Антропоцен (Част 4)

 Намбикуара (Бразилия)

Групите, които не се познавали, използвали ритуална реч, когато се срещали. „Силата“ е основна религиозна представа и Намбикуара вярват, че тя е налична у всички хора, животни и неодушевени обекти. За Намбикуара светкавицата е Върховно същество. В селищата, обитавани по време на дъждовния сезон, мъжете се събират в колибата на флейтите, за да свирят музика и да молят прадедите за плодородие. Инструменталната музика и пеенето са важни дейности, както за ритуални, така и за развлекателни цели.

~~~

Канела (Бразилия)

Канела били ориентирани предимно към този свят. Те живеели за сегашния момент и разполагали с много малко или никакви церемонии, молещи свръхестествени същества да подобрят положението им. Канела вярват в световете на големите птици над небето, на мъртвите на запад върху земята, и на рибите и алигаторите под земята. Културни герои били Слънцето и Луната, които положили повечето параметри на живота, и Звездната Жена, която показала на Канела царевицата, други важни култури и определени плодове. Канела ценят развлечението и му отдават голяма част от времето си, като по този начин дават израз на повечето натрупани враждебности. Почти ежедневните спортни занимания включват бягане около селския булевард и отборна щафета от 2 до 12 километра извън селото, като участниците си предават 100-килограмови пънове.

~~~

Гуарани (Парагвай, Аржентина, Бразилия, Боливия)

Градинарството е основната производствена дейност на Гуарани. Семействата обособяват малки парцели, в които засаждат маниока, царевица, фасул, сладки картофи и множество други растения. В гористите региони градинарите следват променливи цикли и сменят парцелите през три години, което включва преместване на домакинства и цели общности. Водачите въздействат чрез съвещание, пример и религиозни ритуали. Вместо да упражнява власт над отделните хора или да взема решения от името на цялата група, водачът предлага съвети на индивидите, фракциите и общността. Космологията на Гуарани е организирана около ос, движеща се от изток на запад, следваща хода на слънцето в небето. Индивидите получават религиозна сила чрез напеви, докато спят. Религиозният водач трябва да може да преобразява личното вдъхновение в съвети и насоки за своите съседи и роднини. Всички възрастни знаят как да използват лечебни растения. При настъпването на смърт душата на покойника преминава по „Пътя на тапира“, очертан от Млечния път, през небето, водещ до свещено царство.

~~~

Чуук (Микронезия)

При навършване на три-годишна възраст от децата се очаквало да започнат да се грижат за себе си. Те разполагали с голяма свобода да играят, което изостряло физическите им умения. Бойните изкуства включвали сложна система от хвърляния и ключове, чрез която невъоръжен човек бил способен да убие, осакати или обезоръжи въоръжен противник. Ритуален характер притежавали множество дейности като предсказването, лечението, войната, политическите срещи, строежа на къщи и ухажването. Сред сценичните изкуства спадали танцуването, разказването на истории, свиренето на носна флейта и бръмбазък от бамбук (при серенади), пеене, поезия и реторика. Други изкуства били свързани с татуирането, дърворезбата, тъкането и войната.

~~~

Тукано (Колумбия, Бразилия)

Тукано признават по-скоро пълномощия над, отколкото действително притежание на земята. Тукано разполагат с пълни права за плодоползване на ресурсите в тези места, но идеи като „племенни земи“, „неотменими права“ или „право на собственост“ са чужди за тях. Обикновено съпругите идват от група, говореща различен език от тази на техните съпрузи, като по този начин те се превръщат в основни посредници между групите, говорещи различни езици. Тукано считат, че физическият свят е много по-голям от това, което сетивата могат да уловят. При най-връхната точка от ритуалите на Тукано всички аспекти на пространството – вертикални, хоризонтални и съществуващи във времето – биват трансформирани. Самата колиба се превръща във вселената, участниците в церемонията се превръщат в предците, и всички реалности зад външната проява на пространството, времето и материята се разкриват. Всички тези характеристики – нематериалност, променливост и множествена реалност – са важни фактори в представата на Тукано за вселената. Специалните черти, които са специфични за един шаман са: интерес в естествената история на региона, устни традиции, митове, болести, изменени състояния на съзнанието и тълкуване на сънища. Една от най-важните функции на шамана е чрез употребата на халюциногени растения да отлита до далечни части на вселената с цел придобиване на езотерични познания. Ритуалното лечение на дадено заболяване чрез шаманско изпълнение е възприемано като сваляне на плацента и процес на прераждане. При настъпването на смърт покойникът бива погребан под пода на тяхната малока (колиба), като е увит в неговия или нейния хамак заедно с личните си принадлежности. Повечето хора разполагат с практични познания как да лекуват определени заболявания чрез използването на различни лечебни растения от заобикалящата ги среда.

~~~

Мапуче (Чили, Аржентина)

Още от ранна възраст децата започват да помагат на родителите си в различни дейности. Като за начало, те се грижат за животните. Минга, което е общностна форма на разменен труд, в който участват членове на рода и съседи, се използва до ден днешен при строежа на къщи и земеделските задачи. В миналото момчетата е трябвало да спят навън, да се къпят ежедневно и да се въздържат от определени храни, за да заякнат. Мапуче използват татул и Latua pubiflora (наричано още дървото на магьосниците) като личностен тест за своите деца; приготвя се лек чай от тези растения, като родителите наблюдават реакциите на детето и си правят заключения относно чертите на характера, които ще се развият у нея или него. В мирни времена никой не е изпълнявал ролята на вожд. Сънищата – начинът за контакт със свръхестественото – заемат важна част от духовния живот на Мапуче. Те тълкуват сънищата си ежедневно, за да разберат по-добре сегашното си положение и да научат нещо за бъдещето. Макар че във времената преди резерватите мъжете са практикували широко шаманизма, в днешно време повечето шамани са жени. Вярва се, че избирането за шаман и придобиването на шаманска сила се случва в сънища или визии. Кандидати са хора, които са преминали през продължителна и опасна болест, които проявяват по-голяма склонност да сънуват от останалите и които получават визии. На шаманите им помага тунгунмачифе, или шамански преводач, който превежда езика на шамана, докато тя е в транс. Най-практикуваното традиционно изкуство сред съвременните Мапуче е риториката, която е характерна предимно за вождовете, но обикновените хора също я използват. Устните разкази на Мапуче могат да бъдат разделени в пет категории: епеус (митологични истории, притчи със животни и легенди), пеумас (разкази от сънища), нут‘амканс (разкази за героичните подвизи на воини от миналото), уеупинс (официални речи, изнасяни от мъже при обществени и религиозни събития) и кулкатунс (импровизирани разкази във формата на песен, които изразяват силни емоции). Често се случва на обществени събирания мъжете и жените да запяват спонтанно.

~~~

Хурон/Уендат (Канада)

Уендат практикували земеделие с изсичане и изгаряне, като осигурявали на почвата пепел, богата на магнезий, калций, калий и фосфор, които били добри за царевицата. Около април или май жените орали земята и посявали „Трите сестри“ – царевица, фасул и тиква – което било отдавна установена земеделска практика. Те също така събирали и обработвали коноп и дървесна кора за въжета, ремъци и сандъци. За Уендат всяка неизползвана земя била обществена собственост. Семействата разполагали с толкова земя, колкото могли да обработват, и когато част от нея била изоставена, тя отново ставала обществена собственост. Земята не можело да бъде притежавана или продавана. Вместо това богатството се изразявало чрез споделянето и/или преразпределянето на продуктите, извлечени от земята. По този начин богатството се измервало според щедростта на даден индивид. Младите хора били свободни да имат сексуални взаимоотношения скоро след навлизането в пубертета. Дружбата можело да доведе до брак или да остане неформална, като и двете страни били свободни да се впускат в сексуални взаимоотношения с други хора. Една двойка можело да се среща в продължение на няколко нощи, след което да се разделят, без никакви въпроси. Ако те решили да останат заедно, при съгласието на жената можело да се проведе проста брачна церемония, при която приятели и съседи били канени на пиршество. Вождовете били избирани (и можело да бъдат премахнати) от Майките на клана според техните ораторски умения (силата да убеждават), смелост, водачество, мъдрост, щедрост и военни постижения. Обществото на Уендат наблягало много върху отговорностите на общностите за благополучието на техните членове. Уендат вярвали, че всичко около тях имало дух. Те отдавали почит към цялото сътворение, като поднасяли тютюн. Сънищата често били възприемани като духовни напътствия за индивидите. Уендат разграничавали четири вида пиршества или церемонии: ендитеухла (изразяване на благодарност и признателност), ауатаерохи (лечение на някакво заболяване), атхатаион (сбогуване на умиращ с приятели), и атоуронта очиен (пиршество с песни, изпълнявано преди война, получаване на ново име или придобиване на слава). За да предотвратят появата на болести, Уендат се потели в малка кръгла колиба. След това те отивали да плуват и по-късно се провеждало пиршество. Било широко разпространено вярването, че болестите се появявали поради неосъществени желания в подсъзнанието. Сънищата можело да крият решения за даден проблем, затова лечителите и шаманите им обръщали специално внимание. Най-важната и внимателно съблюдавана церемония била Пиршеството на мъртвите, което се провеждало на всеки 8 до 12 години. Хора от всички селища се събирали в столицата на Уендат (Ососане), където се издигала платформа (за окачване на костите) и се изкопавала обща гробна яма. Те вярвали, че душите напускали костите и тръгвали по Млечния път (пътя на душите).

~~~

Инки (Перу, Еквадор, Чили, Аржентина)

Много от градовете разполагали с големи обществени площади. Тези площади често съответствали на дадени съзвездия. Планирането на селищата често отразявало реда и връзките между обществото и космоса. Например града Кузко бил изграден във формата на пума. Сред почитаните божества били Илапа (светкавицата), Кила (луната), Чокуе Чинчей (съзвездието Орион) и Часка Койлур (Венера). Вярвало се, че земята (Пачамама), водата (Мамакоча) и планините (Апус) също разполагали със свръхестествени качества. Слънцето и луната, определени звезди, морето, земята, реките и потоците, хълмовете, заснежените върхове, пещерите и скалите имали специално значение за инките. Скалите особено били изпълнени със символичен смисъл. Определени важни скални блокове и оголени скали често били включвани към архитектурата. Хората често носели малки неоформени камъни като лични амулети, докато други каменни обекти, издълбани във формата на лами (Конопа), били важна част от домашните ритуали.

~~~

Матако (Аржентина, Боливия)

Според кодекса на Матако сексуалните взаимоотношения трябва да бъдат предшествани от разговори, които да са последвани от серия изпитания. Друга, в днешно време по-често срещана, алтернатива е двойката да избягат заедно за определен период от време след първата страстна проява. Периодът на отсъствието от дома е равностоен на изпитанието, и ако връзката се окаже трайна, двойката са смятани за „венчани“ при тяхното завръщане в общността. Всички Матако, мъже и жени, млади и възрастни, са равни; всички споделят свобода на словото и участват във всички дейности. Въпреки това, красноречието (придобивано единствено с възрастта) е решаващо, така че старейшините разполагат със специален статут. Матако вярват във взаимовръзката между хората и животните, небето и земята, естественото и свръхестественото.

 

Най-популярната игра сред Матако е отборен спорт на име "яж ха'ля", подобен на лакрос. Игрите обикновено продължават от зори до здрач, без прекъсване.

Източник: https://ehrafworldcultures.yale.edu/ehrafe/

Огън в планината - Среща на шамани

"Огън в Планината: Среща на шамани" е документален филм за връзката между съзнанието и природата,  въплътена в духовните традиции на местните народи, чиито екологични метафори за свещеното могат да са от голяма полза за съвременния свят.

Проектът е заснет през 1997 г. на една историческа 10-дневна среща на шамани от всички континенти, които пътуват до Карма Линг, тибетско-будистки център в Савоя, Френските Алпи, за да обсъдят общите си интереси с Негово Светейшество Далай Лама и с представители на големите религии.

Свещената медицина на гората

Чана Икакуру от племето Хуни Куин в Бразилия говори за Аяуаска, свещената медицина на гората.

Последните свободни хора на Земята

Дълбоко в една от най-отдалечените точки на амазонската джунгла, насред сечище по поречието на река Енвира, туземец поглежда нагоре към прелитащ самолет.

Той е обграден от дървета капок, банани, и от най-важните неща в неговия живот: сламена колиба, чиито покрив е направен от палмови листа, кошница от растителни влакна, напълнена догоре със зрели плодове пау-пау, купчина обелена маниока, чиито бял цвят контрастира с пода на дъждовната гора.

Тялото на мъжа е оцветено в червено от смачканите семена на храста анато, а в ръката си държи дълга дървена стрела, придържащ я, в привидна готовност, близо до лъка. Застанали до него, няколко деца, които са почти изцяло голи, с изключение на памучните им пояси, поглеждат учудено нагоре.

Едно от последните откъснати племена

Едно е последните племена в света, с които не е бил осъществяван контакт, което е изправено под постоянна заплаха заради обезлесяването по границата с Перу, по данни на благотворителната организация за опазване на туземните народи Сървайвъл Интернешънъл.

Това е снимка на едно от последните откъснати племена в света, направена през юни 2010 г. от FUNAI, бразилското бюро по индианските въпроси, заедно с може би първите видео кадри. От Сървайвъл Интернешънъл публикуваха снимките, за да спомогнат за опазването на племето, като докажат неговото съществуване.

Броят на хората, които до ден днешен са ги видели, е главозамайващ. В момента, в който бяха публикувани, хиляди хора на минута са поглеждали изображенията на сайта на Сървайвъл; оттогава са били гледани над два милиона пъти. Кадрите и снимките са били показани в над 1000 медии, и над 4,4 милиона души са гледали програмата на BBC.

Важното е, че два дни след публикацията от перуанското правителство обявиха, че ще работят съвместно с бразилските власти, за да спрат навлизането на дървосекачи в защитените индиански територии по протежение на общата граница на двете страни, което отразява коментара на Хосе Карлос Мейрелес, племенен експерт към FINAI, че „Дори и една тяхна снимка е по-въздействаща от хиляда доклада.”

Тоби Никълъс от Сървайвъл Интернешънъл, който отговаря за сайта на Сървайвъл и наблюдава трафика и статистиките, е казал: „Само за броени минути снимките обиколиха света и породиха вълна на подкрепа за откъснатите племена, каквато не бяхме виждали дотогава. Огромен брой хора можеха да предприемат малки стъпки, като да вземат участие в подписка – и те го направиха.”

Многобройните постове по темата във Фейсбук, Ютуб, Вимео и други сайтове са ясно доказателство, че кадрите са въздействали на милиони хора по света. Призиви за уважение и многообразие, за правото им да останат свободни от потисничеството и алчността, които карат дървосекачи, миньори и корпорации да навлизат все по-навътре в техните територии, за екологичната им осъзнатост и абсолютното им право да живеят така, както те изберат. Един от постовете гласи: „Ако тези племена и дъждовните гори не бъдат спасени, човечеството бързо ще ги последва.” В друг просто се казва: „Il n’y a pas de mots” – „Нямам думи”.

Днес по света са останали малко над 100 племена, с които не е бил осъществяван контакт. Това означава, че от Амазонка до Андаманско море и отдалечените дъждовни гори на Западна Папуа над 100 племена все още живеят – и то успешно – в изолация от преобладаващото общество в тяхната страна.

Малко се знае за тях. Знаем, че племената в тази част на Амазонка се местят в различни периоди на годината, като живеят в средата на гората, когато нивото на водата е високо, и лагеруват по плажовете, които се образуват покрай реките по време на сухите сезони. Също така знаем, че сентинелците са живели в Северен Сентинел, малък остров в Индийския океан, обграден от коралови рифове, в продължение на близо 55 000 години, и се смята, че те са били част от първите успешни човешки миграции от Африка.

Разбира се, налице са и много митове: че те са „изгубени” племена (което е нищо повече от търсене на сензация); че те са „изостанали” заради алтернативния си начин на живот или голотата си, или „първобитни” заради липсата на материални притежания (но самите идеи са остарели, а не те); че те са се опитали и не са успели да бъдат в крак със „съвременния” свят (самонадеяност, предполагаща, че западното общество е връхната точка на човешкото развитие и че всички останали култури се стремят да я достигнат).

Също така знаем, че те не разбират толкова от автомобили, болници, банки и интернет, и че те са, по думите на Хосе Карлос Мейрелес, „последните свободни хора на Земята” – свободни от влиянието на правителствата, от манипулативните сили на рекламата и медиите, и от мислите на другите.

За всичко останало около живота им – езиците им, имената им, боговете им, как отглеждат децата си и за какво се надяват – може само да се предполага.

Но едно нещо е сигурно: бъдещето на тази откъсната общност зависи от опазването на техните земи. От своя страна, опазването на земите им зависи, както казва Хосе Карлос Мейрелес, „от нашата съвест”.

Маркус Верон, покойният лидер на народа Гуарани-Кайоуа, е казал за горите и равнините на Бразилия, които били негов дом: „Това тук е моя живот, моята душа. Ако ми отнемете тази земя, вие ще отнемате и живота ми.”

Не само Верон изпитвал такава дълбока привързаност към родината си; това е една силна практическа и емоционална връзка, която повечето племенни народи изпитват.

Момиче от племето Акха в хълмовете на северен Тайланд

Идеята за книгата „We are one – A celebration of Tribal Peoples” (Ние сме едно – Прослава на племенните народи) се роди след като прекарах една седмица с племето Хадзабе в северозападна Танзания. Хадзабе са общество от ловци-събирачи, които живеят в Яеда Чини, горист регион в долната част на Голямата рифтова долина. Мъжете Хадза ловуват с лъкове и стрели, направени от сухожилията на жирафи, а жените събират корени и грудки от изсъхналата почва.

Земята около плитките газирани води на езерото Еяси е била тяхна в продължение на хиляди години. „Дядовците ни са живели тук. Аз съм част от тази земя,” ми каза един ловец една сутрин, докато бяхме седнали на една оголена скала и оглеждахме акациевите дървета за глигани. „Ако я няма земята, ние няма да имаме живот. Това място е мой дом.”

Това място е мой дом. Тези думи се загнездиха в ума ми. Те ме накараха да се замисля за копнежа ми към онова силно усещане за дом, което бях изпитвала, като малка, и със смирение се опитах да си представя колко ли силно усещане за принадлежност към дадено място трябва да изпитват хора, които в продължение на 10, 20, или дори 55 000 години са били установени на едно единствено място на Земята.

За Хадзабе, Янонами, инуитите и откъснатите племена, африканската савана, Амазонка, и Арктика са техен дом. Дави Копенауа, представител на племето Яномами, казва: „Трудно е да се опише с думи колко силна е връзката на моя народ с природата. Не можете да ни откъснете и да ни поставите в друга земя; ние не можем да съществуваме извън гората,”  като тези мисли са отразени и в следното изказване на Чероки: „Не можем да отделим мястото си на Земята от живота, който водим на Земята, нито от нашата визия и смисъла, който носим, като народ.”

За Яномами, амазонската дъждовна гора е Урихи – горски земи, изобилстващи с отраженията на танцуващите духове; за Архуако, заснежените върхове на Колумбия са „храмове”; покритите с лиственици хълмове на Монголия са родовите миграционни маршрути, по които се придвижва народа Тсаатан със своите стада от елени; огромните плата от пясъчник в Гвианската планинска земя са родовите земи на народа Акауайо. Един мъж Акауайо казва: „Тази земя ни държи заедно в своите планини. Ние осъзнаваме, че не сме разпокъсани хора, а един народ, принадлежащ към една родина.”

Те принадлежат: към едно място и един към друг. Зависещи от общността за своето оцеляване, в отдалечени и много често сурови околности, много племенни народи са живели – и продължават да живеят – в сложни общества, където сплотеността между всички е от изключително значение. Еваристо Нугкуаг Иканан от народа Агуаруна казва: „Голямата разлика между туземния и западния свят е в това, че ние живеем в общности. Отделният човек е важен само в отношението си към цялото. Заедно ние сме силни.”

Шамани от Яномами, речното корито на Катримани, Бразилия

След като в наши дни самотата (и асоциираното с нея чувство – депресията) в индустриалните общества е толкова често срещана (според последни изследвания по света има над 200 милиона домакинства от по един човек), тази представа за индивида, като част от едно динамично цяло, изглежда особено примамлива. Стивън Кори, директор на Сървайвъл Интернешънъл казва: „Възможно е в безспирния си стремеж към „развитие” и материален прогрес да сме се отчуждили от най-дълбоките ни човешки нужди, които несъмнено се крият във връзката ни един с друг и със Земята. Племенните народи може би все още разбират тази връзка по-добре от повечето хора.”

Историята на откъснатите племена е колкото за дома и принадлежността, толкова и за избора и толерантността. По-конкретно, техният избор: ако откъснатите племена си останат откъснати, това няма да е без причина (повечето откъснати племена в Амазонка е много вероятно да са потомци на хора, които са избягали от кланетата, породени от каучуковия бум). Също така, ако те изберат да водят начин на живот, различен от този на преобладаващото общество, това е защото този начин винаги е бил ефикасен.

Начинът им на живот не е долнокачествен заради липсата на „съвременни” технологии, материални блага или формално образование, и хората, които го практикуват, не е необходимо да бъдат цивилизовани или „развити”.

По думите на Уейд Дейвис, който е етноботаник и изследовател за Нешънъл Джиографик, докато ние сме летели до луната и сме изобретявали микрочипа, останалите култури не са бездействали: те са изразявали вродената си човешка изобретателност по различни начини. Дакуо Шукури, бушмен от Ботсвана, казва: „Но ние сме образовани за нещата, които знаем. Ние можем да предадем познанията си на останалия свят.”

Тук също така става дума за толерантност към техния избор, тъй като истинското значение на това да бъдеш „цивилизован” може би не е в трупането на власт и богатства, а в почитане на различията на другите и приемане на стойността на човешкото многообразие. Стивън Кори казва: „Светът има нужда от човешко разнообразие не по-малко от биоразнообразие.”

Докато светът става все по-хомогенен, е възможно колективната реакция към откъснатите племена да е под формата на облекчение, че все още съществуват хора, които живеят в хармония с обкръжаващата ги среда, които измерват времето според лунните цикли, които могат да разпознават вида арктически лед, като се вглеждат как са структурирани облаците, или които се ориентират по песента на една африканска птица, за да разберат в кои баобаби има пчелни кошери. „Невероятно е, че все още съществуват такива хора в 21-ви век,”  казва Хосе Карлос Мейрелес.

Като оставим всички опори и удобства на „съвременния” живот настрана, племенните народи – както откъснатите, така и известните – ни показват, че човечеството си остава част от природата, и пренебрегването на този факт би довел до нашата гибел. „Светът трябва да се вслуша в плача на Земята, която моли за помощ,”  казва Дави Копенауа. Те знаят, че когато горите, дърветата и планините бъдат изчерпани, осакатени или замърсени прекалено много, нито едно технологично бързо решение няма да може да ги възстанови.

Дави Копенауа, вожд и шаман на Яномами, обграден от деца

Разбира се, племенните народи не са екологични светци, но устойчивия и колективен начин на живот на повечето от тях е в контраст с вредния излишък и самостоятелния живот на много „съвременни” общества, като той ни показва, че човечество означава ние, а не „Аз”, принадлежност, а не притежание, човешки ценности, а не икономика, баланс с природата, а не разрушение. „Знам, че критерият за една цивилизация не е в това колко високи са нейните сгради от бетон, а по-скоро колко добре са се научели жителите ѝ да се отнасят към своята среда и към своите ближни,”  казва Слънчевата Мечка, принадлежащ към племето Чипеуа.

Откъснатите общности в притоците на река Енвира ни напомнят, че както преди 500 години, когато Христофор Колумб пристигнал в „Новия свят”, е имало процъфтяващи изолирани народи в бразилската дъждовна гора, така ги има и днес. И докато не пожелаят другояче, те трябва да бъдат оставени на мира, а не да бъдат обречени да страдат от безумните повторения на историята – да бъдат унищожени от хора, които не ги интересуват техните уникални култури и ценности, а минералите под тяхната почва, дърветата около техните селища и златото в техните реки.

Като се вгледаме в огледалото, което изправят пред нас, те ни напомнят, както казва Хосе Карлос Мейрелес, „че е възможен и друг начин на живот”. Една жена във Фейсбук откликва на това с: „И ние имаме универсален и морален дълг към тях”. Тъй като тяхното унищожаване би било във вреда на човечеството, този дълг несъмнено е и към нас самите.

През 80-те години е бил прокаран път, спонсориран от Световната банка, през земи на Намбикуара в Бразилия, което довело до създаването на ранчота, до колонизация, разработванбе на мини, обезлесяване и болести, като последиците за племето били пагубни.

За авторката: Джоана Ийд е писател, автор и редакционен консултант към Сървайвъл Интернешънъл с особен интерес към връзката между човека, природата и племенните народи. Сред книгите, които е издала, спадат Portrait of England (Think Publishing, 2006) и We are One: A Celebration of Tribal Peoples (Quadrille, 2009). Джоана пише за вестници и списания по такива теми, като репатрирането на диви коне на Пржевалски в Монголия, китовете в Алборанско море, шимпанзетата в дъждовната гора Махале, откъснатите племена в амазонската дъждовна гора, и ловците-събирачи Хадза в Танзания. Бъдещите ѝ планова включват издаването на книга за номадите в Тибет.

Източник:http://voices.nationalgeographic.com/2011/04/01/uncontacted-tribes-the-last-free-people-on-earth/

Официален сайт на Сървайвъл Интернешънъл: http://www.survivalinternational.org/

Йерба мате – напитката на боговете

Коя е напитката, която може да ви даде „силата на кафето, ползите за здравето от чая, и еуфорията от шоколада”? Отговорът на този въпрос е: традиционната южноамериканска отвара йерба мате. Йерба мате, понякога наричано просто мате, се приготвя от изсушените листа на вечнозеленото дърво Ilex paraguariensis, срещано единствено в Южна Америка. Йерба мате буквално се превежда като „кратуна за билка” или „чаша за билка”.

Най-големи потребители на мате са държавите Аржентина, Бразилия, Парагвай, и особено Уругвай, където то се пие в 92% от домакинствата в страната. Там е нещо обичайно да срещнеш човек на улицата, който пие мате и носи със себе си термос с гореща вода, за да си долива.

Културната значимост на йерба мате в тези страни не бива да бъде подценявана. Йерба мате заема такава част от тяхната култура, каквато е пиенето на кафе в Съединените Щати или пиенето на чай в Азия. Можe и да излизате с приятели за по чаша кафе, но споделянето на мате е едно значително по-колективно събитие. Хората в Южна Америка споделят йерба мате с приятели, като всички пият от една и съща кратунка и една и съща сламка в знак на приятелство и сплотяване.

То е наричано „напитката на боговете” от много коренни южноамерикански култури и „зеленото злато на индианците” от европейските заселници. Нека разгледаме няколко от многото начини, по които тази напитка оправдава внушителната си репутация.

Сушено йерба мате

Ползи за здравето от йерба мате

Подобно на кафето, най-очевидните ефекти на йерба мате са повишаване на физическата енергия, умствената яснота и концентрацията. При 85мг в порция от 230мл, съдържанието на кофеин в йерба мате почти се доближава до това при кафето. За разлика от кафето, то рядко причинява нервност от кофеина и нарушения на съня, и не е киселинно. Пиещите йерба мате описват въздействието от кофеина в него, като леко, чисто, и спокойно, и обикновено не толкова пристрастяващо, отколкото при кафето.

Освен кофеин, йерба мате съдържа други две подобни съединения – теобромин и теофилин. Съчетаването на тези три алкалоида води до уникалните за йерба мате умерено стимулиращи ефекти. Някои атлети го използват с цел повишаване на физическата активност. То е полезно и за хора, страдащи от умствена или физическа умора.

Но йерба мате не е просто поредния енергиен стимулант. То съдържа толкова много хранителни вещества, че се твърди, че човек може дълго време да се прехранва единствено с него. То е с голямо съдържание на витамини, минерали, и фитонутриенти, като танини, флавоноли, полифеноли, и аминокиселини. Някои правителства в Южна Америка съветват майките да дават на децата си да пият йерба мате, особено в по-бедните райони, като хранителна осигуровка, така, както ние бихме дали мултивитамин на нашите деца. Аржентинските гаучоси (каубои) го наричат „течен зеленчук”.

Д-р Лесли Тейлър е билкар, който е посветил живота си на изследване на полезните свойства на лечебните растения в амазонската джунгла. В книгата си „Лечебната сила на билките в тропическите гори” тя изрежда основните медицински цели, с които се приема йерба мате - като цялостен и подпомагащ храносмилането тоник, средство за отслабване, лек за алергии, и нервен тоник при болка, умора, и депресия.

Носете йерба мате със себе си, докато пътувате. То е страхотен храносмилателен тоник, който действа като естествен антибиотик срещу Ешерихия коли, един от най-честите причинители на хранително отравяне. То спомага за лечението на запек, диария, и лошо храносмилане, и освен това унищожава чревните паразити. Йерба мате е богато на съединения, наричани сапонини, които подсилват имунната система и имат естествени противовъзпалителни свойства.

Йерба мате предпазва сърцето и сърдечносъдовата система, понижава сърдечния ритъм, нормализира нередностите в сърцебиенето, и отпуска кръвоносните съдове, подобрявайки кръвотечението. Чаят от йерба мате усилва костната плътност, поне при жените в постменопауза, при които има висок риск от развиване на остеопороза. Жените в постменопауза, които пият йерба мате, разполагат с 10% по-висока костна плътност на гръбначния стълб, отколкото жените, които не го приемат. Пиенето на йерба мате може да бъде потенциално помощно средство за отслабване, тъй като то намаля апетита, увеличава изразходването на енергия и подобрява инсулиновата чувствителност.

Йерба мате съдържа няколко известни антиракови съединения и, поне в лабораторни условия, унищожава раковите клетки в дебелото черво. Но има известни опасения, че йерба мате може да е причинител на някои видове рак – особено на хранопровода, белите дробове, устата, фаринкса и ларинкса.

Виновник за това вероятно не е самото йерба мате, а начинът на живот на определена група от хора, пиещи йерба мате. Този повишен риск е налице при селските жители, които също така имат склонността да пият качака (алкохол от захарна тръстика) и да пушат, а храненето им е с ниско съдържание на плодове и високо съдържание на месо. Освен това тези хора обикновено пият йерба мате с много гореща вода. Всеизвестен факт е, че честото приемане на горещи течности повишава риска от тези видове рак, така че е необосновано да поставяме вината върху самото йерба мате.

Как да приготвим йерба мате

Приготвянето на йерба мате може да бъде толкова просто или сложно, колкото вие прецените. Много лесно може да приготвите йерба мате, когато то е във филтри или в насипна форма. Един от начините е да изсипете йерба мате във френска преса, да добавите вода, и да го сварите, като кафе. Родителите в страните, където се пие мате, обикновено сутрин приготвят на децата си чай от мате във филтър, от което напитката става по-слаба. Вкусът му обикновено се описва като тревист и близък до зеления чай.

Традиционалистите биха потръпнали от това, но отскоро йерба мате може да бъде закупено също така в бутилки и кенове, при които то е подсладено и по вкус се доближава повече до газирана напитка, отколкото до този на традиционното мате. Дори може да си купите шотове йерба мате, които са подобни на кофеиновите енергийни шотове.

Но пълното преживяване бихте получили, ако го приготвите по традиционния начин. Приготвянето на мате е смятано за изкуство само по себе си, което може да се сравни с японските чаени церемонии. Вместо в чаша, йерба мате се поднася в кратунка и се пие от сламка, наричана бомбила. Бомбилата обикновено е от метал или бамбук, и в нея има филтър, който действа като цедка. Традиционните кратунки са от тиква или от растението Lagenaria siceraria, и често са красиво издялани. Днес може да откриете кратунки от стъкло, керамика или дори от силикон.

Ако искате да приготвите мате по традиционния начин, може да следвате тези инструкции:

1. Изсипете йерба мате в кратунката.

2. Леко разклатете кратунката така, че йерба мате да остане от едната страна, а от другата да 3. има свободна пространство.

4. Поставете бомбилата в центъра на кратунката.

5. Леко добавете малко студена, филтрирана вода откъм свободната част, за да навлажните йерба матето. Наклонете кратунката, за да може матето да попие водата.

6. Напълнете кратунката с гореща, но не вряла вода.

7. Докато пиете, продължавайте да добавяте гореща вода. Първите няколко глътки са много остри, но вкусът омеква с добавянето на още вода.

По традиция томандо мате (пиенето на мате) е признак на гостоприемство. Всички пият от едни и същи кратунка и бомбила, което допринася към усещането за общност. Може да сте попадали на снимки как папа Франциск, първият папа от Аржентина, споделя йерба мате със свои последователи.

Ако никога не сте приготвяли йерба мате по този начин, е препоръчително да изгледате този кратък клип преди да започнете. Той може да ви помогне да не си изгорите устата, да засмучете парченца листа през сламката или да го направите прекалено горчиво.

Възможни странични ефекти от йерба мате

Йерба мате съдържа почти толкова кофеин, колкото има и в кафето, така че ако кофеинът поражда във вас безпокойство или други нежелани усещания, то може би е добре да не пиете мате. За разлика от чая и кафето, които може да намерите и в безкофеинова форма, няма безкофеинов вариант на йерба мате.

Приемането на прекалено голямо количество йерба мате, без да сте свикнали с него, може да предизвика диария. Йерба мате не се препоръчва за бременни жени, тъй като са наблюдавани ниско тегло, родилни дефекти, преждевременни раждания и неонатален абстинентен синдром. Не забравяйте, че ако пушите или пиете алкохол редовно, съчетано с йерба мате, това може да увеличи риска от определени видове рак, особено ако пиете мате много горещо.

Йерба мате вече е изключително популярно в различни части на Южна Америка, и консумирането му нараства и в други части на света – особено в Съединените Щати и Близкия Изток. С многото си ползи за здравето лесно може да се види защо това питие оправдава репутацията си, като „напитката на боговете.”

Източник: http://reset.me/story/yerba-mate-why-you-should-be-drinking-the-drink-of-the-gods/

Ретроспекция, Пукалпа 2000: Мистичен ужас

Долният текст е извадка от книгата Visionary Ayahuasca: A Manual for Therapeutic and Spiritual Journeys

май, Церемония

Тази вечер не ми се пие. С тътрене влизам в малоката. Пристигнах в Пукалпа преди няколко церемонии, преди по-малко от десет. Винаги е едно и също. Очаквам с нетърпение всяко едно от преживяванията си там. Очаквам с нетърпение този конкретен миг, най-великото приключение, в което някога съм се впускал, но още със започването му, страхът се включва към танца. Страхът нараства с всяка изминала вечер, в крак с новите невидими сблъсъци. През последните няколко дни прераства в ужас, и през последната вечер успявам да го преодолея. Това е четвъртото ми преживяване за по-малко от година. Познавам процеса - научих се да работя с него. Просто трябва да го следвам докрай, затова и всяка вечер изпивам поднесената ми доза, дори и да е голяма. Трябва да задържа намерението си и с това да събудя в себе си доверие към работата на Гилермо. Да погълна цяла чаша означава да преодолея сянката на страха, която се опитва да ме докопа всеки ден.

Тази вечер е особено трудна. Церемонията наближава и стомахът ми е свит на топка; не мога да се отпусна и постоянно треперя. Трудно ми е да държа страха настрана… уплашен съм.

Опиянен съм още при влизането си в малоката. Сядам. Гилермо го няма. Майка му, Мария, и другият лечител чакат. Изведнъж се успокоявам; оставам се на замайването. Трябва да разберете, че при мен церемониите се проточват и през деня. Процесът се ускорява. Изпълването и изпразването на дробовете ми се забавя. Понякога безшумните вълни на дишането пораждат трептения в тялото. Ефектът от опиянението бавно се усилва. Въпреки че се чувствам добре, възниква една неспокойна мисъл: „Все още не съм пил, а вече съм мареадо (замаян)…

Още повече се отпускам и оставам мисълта да отмине заедно с измъчените си сестри. Вече всеки път, когато предстои да приемам отварата, тялото ми се подготвя няколко часа по-рано. Свикнах с усещането, но този път е по-силно.

Отпускането ненадейно се изостря. Гилермо влиза в малоката. Той сяда и започва непринуден разговор, смеейки се с останалите. Тази вечер е безгрижен. Погледът му е оживен. Прозява се, докато налива чаша Аяуаска, след това мълчаливо прекланя глава към чашата и остава неподвижен.

Опиянението ми моментално се възвръща.

Появява се една мисъл: „Щом усещам опиянението толкова силно, това е защото той работи върху мен от разстояние. Той го показва в момента.” Това не е някаква демонстрация на сила, а просто признак за възникналата силна връзка между нас. Той изцяло контролираше ситуацията, и преживяването започна много преди самата церемония. Той казва, че докато трае церемонията, ще приемем и друго растение на силата, ренако (Ficus schultesii), което щял да ми покаже на следващия ден.

Изпивам чашата и сядам, изненадан и леко неспокоен от новия план. Той изключва осветлението – една стара, кръгла неонова крушка, в която непрестанно се блъскат насекоми. Хрумва ми следната метафора: „Аз също искам да се придвижа към светлината, но внимавай – доближавай се постепенно, мой малък комар аяуаскеро. Или в противен случай, прас!”

Черно

Усещам как опиянението ми се надига, без никакви видения.

Тялото ми започва да вибрира все по-силно. Тайно се надявам той да запее. Така половин час преминава в тишина, и тогава той ме повиква. Това е моментът. Много съм опиянен и треперя. Виденията се появяват и трябва отново да пия?

Отварата е прозрачна и е поне половин чаша. Всеки курандеро изпива своята, както и останалите присъстващи.

Тогава всичко се случва много бързо.

За миг реалността тотално се променя. Обграждат ме най-различни духове, които никога не съм виждал преди. Ужасни викове и стенания връхлитат върху психиката ми, но са безуспешни, отстранени от моя ум, който е бил втвърден от процеса на случващото се.

Най-красноречивото изобразяване на това би билa „мистичната научна фантастика” на Текс Ейвъри.* Сякаш се намирам в пространството между две мисли.

Усещам духовете в тяхното пространство. Изцяло са покрити с движещи се шарки. Напомнят ми на шарките на танцьори в пау-уау или на одежди на шамани от Урал. Невероятно красиви и омайващи, шарките се движат оживено по безоките им лица. Приличат на някакви сложни кукли, на марионетки, сътворени от някой гений, владеещ божествената механика.

Те са разположени в някаква стая. Един от тях се доближава до мен. Той се навежда над главата ми в пълна тишина. Отварям очи и го виждам. Събират се различни звуци и един конус от шарки се спуска от устата му към върха на главата ми. Той бавно навлиза в мен. На този искрящ конус се появява ново и странно видение, което се приближава към мен. Крокодили с ярки цветове. Плътността напълно е изчезнала – това са живи гравюри, нарисувани двуизмерно. Невероятно издялани, те се застъпват една друга.

За миг се сещам за невъзможните картини на Ешер.

Думата „смърт” се опитва да изплува във вътрешното ми пространство, но серия от леки спазми я избутва настрана.

Крокодилите се спускат в мен. Аз им позволявам. Възвръщам усещането за тялото си.

Бавно до мен достига някаква мелодия. Шарките се завръщат на фона на червата ми, и от бавното им движение възниква една мелодия, икаро.

Стискам зъби, само за да не запея.

Тогава изведнъж възприятието за горната част на тялото ми бива възвърнато от течността, надигаща се с вихрена скорост от стомаха към устата.

Смайващо завръщане.

Имам време само да отворя устата си, и повръщам.

По-късно Микел, един от „другарите ми по кофа”, ми каза, че съм повърнал само няколко минути след като съм пил, а аз имах чувството, че преживяването бе продължило цял живот.

Мисълта ни вписва във времето.

Когато мисълта изчезне, времето се разтяга безкрайно.

Тогава, освободен от течността, вече нищо не е под мой контрол. Все още в тишина, сякаш съм бил освободен, аз политам към света на духовете.

Една анаконда пропълзява през поредица желатинови кухини – средата е мозъка ми, а усещането е екстаз. Той започва да трака, докато в мен нараства силно усещане за сила.

Аз го улавям с двете полукълба на мозъка си и издавам глухо ръмжене. Анакондата отлита, но той е с гласа на хищен вълк.

В този ценен момент двама от курандеросите повръщат.

Тялото ми замръзва в дълбок ужас.

Вината е моя. Липсата ми на концентрация, забравяйки себе си – всички сме в един съд, а аз направих грешна стъпка. Мислите ми започнаха да се завъртат.

Хващам се за една премигваща мисъл, веднага щом се оформи в мен.

Изпадам в моя ад.

В мен се надига странното убеждение, че съм свалил всякакви защитни прегради.

Отварям очи и се съсредоточавам, за да се задържа в малоката. Приклекнал съм като дива котка с широко отворени очи и се вглеждам в човешките ми събратя, опитвайки се да задържа мислите си в този свят. Тревогата нараства – качвам се на бързия влак на своята вина. Концентрацията изчезва, страхът нахлува в мен.

Надигат се сълзи. Изпитвам тъга, задето действах неправилно поради невнимание.

Тази ужасяваща примка безжалостно разгръща господството си над моя ум. Виденията стават хаотични.

„Господи, какво направих?”

Тялото ми трепери, сълзите потичат.

„Съсредоточи се!”

„Съсредоточи се!”

„Сега!”

„По дяволите! Мамка му!”

„Забрави тези мисловни простотии!”

„Излизай от този апокалипсис!”

„Ааааааа!”

(Това е резюме, разбира се.)

Гилермо се изправя. Той застава пред мен също като духа, който видях по-рано. Подгъва леко колене. Изглежда огромен – туземен сумо борец. Той запява на сантиметри от челото ми.

Междувременно останалите започват да викат за помощ в малоклата. „Ян? Ян?” Трябва да спомена, че ги успокоявах преди церемонията. „Вижте какво, ако възникне някакъв проблем, само ме извикайте, и ще ви помогна да отидете при Гилермо.” Признавам, че не очаквах да бъда в подобно състояние. В отговор на призивите им, кутрето ми се помръдна на милиметри към тях. Само това мога да направя тази вечер, за да помогна на приятелите си. Един подир друг, те викат: „Гилермо? Помощ!”

Той вече е върху мен и пее на висок глас и със забързано темпо някаква заглушена, войнствена песен. Никога не съм го чувал да вади такъв глас. Треперя като пиленце, паднало от гнездото в смразяващия сняг. Песента навлиза дълбоко в мен. Поражда кратки, ужасяващи видения, но предимно поражда шокове в органите ми. Разтваря се от заложения в нея смисъл. Енергията на песента поражда нови мисли. Главата ми се поклаща в ритъм с песента. С всяко поклащане приижда нова вълна на вътрешен контрол, като мисловна броня. Следвайки ритъма на песните, мислите ми поемат в следната посока:

„Не позволявай на тези отрицателни мисли да властват над ума ти!”

„Усещането за вина – погледни го със змийските си очи.”

„Не се оставяй да бъдеш отнесен.”

„Виж го такова, каквото е: негативност.”

„То е част от миналото.”

„Не можеш да промениш нищо.”

„Само ще се поболееш от това.”

„Виж мисловните му механизми.”

„Истина или лъжа?”

„Единственото, което можеш да направиш, е да наблюдаваш това усещане с вътрешното си око, да го разпознаеш, когато отново се появи. Истината и лъжата не са от значение. Разпознай го на мига, не му позволявай да се движи.”

„Разпознай го на мига преди да е станало твърде голямо.”

„Убий го, докато е още в зародиш.”

„Нека това пътуване ти разкрие следното учение.”

„Едно учение на бдителност.”

Главата ми започва да се тресе. Прекалено силно е. Простенвам.

Песента приключва. Още по-опиянен съм.

Всички започват да се движат из малоката. Корабът потъва. Другите лечители запяват, а Гилермо се погрижва за всеки един човек.

Това продължава през цялата нощ, до самия изгрев.

Осемчасова буря. Осем часа лудост.

Останах приклекнал като котка, пропъждайки мислите си. Виденията бяха непоносими, импулси, страх. Всеки път е едно и също: колкото по-нависоко те издига преживяването, толкова по-трудно е спускането след това, сякаш едното не може да се осъществи без другото.

Двете страни на човешката природа – светлина и мрак. Знанието трябва да протича и в двете посоки. Медицината. През цялата нощ бях изправян отново и отново пред страха от себе си. При това чувствително състояние, в което всички бяхме свързани, ми беше трудно да намеря отдих в бдителността, особено поради силата на новата отвара.

Накрая всички се върнахме у дома благополучно. Обратно към споделяното от всички състояние, към света, който познаваме. Гилермо идва до мен и ме пита как е минало всичко. Унилата физиономия, която му показвам, го кара да избухне в подкупващ смях.

Той ми казва: „Bastante fuerte para mí. (Достатъчно силно за мен.) Аз странствах из вселената.” Той посочва към тавана на малоката и ми казва: „В стомаха ми се движеха разни неща. Червата ми се гърчеха.” Усмихвам се и си казвам наум: „По дяволите, при мен не само червата се гърчеха, но и цялото ми тяло и мозък покрай тях.” Той ме погледна и имитира леко гърчене, една малка подигравка с гърчовете ми през нощта. „Цяла вечер те чувах в ума си. Ти повтаряше (наподобявайки гласа на малко дете): „Тате, тате, помогни ми, ayúdame.

Той избухва във войнствен смях, който оказва моментален терапевтичен ефект върху мен. Разсмивам се; отмората мигновено настъпва. Смея се на себе си. Шегата е колкото вярна, толкова и добра. Имах нужда да съотнеса преживяното от мен.

Тогава той отива да поспи.

Призори, вече успокоен, заспивам. Докато се събуждам, си представям курандеросите като сърфисти; въздействието на растението на силата е тяхната вълна, то отваря вратата към други светове, то е тяхна опора. Изминалата нощ беше цунами, но аз бях със Сребърния Сърфист.

Излизам от спалния си чувал. Внимателно отпивам малко чай и отхапвам от бисквита.

По-късно се срещам с Гилермо. Седнали сме в градината на малката му къща в района Яринакоча, една изчистена наслуки джунгла пред малоката. Той гали безгрижно някакъв храст с усукани корени. „Ето кого срещна снощи.” Пръстите му се плъзгат по растението, докато погледът му е насочен към мен. Без да съм го попитал нещо, той напява следното: „Дядо ми винаги казваше: „Не сграбчвай енергията.”” Тогава той се оттегля и ме оставя сам с мислите ми. Изненадан съм. Обикновено словесните ни съобщения – не смея да кажа разговори, испанският ми е твърде нешлифован – се ограничават до изцяло материални въпроси. Но сега думите му придобиват съвсем друг смисъл след преживяната от мен нощ.

Оставам замислен. Получавам проблясъци от нощта, спомени за определени моменти се смесват с казаното от него – с погледа, усмивката, тонът на гласа му. Намерението в думите му, един спомен, и факта, че той заобиколно ми предава послание, използвайки нечии други думи, за да илюстрира определено мое отношение, кара нещата да се наместят в ума ми. Всичко това разкрива едно по-дълбоко послание между усещането и думите, между отношението и паметта, което звучи по следния начин:

„Остави мислите си.”

„Те са като поток; спреш ли течението му, така все едно създаваш язовирна стена. С това наводняваш съзнанието си.”

„Остави мислите си да текат с добро чувство.”

„Потокът се разширява и прераства в спокойна река.”

Оставам тефтера настрана за малко, защото получавам проблясъци, докато пиша! Не наблюдавам мислите си – аз съм обладан от тях.

Замайване.

Практична работа.

Прекарвам деня в опити да медитирам, след това размишлявам и накрая малко доразвивам.

В света на виденията можеш да наблюдаваш пораждането на една мисъл. Разпознаваш чувството, от което тя възниква, емоцията, на която тя е отражение, и можеш да избереш – не като мислиш, а като се вслушаш в чувствата си. Можеш да избереш дали да позволиш или не това пространство да се оформи в и около теб.

Мислите ти трябва да бъдат държани под наблюдение, тъй като те са пряката ти връзка с невидимия свят.

Ако си мирен в тихата си радост, тогава това е израз на просто, но дълбоко благосъстояние.

Разумът на сърцето.

Признавам си, че това, до голяма степен, е на нивото на индивидуалното тълкуване. Но не си мислете, че, под маската на психомагията, целя някаква измама и че извличам мислите си, като приписвам всичко на Гилермо. Той не ми каза това, и то не е нещо, което възниква единствено от собственото ми размишление.

Трудно ми е да го обясня и споделя.

Този текст е записван с ясен поглед към собствената ми субективност, ала сякаш е нашепван в ухото ми от мъжът и духовете около мен.

С течение на годините съгласуването между отношението на Гилермо и моето усещане ме кара да гледам на работата му като на образование за спящото съзнание. Ключовете са в него и произлизат от неговото познание. Той сякаш усеща състоянието ми по някакъв неуловим начин. Вярвам, че той може да разпознава не какво си мисля, а формите, лицата на мислите, които преминават през мен, енергиите и духовете, които се завъртат около мен.

Или казано по не толкова езотеричен начин, той познава психологичните ходове на човешкото същество; той ги наблюдава в друга светлина, в един архетипен свят и чрез енергийно възприемане на човека срещу него.

Лечителите на Шипибо не говорят много.

Песните предават лечението и учението.

Рядко съм успявал да получа словесна информация от Гилермо. Когато съм споделял с него проблемите и размислите си, той често е отговарял :”Gracias para tu información, las respuestas a la noche.” (Благодаря за информацията, ще получиш отговорите през нощта.) Отговорите идват във формата на видения.

Всеки път, когато ми съобщава нещо, той го прави по заобиколен начин. „Еди-какво си ми се е случвало. Някои курандероси казват, че…” Той ми разказа за едно преживяване, когато бил млад, по време на първите му шамански пътувания, и ми каза какво значело това преживяване, докато същевременно ме накара да премина през подобно преживяване предходната нощ, без изобщо да е споменавал пряко за неговото преживяване. И той просто го направи, за да ме успокои или осведоми за естеството на преживяното от мен, тъй като бях тръгнал да го анализирам в погрешна посока.

Той също така се възползваше от присъстващите хора, за да ми предава послания.

Мисля, че днес крокодилите ми напомнят за една церемония, която се състоя преди близо шест месеца.

*Фредерик „Текс” Ейвъри бил американски карикатурист, прочут със създаването на анимационни филми в началото на 30-те и на такива известни герои като Бъгс Бъни и Дафи Дък.