орлово перо, притегля ветровете.
В танц заобикалят те девойките.
В могъщи песнопения възпяват те.

Рани и болести
на ума и кръвта,
на месото и костта,
на плътта и кожата.
Във времето и вятъра заглъхваш.
Призовавам те на синята планина,
където ни слънце, ни луна достигат.
Призовавам те в гората, където никой не живее,
и в морето, където никой не гребе.
Дълбоко под камъка земен.
В безопасност.
Тичай през реките,
вълнувай се с приливите.

Във времето и вятъра заглъхваш.
Ни слънце, ни луна достигат те.
Потъни в морето, където никой не гребе.
Тичай през реките,
вълнувай се с приливите.

Вовеки лечебната планина издига се.
Утешава тя болните и огорчените.
Всеки, който се хвърли срещу тая скала,
ще види как изчезва доживотната му болка.

Остави всичко зад себе си на върха лечебен,
където реките и потоците
танцуват надолу и на север.
Планината поправя всички, които решат да я изкачат.

Светлината накрай света

Светлината накрай света

(по текст на Аарън Стейнторп)


Остров издига се, сияен и лъчист
насред морето, от времена незапомнени.
Съставен от скала, глина, пясък и трева,
островът лишен от дървета.

Нищожен, точица насред широкото синьо море.
От земята - последното парче.
Островът самотен крие един единствен обитател.
Последният човек, уединен.

Боговете повелили са да не напуска никога,
целия си живот да прекара на острова.
Наказанието му за вечни времена –
да се грижи за напътстващата светлина.

Фарът, висок и в искряща белота,
издига се на края на света.
Предпазва всеки кораб и моряк
да не се разбият в неговия бряг.

Но нито идва нещо тук, нито си отива,
освен блестящото синьо море,
което надлъж и шир се разпростира,
и единствено него вижда тоз човек.

Но един ден високо на една скала
кацна птица и запя.
Той погледна я и се запита:
„Защо ли си дошла?”

Дали е тук, за да го надзирава?
Проклятие, изпратено от тези богове?
Което стои, взира се и възхвалява,
ах, животът, който отмъкнаха му те.

Всяка година долита тя.
Създание от висините.
Не да го проклина, а да му напомня
за жената, която някога обичаше.

С идването на нощта, под небосвода тъй просторен
той лежи и погледът му втренчен е нагоре
към луната и безкрайното звездно небе,
и затихващата мараня на вчерашното слънце.

Отново и отново светлината от едно съзвездие
изпълва с радост нашия герой,
защото там горе крие се видение.
За нея и гласа й си спомня той.

Блещукането на звездното небе
изпълва с мир неговото сърце.
Стига тя да не спира да го гледа от далечните вселени,
той знае, че никога няма двамата да бъдат разделени.

Има и добри и лоши дни.
Лудостта, горещината, слънчевите лъчи.
Изведнъж сред морето той съзира земи.
Родните места, възлюбени.

Заснежени планини, обградени от зеленина.
Деца тичат и унасят се в игра.
Плаче той и ридае „Сладка моя родина,
защо си тъй недостижима?”

С изморени и зачервени очи, изпълнени със сълзи,
той втурва се към морските вълни.
Живота си ще рискува, но ще си струва,
ще се завърне в своя дом и ще празнува.

Скача в синьото дълбоко море,
обгръща го могъщия въртоп.
Домът оказва се съновидение.
Събужда се и се провиква, прогизнал от студена пот.

Такъв е животът му на острова,
изпълнен с мъка и тъга.
Някои дни – добри, други – непосилни са,
а понякога дори прокрадва се надеждата.

Светлината накрай света
блести ярко над морската ширина,
и мъжът съблюдава златното й сияние,
докато изпълва го страдание.

Петдесет години той стои и чака унило
над морското светило,
и гледа надолу към бреговете,
превърнати в негов дом от боговете.

Наблюдателят накрай света,
въпреки страданието си, намира утеха.
Спомня си за онази нощ съдбовна
и по лицето му пробягва усмивка нищожна.

Жертвата му не беше тъй голяма,
настоява той пред всемира.
Отново би я извършил, отново би заплатил тази цена,
за един миг, прекаран със своята възлюбена.

Дълги и блестящо черни коси.
Тъмната красота на нейните очи.
Маслинена кожа и топла прегръдка.
Споменът за нея никога не заглъхва.

Беше преди много години, но споменът ярко гори
за живота, който заедно бяха водили,
където двамата създадоха облог -
да си дават безкрайна любов и жажда за живот.

Но такива мигове на смях и любов
са кратки като задъхана милувка,
защото в една съдбоносна нощ
душата й бе отнета от смъртта и нейната целувка.
Нечувана мъка мъжа сполетя,
който оставен бе да варди светлината
на последното парче земя.

Гняв и страдание забушуваха, както никога преди.
Проклина той богове, хора и съдби,
и сърцето му се разби.

Божество едно тогава смили се над него
и хвърли му светлина:
„Любимата си можеш да видиш отново
за последна нощ единствена.

Но, младежо, внимателно си помисли за това,
защото ще трябва да заплатиш висока цена -
да съблюдаваш светлината накрай света
за вечни времена.

Далеч от хора, живот и любов,
сам ще бъдеш ти,
на малък, сияещ остров
насред морските води.”

„Ще вардя тази светлина,
ако мога да прекарам с моята възлюбена
една последна нощ,”
извика, насълзен, мъжа към надвисналото божество.

И в същата онази нощ
либето му се завърна.
В прегръдките си и в тяхното легло
успяха двамата да се обгърнат.

В любов, страст и похот
те се гмурнаха един във друг със грохот.
Изгубени в своите прегръдки,
те затанцуваха любовните стъпки.

Дълго проточи се нощта, от любов преливаща,
за тях това бе края на света.
Но събуден бе внезапно той от светлина пронизваща.
От любимата и техния живот – никаква следа.

Скочи на крака и към морето се загледа,
към фарът на високата скала.
Цената вече е платена
и отсега нататък ще живее той във самота.

Петдесет години изминаха оттогава,
без да види жива душа.
Но любимата му все още пребивава
във всичките му сънища.

Тъжно е човек да чуе как младата любов умря,
да знае, че някой проливал е сълзи във самота.
Но спомените остават си със нас
да ги преживяваме отново и отново в световете на съня.