Светлината накрай света

Светлината накрай света

(по текст на Аарън Стейнторп)

Остров издига се, сияен и лъчист

насред морето, от времена незапомнени.

Съставен от скала, глина, пясък и трева,

островът лишен от дървета.

Нищожен, точица насред широкото синьо море.

От земята - последното парче.

Островът самотен крие един единствен обитател.

Последният човек, уединен.

Боговете повелили са да не напуска никога,

целия си живот да прекара на острова.

Наказанието му за вечни времена –

да се грижи за напътстващата светлина.

Фарът, висок и в искряща белота,

издига се на края на света.

Предпазва всеки кораб и моряк

да не се разбият в неговия бряг.

Но нито идва нещо тук, нито си отива,

освен блестящото синьо море,

което надлъж и шир се разпростира,

и единствено него вижда тоз човек.

Но един ден високо на една скала

кацна птица и запя.

Той погледна я и се запита:

„Защо ли си дошла?”

Дали е тук, за да го надзирава?

Проклятие, изпратено от тези богове?

Което стои, взира се и възхвалява,

ах, животът, който отмъкнаха му те.

Всяка година долита тя.

Създание от висините.

Не да го проклина, а да му напомня

за жената, която някога обичаше.

С идването на нощта, под небосвода тъй просторен

той лежи и погледът му втренчен е нагоре

към луната и безкрайното звездно небе,

и затихващата мараня на вчерашното слънце.

Отново и отново светлината от едно съзвездие

изпълва с радост нашия герой,

защото там горе крие се видение.

За нея и гласа й си спомня той.

Блещукането на звездното небе

изпълва с мир неговото сърце.

Стига тя да не спира да го гледа от далечните вселени,

той знае, че никога няма двамата да бъдат разделени.

Има и добри и лоши дни.

Лудостта, горещината, слънчевите лъчи.

Изведнъж сред морето той съзира земи.

Родните места, възлюбени.

Заснежени планини, обградени от зеленина.

Деца тичат и унасят се в игра.

Плаче той и ридае „Сладка моя родина,

защо си тъй недостижима?”

С изморени и зачервени очи, изпълнени със сълзи,

той втурва се към морските вълни.

Живота си ще рискува, но ще си струва,

ще се завърне в своя дом и ще празнува.

Скача в синьото дълбоко море,

обгръща го могъщия въртоп.

Домът оказва се съновидение.

Събужда се и се провиква, прогизнал от студена пот.

Такъв е животът му на острова,

изпълнен с мъка и тъга.

Някои дни – добри, други – непосилни са,

а понякога дори прокрадва се надеждата.

Светлината накрай света

блести ярко над морската ширина,

и мъжът съблюдава златното й сияние,

докато изпълва го страдание.

Петдесет години той стои и чака унило

над морското светило,

и гледа надолу към бреговете,

превърнати в негов дом от боговете.

Наблюдателят накрай света,

въпреки страданието си, намира утеха.

Спомня си за онази нощ съдбовна

и по лицето му пробягва усмивка нищожна.

Жертвата му не беше тъй голяма,

настоява той пред всемира.

Отново би я извършил, отново би заплатил тази цена,

за един миг, прекаран със своята възлюбена.

Дълги и блестящо черни коси.

Тъмната красота на нейните очи.

Маслинена кожа и топла прегръдка.

Споменът за нея никога не заглъхва.

Беше преди много години, но споменът ярко гори

за живота, който заедно бяха водили,

където двамата създадоха облог -

да си дават безкрайна любов и жажда за живот.

Но такива мигове на смях и любов

са кратки като задъхана милувка,

защото в една съдбоносна нощ

душата й бе отнета от смъртта и нейната целувка.

Нечувана мъка мъжа сполетя,

който оставен бе да варди светлината

на последното парче земя.

Гняв и страдание забушуваха, както никога преди.

Проклина той богове, хора и съдби,

и сърцето му се разби.

Божество едно тогава смили се над него

и хвърли му светлина:

„Любимата си можеш да видиш отново

за последна нощ единствена.

Но, младежо, внимателно си помисли за това,

защото ще трябва да заплатиш висока цена -

да съблюдаваш светлината накрай света

за вечни времена.

Далеч от хора, живот и любов,

сам ще бъдеш ти,

на малък, сияещ остров

насред морските води.”

„Ще вардя тази светлина,

ако мога да прекарам с моята възлюбена

една последна нощ,”

извика, насълзен, мъжа към надвисналото божество.

И в същата онази нощ

либето му се завърна.

В прегръдките си и в тяхното легло

успяха двамата да се обгърнат.

В любов, страст и похот

те се гмурнаха един във друг със грохот.

Изгубени в своите прегръдки,

те затанцуваха любовните стъпки.

Дълго проточи се нощта, от любов преливаща,

за тях това бе края на света.

Но събуден бе внезапно той от светлина пронизваща.

От любимата и техния живот – никаква следа.

Скочи на крака и към морето се загледа,

към фарът на високата скала.

Цената вече е платена

и отсега нататък ще живее той във самота.

Петдесет години изминаха оттогава,

без да види жива душа.

Но любимата му все още пребивава

във всичките му сънища.

Тъжно е човек да чуе как младата любов умря,

да знае, че някой проливал е сълзи във самота.

Но спомените остават си със нас

да ги преживяваме отново и отново в световете на съня.