Първа част
Трансперсоналното
вдъхновение
Роберто Асаджоли, м.д.
Ако се вгледаме в
„белезите на времената”, в сегашното положение на човечеството, в насоката на
неговите интереси и естеството на неговото поведение, несъмнено ще се натъкнем
на нарастващата поляризация между две противоречащи си тенденции. От едната
страна e
прекомерното желание за, и безумния стремеж към, материални придобивки, сетивни
удоволствия, господство над природата, и власт над други човешки същества, съчетани
с неизбежния съпровод на своеволие, самоизтъкване, индивидуална и колективна
агресия, и насилие във всяка сфера. От другата страна намираме една степен,
проявяваща се в повече или по-малко явна форма, на недоволство от тези
материализъм, агресия, и егоцентризъм, която, сред мнозина от младите хора,
прераства в открит бунт. Тази опозиция е характеризирана от съзнателен или
несъзнателен стремеж към различни и по-висши ценности и удовлетворения, от копнеж
към онова, което, общо взето, бива определяно като духовно или религиозно.
Но пътят на този
стремеж е осеян с несигурност, обърканост, и недоразумение. Човек няма как да
не забележи странния парадокс, че, въпреки изобилието от доказателства, сочещи
към съществуването на тази по-висша сфера, до която са достигали мъже и жени от
всички епохи и краища на Земята, тя е била обект на малко и предимно
незадоволителни научни изследвания. Причините за това са няколко. На първо
място, широко разпространена е погрешната представа за научния метод, ограничаваща
неговото използване до квантитативните и статистически похвати, които прилягат
на природните науки. Освен това човешкият ум с неохота признава съществуването
на нерационални реалности и ценности; той не прави разлика между
свръхрационалното и ирационалното или дори антирационалното. Да не забравяме и
факта, че описанията на преживяванията в тази по-висша сфера обикновено са
формулирани с термини, свързани с различни религиозни доктрини, и си служат с
образи, символи и форми, които вече не са приемани или признавани за истинни от
съвременното мислене. Както се е изразил Кесерлинг с присъщия за него
непочтителен изказ: „те са били представени в рамките, изградени от собствените
им предразсъдъци”.
Друга една трудност се
корени в недостатъците, присъщи на езика, в невъзможността истинската природа
на трансперсоналния опит да бъде предадена вербално. Всеки, който се е опитвал
да опише подобни преживявания, потвърждава, че те са неизразими. Това е една от
характеристиките на мистичния опит, които Уилям Джеймс дава в книгата си
„Разновидности на религиозния опит”.
Накрая трябва да бъде
взет под внимание страхът от навлизането в свят по-различен от обикновения,
ежедневен свят, в един неизвестен и озадачаващ свят. Този страх е подсилван от факта,
че това „навлизане” често е представяно в отрицателна светлина, обикновено призовавайки
за отричане на всичко, към което човек е привързан, като същевременно не се
акцентира достатъчно върху неговите положителни и благотворни аспекти. Всички
тези неща са довели до силна съпротива и неохота, както и до т.нар. „отричане
на възвишеното”. Но въпреки всичко, неудовлетвореността и стремежът към „нещо
друго”, обаянието от изследването и покоряването на вътрешните светове, чиято
искряща светлина е била зърната от мнозина, са привлекли голям брой хора към
онези, които се представят за „вестители” и водачи в тази сфера и които събират
около себе си ентусиазирани и много често фанатизирани последователи и ученици.
Но големите разлики в ценността
разграничават посланията и компетентността на тези водачи, или „учители”.
Възвишените и автентични учения вървят ръка за ръка с такива, които са или
тотално неистинни, или съдържат смесица от истина и илюзия в различни съотношения.
Покрай наистина мъдрите водачи се прокрадват и лъжепророци, които използват и
учат на методи, които са не само безполезни, но и понякога опасни. Оттук идват
необходимостта и неотложността от научно изследване и експериментиране в това
поле: научно в смисъл независимо от всякаква доктрина, система, или личен
авторитет.
Вече са започнати
проучвания в тази насока, които се развиват с бързи темпове. Те спадат към нов
клон от психологията, на който е било дадено името „трансперсонална”, или която
може също да бъде определена като „върхова психология”, но това е само
началото: все още има много работа за вършене. Що се отнася до мен, тази област
привлича вниманието ми вече дълги години, и понастоящем (юни, 1974) съм се
захванал със задачата да съгласувам и систематизирам собствения си принос към
тази област в една книга, която ще носи името „Върховата психология и Аз-а”.
Съдържанието ѝ ще се опита да предаде идеята за широтата и сложността на тази
област:
Въведение
– Измерения на психологията
1. Двуизмерна
(повърхностна) психология
2. Дълбинна психология
3. Върхова
(трансперсонална) психология
4. Към една триизмерна
синтетична психология
Съдържание
1. Нива на вътрешния
свят
2. Свръхсъзнателно ниво
3. Опит и осъзнаване
4. Отличителни черти на
„Върховете”
5. Аз-ът (обобщение –
екзистенциални преживявания и трансцендентални реалности)
6. Седемте различни
пътища:
1) Религиозен, набожен,
мистичен път
2) Етичен, възродителен
път
3) Естетичен път
4) Път на
социо-хуманитарна служба и героичното
5) Научен, философски
път
6) Ритуален или
церемониален път
7) Път на волята
7. Средства и техники
за трансперсонална реализация: Спускане и Изкачване
Едно от основните неща,
които върховата психология разглежда, е връзката между свръхсъзнанието,
трансперсоналните дейности, и съзнателния живот, или, по-конкретно, различните
модалности, които участват в прехвърлянето на свръхсъзнателно съдържание и
енергии в полето на обикновеното, будно съзнание. Тези модалности биват няколко
вида и могат да бъдат изразени по следния начин:
- Интуиция
- Въображение
- Озарение
- Прозрение
- Вдъхновение
- Творчество
- Разбиране и тълкуване
Те не функционират
отделно, а имат склонността да действат едновременно и съчетавайки се една с друга
в различни съотношения. Затова е лесно човек да ги обърка, поради което тяхното
научно изследване изисква да бъдат ясно установени особеностите и разликите
между всяка една от тях. Този вид разграничаване е от ключово значение, ако
искаме техните връзки и взаимодействия да бъдат признати и правилно разбрани.
Това изследване на свой ред разполага със свои специфични аспекти и етапи,
които също трябва да бъдат разграничавани:
1. Феноменологията, т.е. сборът от спонтанно
възникнали преживявания и наблюдавани факти, каквито са били описвани и
представяни от свидетели от всички епохи и краища на Земята.
2. Модалността на процесите, която въздейства на прехода от свръхсъзнаваното към съзнаваното.
3. Техниките, които са служили, и все още служат, за предизвикване и подпомагане на този преход.
4. Сред тях спадат многообразните външни и вътрешни практики, свързани с различните религии, както и упражненията, които, макар и да са известни с много на брой имена, могат да бъдат групирани под общото название Йога.
5. Непосредствените резултати и последвалите ефекти, произлизащи от тях.
6. Методите за избягване на опасности и възстановяване от евентуални вреди, породени от „спускането” или от прилива на трансперсонални енергии.
2. Модалността на процесите, която въздейства на прехода от свръхсъзнаваното към съзнаваното.
3. Техниките, които са служили, и все още служат, за предизвикване и подпомагане на този преход.
4. Сред тях спадат многообразните външни и вътрешни практики, свързани с различните религии, както и упражненията, които, макар и да са известни с много на брой имена, могат да бъдат групирани под общото название Йога.
5. Непосредствените резултати и последвалите ефекти, произлизащи от тях.
6. Методите за избягване на опасности и възстановяване от евентуални вреди, породени от „спускането” или от прилива на трансперсонални енергии.
Нека най-напред
разгледаме различните модалности, изброени по-горе, чрез които елементи и
дейности на свръхсъзнанието въздействат на прехода в полето на съзнанието.
1. ИНТУИЦИЯ
Тук трябва да бъде
направено ясно разграничение между интуицията, като психична функция, и
резултатите от нейното действие, т.е. интуитивните усещания, които разполагат с
различни характеристики. Най-често даваното определение на думата произлиза
етимологически от „in-tueri”,
което означава „да се вгледаш вътре”. Това е виждането, непосредственото
възприемане на даден обект, разбиран в неговата индивидуална реалност. Като специфична,
автономна, когнитивна функция, интуицията е широко известна и признавана както
от Изтока, така и от Запада.
От друга страна,
мнимата научна психология не е признала нейната валидност, като инструмент на
съзнанието, което се дължи на ограниченото ѝ и едностранчиво разбиране за областта
и методите на науката, или пък я е определила като директно, сетивно
възприемане на външни стимули. Но в отговор на този неоправдан ексклузивизъм е
възникнала една реакция, която продължава да се развива. Двама от най-големите
поддръжници на валидността и стойността на интуицията са Бергсон и Кесерлинг.
Макар да са били смятани за, и определяни като, философи, и двамата са
притежавали изключително проницателен усет, основаващ се на интуицията, и в
случая на Кесерлинг – на невероятна способност за емпатия и самоидентификация с
другите. Затова и двамата имат безценен принос към познанието за човешкия ум,
принос, който новата научна психология ще трябва подобаващо да вземе под
внимание.
Конкретно в областта на
психологията Юнг има огромна заслуга за утвърждаване съществуването и
валидността на интуицията, като специфична и автономна функция. Той казва
следното за нея:
„Аз
смятам интуицията за първична психологична функция. Това е функцията, която
осъществява възприятията по несъзнателен път. Всичко, било то външни или
вътрешни обекти или техните взаимовръзки, може да бъде фокус на това
възприятие. Отличителната черта на интуицията е, че тя не е нито сетивно
възприятие, нито чувство, нито интелектуално заключение, макар и да може да се
проявява в тези форми. При интуицията дадено съдържание се появява в своята цялостна
и завършена форма, без ние да можем да обясним или разберем как то се е
породило. Интуицията е един вид инстинктивно схващане, без значение какво е неговото
съдържание. Също като усещането, тя е нерационална функция на възприятието.
Както при усещането, нейното съдържание има свойството да бъде „предавано” за
разлика от „произтичащото” или „пораждащо” свойство на съдържанието на
мисленето и чувстването. Интуитивното познание притежава присъщи за себе си сигурност
и убеденост, което е накарало Спиноза (и Бергсон) да приеме scientia
intuitivа
за най-висша форма на познанието. Интуицията споделя това качество с усещането,
чиято сигурност се опира на физическата ѝ основа. Сигурността на интуицията се
опира също така и на определено състояние на психична „бдителност”, чиито
произход остава неосъзнат за субекта.” Стр. 453, Психологични
типове, К.Г. Юнг (Bollinger Series XX, Принстън Юнивърсити Прес, 1971).
Той я обявява за
нерационална, за обозначение, което има склонността да бъде погрешно разбирано,
тъй като може да бъде изтълкувано като противоречиво на разума, докато, в
действителност, то просто е различно, но не и противоположно. Тя може също така
да бъде наречена парарационална или, по-добре, трансрационална.
Интуицията се разделя
на три вида. На първо място са всички сетивни интуиции, свързани със
съзнателното възприемане на визуални, слухови, осезаеми и т.н. впечатления,
породени от различни стимули, идващи от околната среда. Не е необходимо да се
спираме на този вид, тъй като той е ограничен до личните психични нива и не
засяга свръхсъзнанието.
След това идват
интуициите за идеи, в Платоновия смисъл на думата, и тъй като те водят началото
си от сфера, която е по-висша от тази на обикновения ум, те могат да бъдат
приети като трансперсонални. Същото може да се каже и за третия вид висша
интуиция, т.е. за естетичното, религиозното, мистичното, и дори научното
(например при висшата математика). Това свидетелства за разликата между личния
психологичен живот и трансперсоналния живот.
Интуициите се явяват на
съзнанието, или се възприемат от него, по два начина. Първият, който е
по-близък до етимологичното ѝ значение, може да бъде описан като отварянето на
едно „вътрешно око”, което ни дава възможността да „зърнем” или възприемем една
реалност, която не е достъпна за обикновеното умствено зрение. Другият начин се
характеризира с ярко проблясване на светлина, подобно на светкавица, което,
спускайки се в полето на съзнанието, бива възприето от „Аз-а”, центъра на
съзнанието, в нормалното му ниво или „огнище”. Един общ и специфичен белег на
интуициите е тяхната „автентичност”. Те предават възприемания обект в неговата
цялостност, като едно органично цяло, и с това се отличават от мисловното
съзнание, което е аналитично. Кесерлинг ясно изтъква това в следния откъс от „De
la pensée aux sources”:
„Човекът,
също като всички животни, е тясно свързан с цялата маса от същества и обекти, и
ако инстинктът не е наличен у него или е толкова атрофирал, че той да не може
да разчита на собствените си елементарни импулси, тогава трябва да се намеси
човешкия еквивалент на инстинкта, за да може човекът да се ориентира свободно в
космоса. В този ред на мисли единствено интуитивните хора са свободни, и затова
единствено сред тях се появяват всички велики разбулвачи, лидери, и иноватори.”
Както казва Кесерлинг,
интуицията има друга една характерна черта – тя е насочена към превръщането от
едно състояние в друго, към бъдещето:
„Интуицията
надниква зад булото на бъдещето и, следователно, на възможното. Но реалността е
вечно променяща се, така че само онзи може да я зърне, който директно проумява
онова, което от време на време е възможно, и то в двоен смисъл. Първо, защото
над всички факти съществуват някои „възможности”; и второ, защото измежду
всички възможности той директно възприема онези, които, в правилните момент и
условия, могат да бъдат реализирани. Двете могат да бъдат постигнати единствено
чрез едно първично вътрешно преживяване на всичко (на цялото).”
Това сочи към
способността на интуицията да преминава отвъд придобиването на знание за всяко
едно качество на даден обект, за да обхване самата му същност, т.е. онова,
което той Е. Затова интуицията се явява като една от областите на изследване на
новата психология на Битието, в която Маслоу е един от пионерите.
2. ВЪОБРАЖЕНИЕ
Доказателство за
тясната връзка между въображението и интуицията е фактът, че интуициите много
често не се разкриват в съзнанието по някакъв абстрактен, прост, и „чист”
начин, а по-скоро под формата на образи. Това ни задължава да разграничаваме
съдържанието, същността, идеята, присъщи на дадена интуиция, от формата, или одеждата,
така да се каже, която тя приема. Тъй като формата е символична по характер,
тук възниква сложния и важен въпрос за символизма. Понеже и на друго място
разглеждам този въпрос, тук ще се огранича само до акцентиране на двойствените
и, в известен смисъл, контрастиращи естество и функция на символа. Той може
едновременно да скрива и разкрива. Когато бъде объркан с реалността, която
изразява, той я замаскирва и с това се превръща в източник на илюзия. Когато
бъде разпознато истинското му значение, като средство за изразяване, той оказва
полезна и понякога необходима помощ в „обхващането” и осветяването на една
трансцендентална реалност.
Отделно от когнитивната
му функция, като средство и проводник на интуицията, въображението има няколко
други аспекта. На първо място е простото, възпроизводително въображение, т.е. проводникът
на мисловни образи от вече преживени усещания и впечатления (мнемонични
образи). Макар и визуалните да са най-често срещаните такива, има изобилие от
мисловни образи от други впечатления, породени от сетивата, като най-важни сред
тях са слуховите. Латентни и съхранявани в това, което можем наречем „архивите
на несъзнаваното”, те могат спонтанно да изплуват в съзнанието или да бъдат
пресъздадени чрез волята. Нашата способност да съхраняваме и да си припомняме
образи е огромна, като може да се каже дори и безгранична. При определени
условия (хипнотични и трескави състояния) в съзнанието могат да изплуват
подробни спомени за събития, случили се в ранно детство. Отново, съществуват
феномени на паметта, пример за които са някои от великите оркестрални диригенти
(особено Тосканини), чиято способност да запомнят цели симфонии и опери им е позволила
да работят без да поглеждат към партитурата. Също толкова изумителен е начинът,
по който някои шахматисти могат да си представят позициите и ходовете на
фигурите и да участват в няколко игри едновременно, без дори да виждат
шахматните дъски.
След това идва
творческото въображение, чието голямо значение не е достатъчно признавано и чиято
сила не е достатъчно използвана, особено в образованието. Тъй като по-нататък
ще се впусна в подробности за това, когато разглеждам творческата способност,
на този етап искам просто да направя една кратка препратка към сънищата, които
са смесен продукт от двата вида въображение – възпроизводително и творческо.
3. ОЗАРЕНИЕ
Един от начините, по
които свръхсъзнаваното най-често се проявява в съзнанието е посредством озарението,
което идва след отварянето на „вътрешното око”. Макар интуицията и озарението
да са много сходни, и двете имат отличителни черти. Общо казано, интуицията може да се опише като
озаряващ проблясък върху определен аспект или проявление на реалността. Но
озарението е нещо по-обширно и трайно; то е визия, разкриваща изначалната
природа и синтетично единство на цялата реалност или на даден неин аспект. То е
възприятието за „светлина”, която, излъчвана от самата реалност, се различава
от физическата светлина. Много свидетелства за това преживяване могат да бъдат
намерени в „Разновидности на религиозния
опит” на Уилям Джеймс и в „Наблюдавани
проблясъци” на Уинслоу Хол. Този вид озарение може да бъде разгледан като
разкриване на божествената иманентност, на единството на вселенския живот,
проявяващ се в безчет форми. Най-подходящото му описание може да бъде намерено
в книга 10 на Бхагават Гита, в която то е наречено „Разкриване на универсалната
форма”.
Редица поети са го
изпитвали и са правили опити да изразят това преживяване на озарение, като
най-успешен сред тях е Данте, който изпълва „Рая” на своята Божествена комедия
с различни изрази за светлина. В началото на поемата той ясно изтъква, че е
имал едно неизразимо преживяване за светлина от най-възвишен порядък;
светлината, проникваща в най-върховното ниво; „раят”, доближаващ се най-близо
до върховната реалност, която е Бог.
В съзнанието на хората,
които я възприемат, проявленията на светлината приемат различни аспекти, или
по-скоро преобладават различни аспекти на светлината, в зависимост от индивида,
тъй като те не са отделни, а проникват един в друг и се сливат в различни
пропорции. Понякога, в случая на Тагор, когнитивният аспект натежава. При
християнските и източните мистици тя е свързвана с усещания за любов и
обожание. При други тя събужда усещане за радост, което може да прерасне в
екстатично блаженство. Но, отново, всичко зависи от преобладаването на един или
друг от тези аспекти. Общо казано, всички те са налице до известна степен.
4. ПРОЗРЕНИЕ
Друг вид озаряващо
преживяване, различно от споменатите досега, е „проблясването” на съзнанието,
което много често е във формата на внезапно осъзнаване относно що е това
човешкото същество, при което отделния човек изживява прозрение за себе си.
Това прозрение може да има различни, понякога и противоположни, признаци и
ефекти. Първото, което е със силно положителен характер, е визия за прекрасните
заложби у човека, латентни или активни на свръхсъзнателно ниво. Те могат да доведат
до едно смайващо и разбулващо проблясване на духовния Аз. То е придружено от
ново разбиране, от дълбоко схващане на Аз-а и на другите. Докато изживява
усещането за нарастване и разширяване, съзнанието се изпълва с чувства на
радост, доброта, любов, и благодарност. Но дори и това прозрение, ако то е
неочаквано, внезапно, и прекалено интензивно, може да породи нежелателни, и
дори нездравословни, реакции. То може да породи усещане за възбуда и възхвала.
В случаи, където осъзнатостта за разликата между духовния Аз и личностния Аз липсва,
второто може да си припише качествата и силата на първото, като една от
възможните последици от това е манията за величие.
Другият, обратен аспект
на вътрешното озарение, е прозрението за нисшите, тъмни черти на личността,
които досега са били пренебрегвани или непознати, или малко или много отричани
и потискани в подсъзнанието. Те образуват това, което Юнг нарича „сянката”.
Когато бъде преживяно изневиделица, това прозрение може да се окаже емоционално
дисбалансиращо, като то често бива усилвано от депресивни състояния, страх, и дори
отчаяние. Предотвратяването или поне смекчаването на подобни ефекти е по-лесно
при предварителна психологична подготовка. Ключът към тази подготовка е
познанието за дълбинната психология, което смекчава шока и спомага за
приемането на прозрението, като разкрива истината, че тъмните черти на
личността образуват част от цялостното човешко състояние.
Други реакции, които не
са толкова екстремни, но си остават вредни, може да настъпят както на
емоционално, така и на физическо ниво, ако нервната система не е способна да
понесе интензивността, или „волтажа”, на нахлуващите психо-духовни енергии. Разглеждам
този въпрос в монографията си „Самоосъзнаването и психологичните смущения” (N.Y., Hobbs, Dorman & Co., 1965).
Тук само ще спомена, че в този случай превантивната осъзнатост за различните
нива на човешката природа, предоставени от „триизмерната психология”, може да
смекчи и спомогне за понасянето на въпросните реакции, както и да посочи методите
за тяхното отстраняване.
5. ВДЪХНОВЕНИЕ
6. ТВОРЧЕСТВО
Вдъхновението и
психо-духовното творчество представят друг вид връзка и взаимодействие между
свръхсъзнаваното и съзнанието. Важно е да бъдат осъзнати съществуващите разлики
между озарението, вдъхновението, и творчеството, и те да бъдат ясно очертани,
тъй като често биват обърквани едно с друго. Озарението може да води до
вдъхновения и често го прави, но не винаги. При някои мистици озарението си
остава субективно и може да събуди състояние на съзерцание. При него често се
освобождава един прилив на любов и стремеж за единение с Бог, за сливане с
Върховната Реалност, но не подтиква задължително към някакъв външен израз и не провокира
към действие.
От друга страна, има и
такова вдъхновение, което протича без озарение, възнесение, и разширяване на
съзнанието. Повечето композитори са го изпитвали в даден етап, но Моцарт
свидетелствал за честотата, с която то на практика „диктувало” творчеството му
още от ранно детство. Трябва да се отбележи една отличителна разлика между
вдъхновението и творчеството. В по-дълбокия си смисъл вдъхновението обозначава
процеса, при който повече или по-малко обособено съдържание преминава или се
спуска от трансперсоналните нива, от свръхсъзнаваното, в полето на съзнанието. Творчеството
е по-скоро един процес, чрез който това съдържание бива обособено преди спускането
му или появата му в съзнанието. Следователно творчеството съответства на зачеването
и израстването на организмa
в майчината утроба, докато вдъхновението съответства на раждането или появата
на самото същество.
„Раждането” може да
настъпи в различни етапи от обособяването. В някои случаи продуктът навлиза в
съзнанието ясно формулиран и завършен, готов да води свой собствен живот, както
се случва биологично при много животни. В други случаи той „изплува” в грубо и
незавършено състояние, като съзнателният „Аз” е необходимо да работи, понякога
продължително, върху него, докато той не придобие подходяща форма. Подобно на
физическото раждане, понякога раждането може да бъде спонтанно, бързо, и леко,
придружено от усещане за радост. Но то може да бъде и трудно, дълго, и
болезнено.
7. РАЗБИРАНЕ И ТЪЛКУВАНЕ
В известен смисъл това
е най-важният етап, тъй като той придава значимост на всички предхождащи го. Интуициите,
озаренията и прозренията, които те пораждат, трябва да бъдат правилно разбрани,
ако искаме да избегнем погрешни тълкувания, неправилни приложения и неподходящи,
и дори вредни, действия. Такива
видове грешки се срещат толкова често, че навсякъде е пълно с подобни примери.
Но аз ще засегна само два често срещани класа. Единият се състои от погрешни
тълкувания на импулси или вътрешни „команди” за действие, другият - от неспособност
на ума да бъдат схванати истини, които се явяват в полето на съзнанието. Един
изпъкващ пример от първия тип е събитие от живота на Св. Франциск. Малко след неговото
покръстване, докато бил потънал в молитва, той чул един вътрешен глас, който му
казал: „Отиди и възроди моята Църква”. Осъзнавайки, че наблизо имало малка
изоставена църква, той изтълкувал посланието като божествена команда към него
да я възстанови, което и направил. Едва по-късно той разбрал, че думите носели
друг, много по-широк смисъл: прозрението засягало мисия за възраждане на Католическата
Църква, която по онова време била в период на видим упадък. Всеизвестно е колко
възхитително той изпълнил тази мисия.
Един пример от втория
тип, който е от изцяло друг характер, е свързан с човек със съвсем различни
убеждения. Той засяга бляскавото прозрение, което Фридрих Ницше получил за
великите цикли, които протичат в необята на космическото превръщане. Той
изтълкувал и изразил това прозрение в своята теория за „вечното завръщане”. Той
бил на мнение, че тъй като времето е безгранично, макар и броят на
съществуващите материални атоми, колкото и огромен, да е ограничен, и техните
възможни комбинации е неизбежно също да са ограничени, то следва, че рано или
късно тези комбинации трябва да се появят отново, както са били преди,
повтаряйки процеса до безкрайност.
Тази
обезсърчаваща доктрина била естествено следствие от погрешната предпоставка, че
броят на атомите е ограничен и неизменим. Като оставим настрана присъщата
абсурдност на тази хипотеза, съвременната физика я е опровергала, като демонстрирала,
че атомите на материята непрекъснато се разпадат, за да образуват нови атоми с
различни качества. Това, което Ницше усетил интуитивно, било цикличната природа
на космическото проявление, на еволюционния процес. Това съответства на
източната представа за великите цикли, ръководещи появата и изчезването на
световете – с други думи, на периодичната поява на материята, нейната еволюция
в безброй форми (Манвантара) и накрая повторното й поглъщане от Духа, Непроявеното
(Пралая). Скорошни открития в астрономията, касаещи формирането и разпадането
на звездите и галактиките, напълно потвърждават тази представа. Прилагайки я
към човешката сфера, източните вярвания я тълкуват от гледна точка на
цикличната проява на душата в различни тела (реинкарнация). Но тук никъде не
става дума за идентично повтаряне, а по-скоро сочи към повторни появи във все
по-изтънчени форми, към една еволюция, следваща издигаща се нагоре спирала.
Погрешното схващане от страна на Ницше е ярък пример за това как една поначало
правилна интуиция може да бъде погрешно изтълкувана.
Полето на психологията
е сцена на безкрайни проблеми, свързани с тълкуването на символите, където
объркването и грешката непрекъснато възникват. Една особено благоприятна почва
за недоразумения е символизма, използван при сънища и митове, както и в
артистични и литературни трудове. Макар тези грешки често да произлизат от
предубежденията и личните теории на тълкуващите, друга една трудност идва от
склонността на символите да носят различно значение на различните нива на
реалността, без да си противоречат или да бъдат взаимно изключващи се. Това
никога не трябва да се забравя.
Част
2
Психологическо покоряване на върхове
Настоящата тема,
психологичното покоряване на върхове – т.е. изследването и покоряването на
свръхсъзнаваното – ни предлага огромно поле за изследване. Разкриват ни се два
различни и, в известен смисъл, противоположни начина за изследване на
свръхсъзнаваното. По-обикновения е този, който може да бъде описан като „спускащ”.
Той се състои от вливането, от нахлуването на висши елементи в полето на
съзнанието. Може да бъде разгледан като форма на вертикална телепатия;
телепатия, тъй като значително „разстояние” отделя съзнателния „Аз” от трансперсоналния
Аз. Тези вливания се проявяват под формата на интуиции, вдъхновения, гениални
творения, и импулси за хуманитарни и героични действия. В допълнение, конкретно
възникват парапсихологични феномени, като някои от тях подтикват човек да
признае, че въздействията и импулсите от свръхиндивидуален произход възникват
посредством средата на всичките три нива на несъзнаваното. Тази тема разглеждам
в предишната си студия „Трансперсоналното вдъхновение”.
Другият вид връзка и
контакт, които можем да установим със свръхсъзнаваното, е с издигащ се
характер. При тях съзнателният „Аз” бива извисен до по-висши нива, а заедно с
него и полето на съзнанието, докато не се достигне до една област, чието
местоположение над обикновеното ниво на съзнание обикновено ни остава слепи за
неговото съществуване. Това е ясно посочено в долната диаграма.
 |
| Диаграма 1 |
1. Низше несъзнавано
2. Средно несъзнавано
3. Висше несъзнавано или свръхсъзнавано
4. Поле на съзнанието
5. Съзнателно себе или „ Аз”
6. Висше себе
7. Колективно несъзнавано
Зоната в центъра
представлява нивото и нормалната област на осъзнатост, като съзнателният „Аз” е
по средата. В процеса на вътрешно издигане той изменя своята позиция към нивото
на свръхсъзнаваното. По този начин областта на съзнанието вече включва
съдържанието на свръхсъзнаваното и се доближава все повече до духовното Себе.
Това въздигане нарекох
„психологично покоряване на върхове” - обозначение, което не е просто някакво
насочващо сравнение; то също така разкрива и една значима аналогия и тясна
символична връзка.В нейното илюстриране аз ще се позовавам, наред и с други
неща, на някои от бележките на проф. Каручио, който е толкова опитен планинар,
колкото и математик. Първата аналогия засяга различни мотиви, които биха ни
стимулирали и подтикнали да извършваме изкачвания, били те физически или
вътрешни. Както правилно изтъква проф. Каручио: „Понякога страстта от изкачването приема форма, която, в пламенното си
утвърждаване на силата на индивида да преодолява големи трудности,
когато е изправен пред
смъртна опасност, е свързана с представата за свръхчовека, в ницшеанския смисъл
на думата.” По аналогичен път, копнежът за излизане
от обичайните нива на психичния живот произлиза от стремежа за, или изтъкването
на, надмощие, от желанието за развиване на способности, чрез които да се властва
над другите. Ницшеанската „воля за власт” и копнежа за свръхестествени,
вълшебни сили са по същество егоистични мотиви, дори и понякога да са замаскирани
от псевдодуховни изражения.
Друг мотив, присъщ на
двата вида изкачване, е бягство от рутинния живот, т.е. от еднообразната
реалност, която човек усеща като покварена, скучна, и потискаща, или в различна
степен незадоволителна. Това е често срещана реакция към ограниченията и
прозаичната природа на съвременния живот, особено на този в големите градове.
Трети мотив е свързан с
обаянието от неизвестното, необикновеното, и мистериозното, което винаги е
подтиквало човека към покоряване, изследване, и опознаване на новото, или
онова, което лежи „отвъд”, и го е примамвало да се впуска в преживявания,
отличаващи се от всекидневното. Този мотив, или импулс, понякога толкова
властен и неудържим, е бил олицетворен от Омир в героя Одисей. В цялата Одисея се
разглежда тази тема, чието съвременно проявление приема формата на един стремеж
към необикновени преживявания и е готово да си послужи с всякакви средства за
достигането на тази цел, включително и на наркотици. Голяма част от събитията в
наши дни добиват нова светлина при разглеждането на този мотив.
Четвърти мотив е чара и
обаянието на приключението, на преодоляването на трудности и рискове заради
самите тях, независимо от резултатите и възнагражденията, присъщи на едно
начинание. Ярък пример за този мотив в действие е големия брой мореплаватели,
които през последните години предприемат дълги самостоятелни плавания по море.
Същия този дух обхваща и „академичното” планинарство, в което търсенето на, и
опитите за, следване на нови и по-трудни маршрути към върха възбуждат интереса
и уменията на катерача, карайки го да изостави известните и не толкова опасни
маршрути.
Асоциирането на този
мотив с предходния е с цел да се обясни защо множество млади хора не зачитат предупрежденията,
и показването на рисковете, на които те се излагат, както и възпиращите усилия
на другите и опитите за налагане на външни ограничения. Този факт е важен, защото
показва, че при предотвратяването и лечението на наркотични зависимости е
необходимо човек да се обърне към други методи и да се позове на други
психологични подбуди. Не е необходимо повече да се заблуждаваме, че посочването
на рисковете, пред които са изправени, успява да разубеди младите хора от интереса
им към наркотиците. Но този въпрос, макар и належащ, е страничен спрямо настоящата
тема и не може да бъде развит тук.
Има и пети, често много
мощен мотив, който не бива да бъде бъркан с предходните, макар и редовно да е
асоцииран с тях в различни пропорции. Това е привличането, или обаянието, проявявано
от наистина висшето, към това, че стойността му е действително от духовен
характер. Изхождайки от тази гледна точка, Проф. Каручио пише, че „Планинарството се разбира като клон на
аскетизма… на религиозното чувство в разнообразните му форми, от античността до
ден днешен”. Изразявайки се поетично, Гуидо Рей описва един манастир на
катерачи в „Акробатично планинарство”: „Околните
върхове са олтари, където те отиват да изпълняват мистериозни обреди далеч от
чуждите погледи… които понякога могат да са ужасни”. (стр. 53) Това
изказване е много важно. То посочва причината за явното привличане и обаяние,
които планините събуждат у толкова много хора, и към свещения характер,
приписван им от всички народи, както и за състоянията на възторг и вътрешно
извисяване, които катерачите изпитват.
Има една красноречива
фраза, цитирана в прекрасното изследване по тази тема на Едоард Моно-Херцен на
име „Ad Summum Per
Quadratum”, публикувано в рецензията „Action et Pensée”, декември 1956: „Като стигнахме горния заслон на Матерхорн, водачът,
Джозеф Песион, ми каза: „Когато човек пристъпи тук, всички светски проблеми изчезват,
навлизаме в един напълно различен свят.” И когато стигнали върха, един от
носачите казал, че „чул ангелски гласове и вече можел да умре щастлив”.
В продължение на 70
години художникът Алберто Грос – съобщава синът му, Карло – хранел страстна
любов към Матерхорн; любов, която била преобразена от едно мистично чувство. „Това,” пише Моно-Херцен, „важи както за Карло Грос, така и за Гуидо
Рей, които заедно написали книга за Матерхорн, а и за мен самия, тъй като в
продължение на 50 години съм изкачвал върха общо 19 пъти, и всеки път съм се
връщал с нови прозрения за неговото вълшебство”.
Както добре знаем,
индийците са вярвали, че върховете на Хималаите били дома на боговете, а
гърците смятали Олимп за обител на техните божествени същества. Видният японски
художник Хокусай е рисувал свещената Фуджияма над 100 пъти – планината,
призната за храм на божеството, което е наричано „Принцесата на цъфтящото
цвете”, алюзия към цъфналата роза. В една от творбите си Хокусай изобразява
върха на Фуджияма, огряван от слънцето, докато по средата на планината върлува
буря. Като допълнително доказателство за духовната среда, свързвана с високите
места, откриваме светилища, издигнати в близост до върховете на планини,
попадаме също и на откровението, което Мойсей получил в планината Синай,
преображението на Христос в планината Табор и неговата проповед там.
Нека се вгледаме
по-подробно в по-точните аналогии, които съществуват между различните етапи на
външното и вътрешно изкачване. И в двата случая изкачването трябва да е
предшествано от подходяща подготовка. Подготовката при катерача изисква
физическо трениране на равно място за заякване на мускулите. Би било
безразсъдно човек да се впуска в тежки изкачвания, ако вървенето и физическото
напрягане все още го изтощават. Преди да започне да се катери, човек трябва да е изградил съответната
мускулна издръжливост.
Колкото и очевидно да е
това за тази сфера, нуждата от подготовка е нито признавана, нито задоволявана,
при психо-духовното изкачване – начинание, което обикновено се изпробва без никаква
предходна подготовка. В психосинтеза ние винаги подчертаваме необходимостта от
подходящ личен психосинтез – т.е. контрол и използване на нормалните енергии и
функции на човек преди захващането с развитие на по-висши енергии или опити за
издигане и изследване на свръхсъзнанието. Когато това бива пренебрегвано, е
възможно да настъпи психичен дисбаланс, често от сериозно естество.
Но подобна физическа
подготовка, от една страна, и овладяването на психичните енергии, от друга, не
е достатъчно. Допълнителна предпоставка е познаването, поне на теория, на областта,
в която човек иска да навлезе. С изключение на върховете, които все още не са
били покорени, планините са били картографирани и са били събрани необходимите
познания и сведения от описанията на онези, които са ги изкачвали. В
психологическата сфера аналогичното познание е това, касаещо свръхсъзнаваното,
което е на разположение благодарение на трудовете на хората, които са достигали
до тези по-висши нива. Още по-ценни са личните отношения с някой, който е
изследвал тези висини. В тази категория попадат истинските духовни учители. Фалшивите
твърдения на мнозина, че са духовни учители, изискват акцентиране върху думата „истински”.
Вече двойно подготвени
сме готови да се захванем със самото изкачване. Бидейки изкачване, а не полет,
то разполага с редица етапи и места за почивка. Съществуват две много полезни и
изясняващи описания на това постепенно изкачване; едното е как Данте изкачва
планината на Чистилището, което е сюжета на втората част на „Божествена Комедия”.
Разглеждано от психосинтетична и алегорична гледна точка, то и до днес си
остава ценен източник на важни наставления, тъй като препятствията и
трудностите за преодоляване са, до голяма степен, еднакви и в двата случая.
Другото е изкачването на планината Кармел, описано от Свети Йоан Кръстни.
Въпреки аскетичния му и мистичен характер, то съдържа истински съкровища на
психологическото познание и дава насока, която, изразена на съвременен език и
извадена от своето време, може да се окаже много поучителна. Например Св. Йоан
дава подробно описание на състоянията на сухота и мразовитост, включително и на
„тъмната нощ на душата”, които настъпват след първоначалните еуфорични
преживявания с тяхната топлота и наситеност на чувствата. Тези периоди на
страдание съответстват на смразяващите условия и непрогледна мъгла, на които
катерачът попада в даден етап от изкачването преди да достигне озарявания от
слънцето връх.
Различни
психотерапевтични методи са прилагали символите на планината и изкачването.
Карл Хапич, професор по клинична медицина в Дармщат, активно прилагащ методите
на психотерапията, представил три символични ситуации, които той нарекъл
Медитация на ливадата, Медитация на планината, и Медитация на параклиса. Този
метод на вътрешно изкачване посредством въображаемото изкачване на планина е
бил усвоен и от Робер Десой, както и много други, при оформянето на техниката Réve Eveillé (осъзнат сън). Оттогава тя е била разработвана и
изменяна под такива названия, като „мисловни образи” и „онейротерапия”, от д-р
Вирел, който е активен поддръжник на психосинтеза в Париж. Този метод за
спонтанно рисуване често изкарва наяве образи на планини, които предстои да
бъдат изкачени, или на вече покорени такива. Значимостта на символите, като
огледала на духовните реалности, е изобразена в долната диаграма:
1. Съзнателно Себе или „Аз"
2.Външен обединяващ център
3.Висше Себе
Диаграмата показва
външен център, който може да се яви като огледало на духовния Аз. Действително,
понякога е по-лесно да се хване отражението на духовния Аз, отразявано в
някакъв външен център, отколкото директното изкачване до него. Второто може да
бъде осъществено от самия терапевт, в ролята на идеален модел, както и от някакъв
символ, като този на планината. На разположение са най-различни категории
символи и редица алегорични символи, които могат да бъдат използвани.
Психосинтезът си служи
с упражнения от този вид, като едно от тях е споменатата вече планина на
чистилището. „Божествената Комедия”
може да бъде разгледана като поема на психосинтезът, чиито три основни етапа
са: първо, спускането в ада, което изобразява психоаналитичната фаза на
спускането в бездната на низшето несъзнавано; след това изкачването до чистилището,
обрисуващо вътрешното изкачване; и накрая възнесението в Рая, което изразява
все по-възвишените етапи на духовната реализация.
Друга група символи се
използват при позоваването на легендата за светия Граал. Това е описано в
книгата ми „Психосинтез: Наръчник с
принципи и техники”. Тези символи са не само ефективни в терапията, но и са
не по-малко достатъчни, ако не и повече, в покоряването на бляскавите висини на
свръхсъзнаваното, където човек открива неговите чудеса и може да си служи с
неговите съкровища. Също както всяка планина разполага с различни маршрути,
така има и различни „вътрешни маршрути”, подхождащи на различните темпераменти,
на различните психологични типове, които водят до върховете на свръхсъзнаваното
и влизат в контакт с духовния Аз. Сред тях са мистичния път, пътя на любовта,
естетичния път, описан от Платон в прочутата му стълба на красотата,
медитативния път и т.н. Точно последния, медитативния път, е по-пряко свързан с
полето на психосинтеза, и поради тази причина ще се огранича с него в остатъка от тази дискусия.
Първата фаза, която, в
известен смисъл, отговаря на споменатата по-горе подготовка, се състои от
припомняне, от преминаване от периферията към центъра, т.е. освобождаване на
полето на съзнанието от стандартното му съдържание чрез деидентификация. Нашето
съзнание обикновено е разпиляно в различни точки по полето на съзнанието, като
същевременно непрекъснато приема съобщения, или „информация”, казано на езика
на кибернетиката, от различни нива на несъзнаваното и външния свят. Така че
първото нещо, което трябва да се направи, е да се „върнем в себе си”, т.е. да
изтеглим съзнанието обратно към съзнаващия „Аз” в центъра на полето на
съзнанието (вижте Диаграма 1).
Тишината трябва да бъде
съзерцавана – не само външната, но и вътрешната тишина. В тази връзка, ето един
проникновен отговор, даден от учител на един негов ученик, който казал: „Затварям очи и оставам сляп за външния
свят, затварям уши за всяка дума и шум, но продължавам да не постигам
реализация.” Учителят отговорил: „Опитай също така да държиш устата си
затворена и да поддържаш тишината, както външната, така и вътрешната”. В
действителност, ако станем съзерцателни, забелязваме, че нещо в нас
непрекъснато говори: нашите субличности с безспирния им брътвеж или
несъзнаваното с непрестанната си вътрешна врява. Затова външната тишина не е
достатъчна сама по себе си, докато съзерцанието може да бъде постигнато дори и
насред външни шумове.
Втората фаза е
съставена от истинска медитация – т.е. медитиране върху идея, формулирана от
някаква фраза или създадена от една единствена дума. Първата фаза е
интелектуален размисъл, но тя е последвано от нещо по-дълбоко и съществено - състояние,
в което човек възприема и съзнателно осъзнава качеството, значението,
функцията, стойността на това, върху което медитира, така че то да бъде усетено
като нещо живо и действащо отвътре. Наместо думи човек може да използва образи
и символи от външния свят или да си ги представи вътрешно.
Още по-високо стои
етапа на съзерцаване, чието естество е почти невъзможно да бъде описано с думи.
Човек може единствено да загатва за едно толкова интимно състояние на отъждествяване
със съзерцаваното, при което всякакво усещане за дуалност изчезва. Това е
състояние, при което субект и обект се сливат в живо единство. Следователно,
при отсъствието на каквато и да е формулирана идея, съзерцанието възниква като
състояние на съвършен покой и вътрешна тишина, „съществуване” в чистото
съзнание на битието.
Тогава човек напълно
осъзнато навлиза в областта, или сферата, на свръхсъзнаваното. На този етап
може да се изживеят различните психодуховни качества и дейности, играещи роля в
свръхсъзнаваното. Те не са нещо абстрактно, неопределено, и преходно, както
може да го описват хора, които не са запознати с тях. Те са по-скоро нещо живо,
интензивно, многообразно, и динамично, което възприемаме като по-реално от
обикновените преживявания, както вътрешни, така и външни. Основните
характеристики на този етап са следните:
1. Възприятие за светлина, озарение, както
в обобщения ѝ смисъл, така и като светлина върху проблеми и ситуации, които
стават разбираеми и чиито смисъл бива разкрит.
2. Чувство на покой, независещ от каквото и
да е външно обстоятелство или вътрешно състояние.
3. Чувство на радост, на щастие,
състоянието на щастие, тъй добре изразено в думите на Данте: „О, радост, неизразимо веселие. О, вътрешен
живот на любовта и мира, изпълнен с богатство, неопетнено от алчността.”
4. Чувство на хармония и красота.
5. Чувство на сила, на силата на духа.
6. Усещане за мащабност, безграничност, всеобщност,
за вечното.
Всички тези качества
проникват едно в друго. Данте описва тяхната неразделимост във възхитителното
си тристишие:
“Светлина на интелекта, изпълнена с
любов,
Любов
на истината, преливаща от радост,
Радост,
издигаща се над всякаква сладост.”
Разбира се, подобно
възвишено, съзерцателно състояние не би могло да се задържи за дълго, но при
излизане от него то остава след себе си трайни ефекти и промени, често
проникновени, върху обикновената личност. Наред с други неща, то спомага за
едно постепенно стабилизиране на центъра на личностното съзнание и малко по
малко издига сферата на нормалното съзнание към по-високи нива. То може почти
да достигне точката на разграничение (не на разделяне, а на различаване) между
средното несъзнавано и свръхсъзнаваното по такъв начин, че будното съзнание
винаги да бъде озарявано до някаква степен.
Тогава това улеснява
другия метод, т.е. спускането на интуиции и вдъхновения, и прави появата им
по-честа. Връхната точка, символичното достигане на върха на планината, е
сливането на центъра на личностното съзнание с духовния Аз. Трябва да се
отбележи, че „звездата” в Диаграма 1, представяща духовния Аз, е отбелязана
както отвътре, така и отвън овала. Това означава, че трансперсоналния Аз,
участващ както в индивидуалността, така и в универсалността, е в контакт с трансцедентната
реалност.
Повече за Роберто Асаджоли и психосинтеза на: https://psychosynthesis-bg.alle.bg/
No comments:
Post a Comment