Съзнанието в космоса

Съзнанието ти не е твое съзнание.

То е проява на копнежа на космоса към самия себе си.

То се явява при теб чрез теб, но не от теб.

Децата ти не са твои деца.

Те са синове и дъщери на копнежа на Живота към самия себе си.

Те се явяват чрез теб, но не от теб.

Съзнанието отвъд мозъка – съзнанието, на което се натъкнахме, когато разгледахме преживяванията близки до смъртта, комуникацията от отвъдното, предаваната от медиум и инструменталната транскомуникация, спомените от минали животи, и при преживявания, сочещи към прераждане – не е някаква материална същност във видимия свят. То е свойствен елемент на Акаша, дълбокото измерение на космоса.

Идеята, че съзнанието принадлежи към по-дълбоко измерение на реалността, е вечна интуиция. Великите духовни учители, поети и дори учени са ни казвали, че съзнанието не се намира „в” мозъка и не е част от света, в който мозъка съществува. То е част от ума или разума, който изпълва космоса. Съзнанието се появява във времето и пространството като ограничена (но нелокална) проява. Ервин Шрьодингер го е казал ясно: съзнанието е едно – то не съществува в множествено число.

Също както частиците и системите от частици във време-пространството са проекции на кодове и отношения в акашиевото дълбоко измерение, така и съзнанието, свързвано с живите организми, е проява – холографска проекция – на неделимото съзнание, което не просто съществува в, а в действителност е, това измерение.

Акашиевата представа за съзнанието

Ако съзнанието е холографска проява на неделимото съзнание на космоса, то е налично навсякъде във времето и пространството. Съзнанието е налично в царството на минералите, в живия свят и в обществените и екологични системи, съставени от човешки същества и други организми. То е налично на квантово ниво в единия край на спектъра за размери и сложност в природата, и на галактическо ниво в другия край.

Но съзнанието и системите и организми, с които то е свързвано, съществуват на различни равнища на реалността. Частиците и обектите, съставени от частици, са част от видимия свят, докато съзнанието, което може да бъде свързано с тях, е елемент от дълбокото измерение.

Това проникновение обяснява загадки, които в противен случай са неразгадани. Освен това, то преодолява проблема с „трудния въпрос” при изследванията на съзнанието: как нещо материално, като мозъка, може да породи нещо нематериално, като съзнанието. Тази загадка не е необходимо да бъде разгадана, защото е базирана на фалшиви предпоставки. Не е необходимо да се обяснява как мозъка поражда съзнанието, защото мозъка и съзнанието са на различни равнища на реалността. Мозъкът не поражда съзнанието, той го предава и го излага.

Нека да разгледаме това твърдение. Стандартният аргумент за твърдението, че мозъкът поражда съзнанието, е наблюдението, че когато мозъкът е неактивен, съзнанието спира. В този аргумент има няколко неправилни неща. На първо място, не е вярно, че съзнанието винаги и непременно спира, когато мозъкът не функционира. Както видяхме, когато разгледахме преживяванията близки до смъртта, клинични проучвания показват, че хора, чиито мозък е в клинична смърт, могат да имат съзнателен опит, и понякога това преживяване се оказва, че е действително възприемане на света.

Второ, дори и ако съзнанието спре, когато мозъкът е неактивен, това не доказва, че съзнанието е пораждано от мозъка. Когато изключваме нашия компютър, телефон, телевизор или радио, информацията, която той показва, изчезва, но самата информация не спира да съществува. Също както информацията, показвана от електронните инструменти, съществува независимо от тези инструменти, така и съзнанието, показвано от мозъка, съществува независимо от мозъка, който го предава. Съзнанието съществува в космоса независимо дали е предавано от жив мозък.

Експериментални основи

Твърдението, че съзнанието е свойствен елемент на космическото дълбоко измерение има основи в собствения ни опит. Ние се свързваме със съзнанието по коренно различен начин от този, чрез който се свързваме с нещата в света. Като за начало, съзнанието е лично: единствено „Аз” мога да го преживея.

Но за разлика от други неща, Аз не наблюдавам съзнанието си, Аз го преживявам. Разликата не е незначителна. Наблюдението е действие от трето лице: наблюдаващият е отделен от човека, нещото или събитието, което тя или той наблюдава. Мозъкът, за разлика от съзнанието, което е свързвано с него, може да бъде разглеждан по този начин. При наблюдаването на мозъка ние виждаме сиво вещество, съставено от огромен брой мрежи от неврони и субневронни натрупвания. Но ние не можем да наблюдаваме съзнанието, свързвано с тях.

Има още подкрепа към твърдението, че съзнанието не е част от видимия времепространствен свят. Тя е в доказателството – представено и обсъдено в част 1 – че съзнанието не само съществува във връзка с мозъка, но и може да се запази отвъд него. Ако съзнанието бе пораждано от мозъка, то щеше да спира, когато мозъкът спираше да функционира. Но ние сме виждали, че в някои прочути случаи съзнанието продължава да съществува отвъд функциониращия мозък. Това не е някаква аномалия. Съзнанието не е част от мозъка и не е пораждано от мозъка. То просто е предавано и излагано от мозъка, и съществува независимо дали е предавано и излагано от мозъка.

Основни пропорции на акашиевата представа за съзнанието

Съзнанието е предавано и излагано от мозъка

Щом съзнанието не е в, и не е част от, видимия свят, тогава съзнанието или е разположено в някаква трансцендентна духовна сфера, описвана в авраамическите религии, или е част от някакво невидимо измерение на космоса. Акашиевата представа е, че съзнанието е част от космоса, даже съществена част. Но това не е наблюдаемата времепространствена част.

Разсъждавайки над това твърдение, нека се върнем към аналогията за информация, предавана по радио или някакъв друг апарат. Ние знаем, че радиото възпроизвежда звуците от симфонията, вместо да произвежда самата симфония. Симфонията съществува независимо от нейното възпроизвеждане и продължава да съществува, щом радиото бъде изключено. Разбира се, когато радиото е изключено ние вече не чуваме звуците на симфонията. Но това не означава, че симфонията ще спре да съществува.

Дълбокото измерение е космическо съзнание

Както се спомена по-горе, дълбокото измерение на космоса е съзнание. То получава информация от видимото измерение и „ин-формира” видимото измерение. В перспективата на видимия свят дълбокото измерение е информационно поле или среда; то „ин-формира” нещата в света. Но „само по себе си” това измерение е нещо повече от мрежа от информационни сигнали. То е съзнание само по себе си.

Това убеждение е подкрепяно от опита на собственото ни съзнание. Отбелязахме, че ние не наблюдаваме нашето съзнание – ние го преживяваме. Ние също така не наблюдаваме Акаша (тя е „скрито” измерение), а я преживяваме: или по-точно, ние преживяваме нейното въздействие върху неща, които можем да преживеем: неща във видимото измерение. Да допуснем тогава, че бихме могли да преживеем не само видимия времепространствен свят, но също и самото дълбоко измерение. Това би предположило, че ние сме божествено или свръхестествено същество с еднакви измерения като космоса. Ако ние бяхме космоса, бихме могли да наблюдаваме дълбокото измерение. Нашето самонаблюдение най-вероятно би разкрило това, което самонаблюдението разкрива по отношение на собствения ни опит: не серии и протичания на сигнали, а качествения поток, който познаваме като наше съзнание. Нашето самонаблюдение на космическо ниво би разкрило едно космическо съзнание.

Космическото съзнание ин-формира видимия свят

По какъв начин точно съзнанието в дълбокото измерение ин-формира нещата във видимия свят? Това е труден въпрос, понеже засяга физическото въздействие на нефизическа сила. Въпреки това върху него хвърлят светлина скорошни изследвания на границата, където квантовата физика среща неврологията. Основната идея е дело на физика Роджър Пенроуз и невролога Стюарт Хамероф. Те твърдят, че тяхната теория обяснява как едно по същество нематериално съзнание може да влиза в и ин-формира материалния (или квази-материалния) свят.

Съответната идея е „Организирано Обективно Редуциране” (Orch OR). Тази идея разширява общата теория на относителността на Айнщайн до скалата на Планк, основното ниво на време-пространството. Според Пенроуз, една частица в дадено състояние или местоположение представлява специфично изкривяване във времепространствената геометрия, и същата тази частица на друго местоположение представлява изкривяване в противоположната посока. Суперпозицията на изкривяванията в двете местоположения допринася за едновременни изкривявания в противоположни посоки, а те съставляват мехури или пришки в тъканта на времепространството. Тези мехури или пришки са квантите, които изпълват физическия свят. Те са вплетени и нелокални, но са нестабилни: сриват се при взаимодействие във фината структура на времепространството, приемайки едно определено състояние в едно определено време и място.

Пенроуз предполага, че всеки квантов срив внася елемент на съзнание във времепространството. Ако случая е такъв, ние бихме разполагали с базирано на физиката обяснение за това как съзнанието в дълбокото измерение навлиза във видимия свят. Споменахме, че всеки квант, всеки атом и всяка мултиатомна структура, включително и собствените ни мозък и тяло, са „ин-формирани” от дълбокото измерение. Това „ин-формиране” се случва поради чувствителността на субневронните структури в нашия мозък към колебания на квантово ниво. Те отговарят на организираното обективно редуциране, чрез което съзнанието навлиза във видимия свят на нивото на фината структура на времепространството.

В близките години несъмнено ще бъдат развити теории, обясняващи наличието на съзнание в света. Но е малко вероятно тяхното по-нататъшно развитие да промени основното прозрение: че съзнанието не е пораждано от мозъка. Съзнанието е космически феномен, който просто е излъчван и доразвиван от мозъка.

Съзнанието е космическо измерение, а мозъка е локална същност. Съзнанието, свързвано с мозъка, е локализирана проява на Акаша, дълбокото измерение на космоса.

- откъс от книгата "Безсмъртният ум" на Ервин Лазло