Някога на дъното на голяма река се намирало село, обитавано от малки същества. Течението на реката се носело тихо над
всички тях – млади и стари, богати и бедни, състрадателни и жестоки – движело
се в своята посока и познавало единствено себе си. Всяко едно от съществата по
свой си начин се държало здраво за клонките и камъните по речното дъно, тъй
като вкопчването било в основата на техния живот, и още от раждането си те се
научавали да се противопоставят на течението. Но веднъж едно от съществата
казало:
- Омръзна ми от това вкопчване. Макар и да не го виждам
с очите си, аз се доверявам, че течението знае къде отива. Затова ще се
пусна и ще го оставя да ме отнесе където то поиска. Ако продължа да се
вкопчвам, ще умра от скука.
Останалите същества се изсмели и казали:
- Глупак! Пуснеш ли се, течението ще те помете и ще
те запрати в камъните, и ще умреш по-бързо от скуката.
Съществото обаче не се вслушало в тях, поело си дъх, и
се пуснало, като мигновено било пометено от течението и запратено в камъните, но навреме, след като то отказало отново да се вкопчи, течението го
вдигнало от дъното и то вече не било натъртено и ранено.
Съществата, които живели малко по-надолу по
течението и не го познавали, извикали:
- Вижте! Чудо! Същество като нас, но въпреки това
умее да лети. Това е месията, който е дошъл да ни спаси.
Съществото, което се носело по течението, казало:
- Аз съм толкова месия, колкото и вие. Реката с радост
ни повдига свободно, стига да посмеем да се пуснем. Истинското ни призвание е
това плаване, това приключение.
Но те не спирали да
викат: „Спасителя!”, докато все още се вкопчвали в камъните, и когато
погледнали отново, него вече го нямало и били останали сами, и започнали да
съчиняват легенди за Спасителя.
No comments:
Post a Comment