Безпрепятствената тайна на Златното цвете

Представете си живота като върховната игра, в която безформеното изследва формите и безвременното преживява времето. Представете си как безкрайното се преструва, че е ограничено. Но това е игра на забрава. Тя е измислена така, че да ни накара да забравим, че играем игра; да объркаме ролята си в играта с единствения живот, който някога ще имаме. Какво ли ще е да се събудим в тази игра? Да осъзнаем или да си припомним, че ние само за кратко пребиваваме в този свят на временни чудеса; че ние не сме мисълта, ние сме онова, което наблюдава мисълта. Ти не си твоето тяло, твоят ум, твоите емоции, твоят ум, всички части от играта, ти си онова, което играе играта. Китайската класика „Тайната на Златното цвете” е за това как да се събудим в играта, или както го превежда Клиъри „да обърнем светлината”. Светлината е съзнанието. Светлината винаги изтича във вихрушката, която е сътворението. Съзнанието ни се излива от нас, гонейки обекти и обективирани хора, които желаем или от които се страхуваме. Ние сме подмятани от нашите емоции като лодка в бурно море. Всичко ни се струва по-истинско и по-важно от самите нас. За мнозина всякакво разсейване е за предпочитане пред това да седят тихо в самонаблюдение. Какво означава обръщането на светлината? Да се съсредоточиш върху източника на съзнанието. Упражнение, насърчавано от индуския мъдрец Шри Рамана Махарши, който съветвал учениците си да си задават въпроса „Кой съм аз?” Например: Аз моето тяло ли съм? Но пък имам мисли. Значи не, не съм просто тяло. Аз моите мисли ли съм? Не, те постоянно се променят. В края на това упражнение медитиращият достига до същото преживяване, описано в „Тайната на златното цвете”: чисто, безформено, безвременно съзнание. В „Тайната на Златното цвете” нисшата душа е онази част от нас, която създава и поддържа тялото и ума. Казва ни се, че мисленето е диханието на нисшата душа. „Тайната на Златното цвете” ни казва, че нисшата душа e привлечена към смъртта. Несъмнено виждаме навсякъде край нас един свят, влюбен в смъртта. От религиозни фанатици, обезглавяващи невинни, до деца, играещи игри, които им позволяват да убиват милиони, от филми, които възхваляват кинетичните детайли на клането, до безкрайни телевизионни сериали за убийства, реални и измислени, интересът към смъртта е общия знаменател. Повечето от нас живеят, осъзнавайки единствено нисшата душа. Но ние имаме и друга душа, или, по-скоро, частта от нашата душа, която наблюдава; която никога не се е забърквала с дреболии като физически органи и с умствени измами като езика. В „Тайната на Златното цвете” ни се казва, че висшата душа обича живота. Повечето от нас получават прозрения, когато умовете ни сякаш се разтварят за необятното съзнание, и ни завладява едно усещане за дълбока признателност. При тези моменти, в които обичаме живота, ние зърваме нашата истинска природа. В Риг Веда това е изразено чрез един проникновен, но прост символ. „Две птици, кацнали на клон. Едната птица яде, а другата наблюдава.” Птицата, заета с яденето, е нисшата душа. Птицата, която наблюдава, е висшата. Но в действителност те не са отделни. Те са една душа, и единствено когато е силно съсредоточена върху прераждането, душата се самозабравя. Играта на живота изглежда толкова истинска, толкова страшна, толкова настойчива, че нисшата душа забравя за висшите си сили. Пол Брънтон е нарекъл тази висша душа „свръх Аз”. Популярният термин в американското ню ейдж движение е бил „висш Аз”. Други културни изобразявания на тази мистерия правят по-сложни разделяния, вместо на висша и нисша. Платон е разделял душата на три части. Сред неоплатонистите анатомията на душата е включвала по-голям брой, превръщайки се в стълба от съвършенството на непознаваемия източник на цялата красота, хармония, истина и битие, стигайки до физическата материя, която душите използват, за да изграждат формите. Древните египтяни също са разделяли душата на повече от три части. Теософията, със своите седем „носителя на душата”, помогнала в началото на 20-ти век да се популяризира идеята за астралното тяло, предлагайки собствена диаграма за различните части на душата.

Полезна диаграма на теософското общество

Карл Юнг, Ричард Вилхелм и рисковете на превода

„Тайната на Златното цвете” не е първата духовна класика от Азия, която да е преминала през груб превод. „Тибетската книга на мъртвите” до известна степен била измислица на Еванс-Венц, който създавал впечатлението, че е превел една единствена свещена книга, докато в действителност съществуват много тибетски книги, посветени на придвижването през различните бардо. През 2006 г. Оксфорд Юнивърсити прес публикуваха „Тайната история на Тибетската книга на мъртвите”, в която Браян Куевас разкрива, че Еванс-Венц не е правил нищо повече от „прокарване” на свое собствено съдържание, за да запълни онова, което смятал, че е липсвало. Оксфорд поначало публикували Еванс-Венц през 1927 г., и с одобрението им неговия превод се превърнал в стандарта, на който били основани много други психиделични, научни и популярни издания.

Ричард Вилхелм издал своя немски превод на „Тайната на Златното цвете” през 1923 г. с увод, написан от Карл Юнг. Английският превод на Карл Бейнс на труда на Вилхелм последвал през 1931 г. Преводът на Вилхелм е красив и е оказал силно влияние върху Юнг и поколения читатели, но въпреки това в него има сериозни неточности, описани подробно от Томас Клиъри в неговия по-научен превод от 1993 г. Ето какво е казал Карл Юнг за Вилхелм: „За първи път се срещнах с Ричард Вилхелм при граф Кийсърлинг по време на среща на „Школата на мъдростта” в Дармщат. Това се случи в началото на 20-те години. През 1923 г. ние го поканихме в Цюрих, и той говори за И Дзин (или Йи Жинг) в Психологическия клуб.

Още преди да се срещна с него проявявах интерес към ориенталската философия, и около 1920 г. бях започнал да експериментирам с И Дзин. Едно лято в Болинген реших да се захвана със загадката на тази книга. Вместо традиционните стъбла от бял равнец, необходими за класическия метод, аз изрязах няколко тръстикови стъбла. С часове седях на земята под стогодишната круша, с И Дзин до мен, прилагайки техниката чрез позоваване произтичащите оракули един на друг във взаимодействие между въпроси и отговори. Възникнаха всякакви забележителни резултати – смислени връзки със собствените ми мисловни процеси, които не можах да си обясня. Единствената субективна намеса в този експеримент се състои в произволното разделяне на експериментатора – т.е. без броене – на снопа от 49 стъбла с един единствен замах. Той не знае по колко стъбла има във всеки сноп, и въпреки това резултатът зависи от числената връзка. Всички останали манипулации продължават механично и не предоставят възможност за намеса от волята. Ако изобщо е налице някаква психическа, причинна връзка, тя може да се състои единствено в произволното разделяне на снопа (или, при другия метод, произволното падане на монетите). През цялата лятна почивка бях замислен над въпроса: смислени ли са отговорите на И Дзин или не са? Ако са, как се осъществява връзката между психическата и физическата последователност на събитията?Отново и отново се натъквах на невероятни съвпадения, които сякаш навяваха идеята за акаузален паралелизъм (синхронност, както го нарекох по-късно). Бях толкова пленен от тези експерименти, че съвсем забравих да си водя бележки, за което впоследствие много съжалявах. Въпреки това, по-късно, когато често провеждах експеримента с мои пациенти, стана ясно, че значителен брой от отговорите действително улучваха целта. Спомням си, например, случая на един млад мъж със силен Едипов комплекс. Той искаше да се ожени и се бе запознал с привидно подходящо момиче. Но той се чувстваше несигурен, страхувайки се, че под влиянието на своя комплекс той можеше отново да се окаже под властта на съкрушителна майка. Проведох експеримента с него. Текстът на хексаграмата му гласеше: „Девойката е властна. Човек не трябва да се оженва за такава девойка.” В средата на 30-те години се запознах с китайския философ Ху Ши. Попитах го за мнението му относно И Дзин и получих отговора: „О, това е просто един стар сборник с вълшебни заклинания без никаква значимост.” Нямал никакъв опит с нея – или поне така твърдеше. Само веднъж, спомни си той, се бил натъквал на нея в своята практика. Един ден, докато се разхождал със свой приятел, приятелят му споделил за нещастната си любовна връзка. Тъкмо тогава преминавали покрай един даоистки храм. Като на шега той казал на приятеля си: „Тук можеш да се посъветваш с оракула!” Речено-сторено. Влезли заедно в храма и помолили жреца за оракул от И Дзин. Но той нямал никаква вяра в тези безсмислици. Попитах го дали оракулът е познал, при което той отговори с неохота: „О, да, позна, разбира се…” Спомняйки си за популярната история за „добрия приятел”, който прави всичко, което човек не иска сам да прави, аз предпазливо го попитах дали не се е възползвал от тази възможност. „Да”, отговори той, „като на шега аз също зададох въпрос.” „А оракулът даде ли ти подходящ отговор?”, попитах го аз. Той се поколеба. „Ами, да, може и така да се каже.” Темата очевидно го накара да се чувства неловко.. Няколко години след първите ми опити с тръстиките И Дзин бе публикувана, като в нея имаше и коментар на Вилхелм. Моментално се сдобих с книгата и открих, за мое удовлетворение, че Вилхелм е имал същия възглед за смислените връзки, като мен. Но той бе запознат с цялата литература и следователно можеше да запълни празнините, които бяха извън моята компетентност. Когато Вилхелм дойде в Цюрих аз имах възможността да обсъдя подробно въпроса с него, и двамата разговаряхме много за китайската философия и религия. Това, което той ми сподели от богатите си познания за китайския манталитет, ми изясни някои от най-трудните въпроси, които европейското несъзнавано ми бе поднесло. От друга страна, това, което аз имах да му кажа относно резултатите от моите изследвания на несъзнаваното, много го изненада, тъй като той разпозна в тях неща, които е смятал, че са притежание единствено на китайската философска традиция.

Ричард Вилхелм

 Като млад мъж Вилхелм посетил Китай, за да служи в една християнска мисия, и там душевния свят на Ориента отворил широко вратите си за него. Вилхелм беше истински религиозна душа с непомрачен и прозорлив поглед върху нещата. Той притежаваше дарбата да слуша без пристрастия разкритията на чуждия манталитет и да постига онова чудо на съпричастието, което му бе позволило да направи интелектуалните съкровища на Китай достъпни за Европа. Той беше дълбоко повлиян от китайската култура, и веднъж ми каза: „Изпитвам голямо удовлетворение, че никога не съм покръстил нито един китаец!” Въпреки християнския си произход, той е нямало как да не признае логиката и яснотата на китайската мисъл. „Повлиян” не е точната дума, с която да се опише нейното въздействие върху него; тя го бе завладяла и погълнала. Християнските му възгледи се отдръпнаха на заден план, но не изчезнаха напълно; те образуваха един вид умствен резерват, морална уговорка, която по-късно щеше да окаже съдбоносни последици. В Китай той бе имал щастието да се запознае с един мъдрец от старата школа, който революцията била прогонила от вътрешността на страната. Този мъдрец, Лау Най Суан, го въвел в китайската йога философия и в психологията на И Дзин. На тези двама мъже дължим издаването на И Дзин с прекрасния коментар в нея. Този най-проникновен труд на Ориента бе представен за първи път на Запада в жива и разбираема форма. Смятам това издание за най-важният труд на Вилхелм. Колкото и ясен и несъмнено западен да бе неговия манталитет, в коментара си за И Дзин той прояви една степен на пригоденост към китайската психология, която е напълно ненадмината. Когато и последната страница на превода бе приключена и първите коректури започнаха да излизат, старият учител Лау Най Суан почина. Сякаш работата му приключи и той бе предал на Европа последното послание на стария, умиращ Китай. И Вилхелм се бе оказал перфектния ученик, осъществяването на мечтата на мъдреца. Когато се запознах с Вилхелм, той ми се стори на истински китаец, колкото заради външността му, толкова и заради начина му на писане и говорене. Ориенталският светоглед и древната китайска култура изцяло се бяха просмукали в него. При пристигането си в Европа той започна работа във факултета на Китайския институт във Франкфурт на Майн. Но той сякаш усещаше натиска на европейския дух както в преподаването си, така и в светските си лекции. Християнски възгледи и форми на мисъл се преместиха неотклонно на преден план. Отидох да чуя няколко негови лекции, и се оказа, че те почти по нищо не се отличаваха от традиционни проповеди. Това връщане към миналото ми се стори до известна степен неосъзнато и, следователно, опасно. Видях го като повторно поглъщане от Запада и усетих, че като резултат от това Вилхелм ще се наложи да влезе в конфликт със себе си. Тъй като смятах, че е пасивно поглъщане, т.е. поддаване към въздействието на обкръжаващата среда, налице беше опасността от относително несъзнаван конфликт, сблъсък между западната и източната му психика. Ако, както допусках, християнският манталитет първоначално бе отстъпил пред влиянието на Китай, то вероятно и обратното се случваше сега: европейският елемент може би отново постигаше надмощие над Ориента. Ако протича подобен процес, без наличието на силен и съзнателен опит за примиряване с него, несъзнателният конфликт може да повлияе сериозно върху физическото здраве. След като посетих лекциите, се опитах да привлека вниманието му към надвисналата над него опасност. Думите ми към него бяха: „Скъпи Вилхелм, моля те, не ме разбирай погрешно, но имам усещането, че Запада отново те завладява, и че ти ставаш неверен към мисията си да предаваш Изтока на Запада.” Той отвърна: „Мисля, че си прав – нещо тук ме надвива. Но какво може да се направи?” Няколко години по-късно Вилхелм бе дошъл на гости в моята къща и получи пристъп на амебна дизентерия. Това бе заболяване, от което той е страдал преди двадесет години. През следващите месеци състоянието му се влоши, и след това чух, че са го приели в болница. Отидох да го посетя във Фарнкфурт и заварих един много болен човек. Лекарите все още не бяха загубили надежда, а и Вихелм говореше за планове, които искаше да осъществи, когато оздравееше. Споделях надеждите му, но имах и лошо предчувствие. Това, което той сподели с мен тогава, потвърди предположенията ми. В сънищата си той посещаваше отново безкрайните ширини на пусти, азиатски степи – онзи Китай, който той бе напуснал. Той се връщаше слепешката към проблема, който Китай бе поставил пред него, чието разрешаване му е било попречено от Запада. Той вече осъзнаваше този въпрос, но не бе успял да намери някакво решение. Заболяването му се проточи с месеци. Няколко седмици преди смъртта му, когато дълго време не бях получавал вести от него, бях събуден, точно преди да заспя, от едно видение. На леглото ми бе седнал китаец в тъмно синя мантия, с кръстосани в ръкавите ръце. Той ми се поклони ниско, сякаш искаше да ми предаде някакво послание. Разбрах какво означаваше то. Видението беше изключително ясно. Не само че видях всяка бръчка по лицето на мъжа, но и всяка нишка от тъканта на неговата мантия. Проблемът на Вилхелм може също да бъде разгледан като конфликт между съзнанието и несъзнаваното, който в неговия случай прие формата на сблъсък между Запада и Изтока. Вярвах, че разбирах неговата ситуация, тъй като самия аз имах същия проблем като него и знаех какво е да си въвлечен в този конфликт. Вярно е, че дори и при последната ни среща, Вилхелм не говореше разбираемо. Въпреки че беше изключително заинтересован, когато му представих психологическия възглед, интереса му траеше само толкова, доколкото коментарите ми касаеха обективни теми като медитация или въпроси, поставени от психологията на религията. Дотук добре. Но всеки път, когато правих опит да засегна действителния проблем на вътрешния му конфликт, аз моментално усещах едно отстъпване, едно вътрешно изолиране – понеже подобни въпроси бяха много болезнени. Това е феномен, който съм наблюдавал при много видни мъже.”

Супер преводачът и учен Томас Клиъри изтъква, че Вилхелм е изучавал „Тайната на Златното цвете” само с един китайски учител и е нямал достъп до многобройните прекрасни коментари върху „Тайната на Златното цвете” в китайската традиция. Докато от една страна той е успял да предаде голяма част от важните идеи в труда, и въпреки че е искал да държи християнството настрана от своя превод, духовният възглед, с който е живял през целия си живот, неизбежно е породил известна неяснота, която е засенчила някои от по-важните аспекти на „Тайната на Златното цвете”. Понеже Юнг е бил повлиян от тази китайски алхимична класика, собствените му теории са претърпели загубата на по-изтънчената перспектива, която Клиъри разкрива. Два примера. Преводът на Вилхелм създава впечатлението, че практикуването изисква тишина, покой и усамотение. Въпреки че това е част от практикуването, преводът на Клиъри акцентира, че практикуването е трябвало да бъде силно основано в дейностите. Не само че човек трябва да може да обръща светлината, докато е въвлечен в живеенето, но и живота на човек трябва да съдържа в себе си полезна работа, а не само съзерцаване. Постоянната медитация на висшата душа трябва да бъде постигната, докато човек същевременно е и продуктивен член на общността. Да се впуснеш в изолирано изследване на съзнанието е толкова опасно, колкото да се самозабравиш напълно в разгара на ирационалните желания. Вилхелм също така е страдал от често срещаното неразбиране на празнотата. Съзнанието на празнотата не е без съдържание, също както чистия ум не е без мисли. Докато човек е изпаднал във висша медитация, светът може блажено да се разтвори в светлината, но тази светлина е пълна, не е празна. По-добър превод би могло да бъде „подобно на небе”. Съзнанието на висшата душа е като небе. От това произтича непривързаността. При липсата на накърнимо его, което да пречи, умът като небе може да избегне много проблеми. Този ум като небе е целта на майсторите на бойните изкуства, които казват, че когато един боец постигне това, ти не се сражаваш срещу него, а срещу течението на целия цвят.

Безпрепятствената тайна

Когато духовни класики от различни култури се сблъскват, осигурявайки просветителни прозрения една на друга, винаги е важно човек да остава скептичен към заключения, които зависят от преводи и фини тълкувания. Сега ще ви представя подобна мистерия: „Тайната на Златното цвете” отнесена към класиката на американската метафизична религия от 40-те години „Безпрепятствената вселена”. Натиснете тук за един блог относно невероятната любовна история и многото приключения на авторите Стюарт и Бети Уайт (не онази Бети Уайт). Нима тази китайска класика, преведена от Вилхелм, е оформила „Безпрепятствената вселена”, която е била издадена три години след английския превод на неговата „Тайната на Златното цвете”? Никога не съм попадал на каквато и да е препратка към нея в техния труд или живот. Идеите, представени от семейство Уайт, в действителност съвпадат с превода на Клиъри повече, отколкото с този на Вилхелм. Например, акцентирането върху необходимостта от здрава работа и участие в общността. Еволюцията на подхода на семейство Уайт към духовността сякаш е протекла органично, ако можем да вярваме на процеса, разглеждан в книгите им. Вероятно по-интересна от въпроса за въздействието е възможността, че и двете описват едно и също преживяване. Ето някои от приликите между това описание от древен Китай и една книга, канализирана от съпругата на известен тогава романист, приятели на Теди Рузвелт. Семейство Уайт са изтъкнали, че спирането на мисълта може да е много изтощаващо упражнение и е представлявало препятствие за много начинаещи, учещи се да медитират. Те споменават, че няма нужда да се спира мисленето, а вместо това просто да се наблюдават преминаващите мисли. Не се отъждествявай с тях. Също както вършиш работата си през деня без да забелязваш всеки един дъх, така можеш и да оставиш мислите да отминават. Ти не си твоите мисли, ти си онова, което ги наблюдава. Както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Трябва ли човек да няма никакви мисли? Невъзможно е да няма никакви мисли. Трябва ли човек да не диша? Невъзможно е да не се диша. Нищо не може да се сравни с превръщането на самото нещастие в лекарство, което означава да накараш ума и дишането да се крепят едно на друго. Следователно обръщането на дишането трябва да бъде включено към обръщането на светлината.” Не се опитвай да спираш мислите. Просто ги остави да отплават, докато ти насочваш вниманието си към това да направиш дишането си колкото може по-бавно и безшумно, по-спокойно. Един важен афоризъм от материята, канализирана от семейство Уайт, е „Вниманието е Съществуване”. Или както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Хората създават тялото чрез вниманието. Тялото не представлява само физическото тяло, защото в него има и нисша душа. Нисшата душа функционира във връзка със съзнанието, а съзнанието се развива на основа на нисшата душа. Нисшата душа е неясна; тя е субстанцията на съзнанието. Ако съзнанието не бъде прекъснато, трансформирането и преобразуването на нисшата душа продължават безкрайно от живот на живот, от поколение на поколение.” Семейство Уайт биха се изразили по-различно, но те описват същото нещо. Препреченото съзнание, казват те, притъпено от притежаването на тяло, може да прекара множество животи във вихрушката, като никога не осъзнава безпрепятствената истина. Бети описва задгробното състояние на хора, които са имали неизследван живот, като „желатиново”. Те не могат да приемат никаква форма, докато биват подмятани в еквивалент на сънища. Ние прахосваме вниманието си по филми, клюки и игри, като често си мислим, че те са по-важни от собствения ни живот. Много хора знаят повече за техните любими известни личности, отколкото знаят за членове на собствените им семейства. Както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Няма нищо по-лошо от изтичане на дух и съзнание.” Бети описва процеса на изграждане на ново тяло в безпрепятственото. Тя сравнява себе си с безпомощно новородено. Тя постепенно е успяла да отгледа и подхрани духовното тяло, което щяла да обитава след смъртта. В „Тайната на Златното цвете” това е описано по следния начин: „Когато за първи път прилагаш тази техника, привидно има небитие в битието. Накрая, когато работата приключи и е налице тяло, отвъд твоето тяло, привидно има битие в небитието.” Бети говори за това как е започнала само от една безплътна гледна точка в безпрепятственото. Тя сравнява преживяването с това да си един единствен атом или молекула необикновено съзнание. От тази точка тя е трябвало да изгради своето тяло, отвъд тялото. Според „Тайната на Златното цвете” „едва след сто дни усърдна работа светлината става истинска; едва тогава тя е огъня на духа. След сто дни светлината е спонтанна: една точка истинска, положителна енергия изведнъж произвежда перла, също както зародиша се формира от сношението между мъж и жена.” Какво е това тяло, отвъд тялото? Бети описва способността да навлиза или да преминава през всякакви материални обекти, да преживява и дори да сътворява препреченото от безпрепятственото, но тя представя себе си и възприема другарите си като познати форми от искряща, топла, цветна светлина. „Златното цвете е светлината”, се казва в „Тайната на Златното цвете”. При китайските йероглифи думата „златно цвете” също може да означава и „една светлина”. „Това е напълно обединената истинска енергия на небесните безсмъртни.” Бети не би описала себе си като „небесно безсмъртно”, но тя описва същия процес на сътворяване на тяло от светлина. Както вече изтъкнах, семейство Уайт твърдо отстояват, че човек трябва да води пълноценен живот в препреченото, за да възприема света и да допринесе с нещо полезно към общността, като изключим преследването на безсмъртие, или както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Първо стъпи здраво в ежедневните дейности на обществото. Едва тогава ще можеш да развиваш реалността и да разбереш същността.” Затова един Дзен учител е по-вероятно да бъде заварен да мие чинии на едно и също място в продължение на десет години, отколкото да ръководи някаква духовна организация. Семейство Уайт настояват, че човек не трябва никога да се напряга, докато следва този път. Развитието трябва да протича лесно, тъй като е нещо естествено. Или както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Естествеността е наричана Пътя.” Семейство Уайт описали настоящите отношения към стареенето като „неандерталско суеверие”. Те вярвали, че хората преждевременно се застаряват не само като се отнасят неправилно към своите умове и тела, но и като не се отнасят правилно. Както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Накрая хората обикновено гонят предмети и узряват в съгласие със живота, без нито веднъж да са поглеждали назад. Когато положителната им енергия заглъхне и изчезне, това е пъкъла.” Според фразеологията на Бети, те се превръщат в същества на препреченото, заклещени във вихрушката. В „Тайната на Златното цвете” се описва тази история на човешкото състояние: „Нашите мисли са много бързи; една единствена случайна мисъл настъпва за миг, при което на нея се отговаря с издишване или с вдишване. Следователно вътрешното дишане и външното дишане се съпровождат едно друго като звука и ехото. За един единствен ден човек диша безброй пъти, и има безброй случайни мисли. Когато сияйността на духа е изтекла напълно, човек става като повяхнало дърво или като мъртва пепел.” Семейство Уайт обещават, че безпрепятственото съзнание, пребиваващо в препреченото, може да се радва на по-добро здраве от обикновената душа. „Тайната на Златното цвете” е съгласна с това. „Жизнеността е сгъстена и стабилизирана светлина.” Следователно когато обърнеш светлината увеличаваш жизнеността. Семейство Уайт настоявали, че докато от една страна ти би могъл да получиш някаква представа за безпрепятственото от тяхната работа, ти все пак ще трябва да работиш и самостоятелно, за да преживееш истината. „Доктрината просто изисква всеотдайно практикуване”, се казва в „Тайната на Златното цвете”. „Човек не се стреми към експерименталното доказателство, а експерименталното доказателство се появява от само себе си.” Семейство Уайт препоръчвали една лечителна медитация, при която трябва да забележиш, а не да си представиш, широка, но фина река на лечение. Това различаване между заставянето да видиш нещо, което го няма, и забелязването на нещо фино може да бъде срещнато и в „Тайната на Златното цвете”: „Също така е необходимо да разбереш, че този похват не е механичен или наложен. Просто поддържай едно фино вглеждане и вслушване.” Това са само няколко от приликите, които могат да бъдат намерени между тези привидно различаващи се учения. Разбира се, това е само едно от възможните тълкувания на идеите в „Тайната на Златното цвете”. Също като всеки друг шедьовър, тя съдържа многобройни пластове значение, включително алхимично и трантическо. Но семейство Уайт несъмнено сякаш са описали същия процес като „Тайната на Златното цвете”. И при двете е схваната идеята за придобиване на безпрепятствено съзнание. Клиъри превежда даоисткия мъдрец Лиу И-минг: „Когато Ин и Ян се слеят в едно, вселенският ред несъмнено бива разкрит; вродените познание и способност, които са били на път да заглъхнат у хората, са кръгли и светли, чисти и неприкрити. Една капка златен елексир виси в средата на огромно пространство, осветявайки вселената, за да бъде видяна, безпрепятствена във всички посоки.” Или както се обяснява в един негов превод на изказване на Праотец Лу: „Що се отнася до състоянията, преживявани чрез упражняването на покой, първо са налице притъпеност, забвение и случайни мисли. Има лекота и свежест. След това е като да си сред завеси от златна мрежа. Накрая е като да се завърнеш от смъртта, лек ветрец под сияйната луна, появяващ се и изчезващ, като пейзажа е безпрепятствен.” За да добавим още мистерия към приликите, вземете предвид следното доказателство, че „Тайната на Златното цвете” и „Безпрепятствената вселена” може да са имали един и същ произход: Моника Еспосито от Киотския университет пише: „Китайският текст, използван от Вилхелм, е издание на Жанран Хуижензи, издадено между 1921 и 1927 г. и намерено, както е обяснено в неговия предговор, в Люли чанг в Пекин, старата улица с купища книги и антиквари. В действителност, съществуват много други версии на „Златното цвете”, като всички по традиция са приписвани на безсмъртния Лю Донгбин. Те датират още от династията Цин (1644-1911) и принадлежат на различни даоистки потекла и традиции. На този етап съм открила най-малко седем издания на този текст, сред които е и един много рядък екземпляр от университетската библиотека „Отани” в Киото. Текстът е продукт на сеанси с духове.” Сред всички любопитни, но неясни възможности, можем да сме сигурни само в това, че както за „Тайната на Златното цвете”, така и за „Безпрепятствената вселена” медитацията е пътя, водещ обратно към безпрепятственото съзнание, което е рождено право на всеки от нас.

- Рони Понтиак