В течение на почти 1000 години, рабарите са бродили по пустините и равнините на днешна западна Индия. Вярва се, че това племе, с особени персийски черти, е мигрирало от иранското плато преди повече от хилядолетие. Рабарите днес са разположени предимно в Гуджарат и Раджастан. Жените рабари посвещават дълги часове на бродерията – един изключително важен и еволюиращ израз на тяхната традиция с изработен текстил. Те също така ръководят селцата и всички парични въпроси, докато мъжете пасат стадата. Добитъкът, вълната, млякото и кожата са основният им източник на приходи.
Рабарите разполагат с много богато културно минало и настояще. Бродерията е един изключително важен, жив и еволюиращ израз на традицията с изработен текстил на рабарите. Доколкото може да се простре колективната памет на племето, жените рабари са бродирали усърдно текстилни изделия като един израз на творчество, естетика и идентичност. Композициите са вземани от митологията и пустинната среда на племето. Момичетата научават изкуството на бродерията от ранна възраст, упражнявайки новооткритите си умения, работейки над набор от бродирани предмети, които по-късно ще бъдат тяхна зестра. Този набор понякога може да отнеме 2-3 години докато бъде завършен.
Рабарите могат лесно да бъдат разпознати, вглеждайки се в техните жени, които обикновено носят дълги черни забрадки (лобади) и отличителни тежки месингови обеци. Те татуират магически символи по вратовете, гърдите и ръцете си.
В продължение на стотици години, туземките са практикували татуиране с декоративни, религиозни и терапевтични цели. Традиционните диаграми (траджува) са предавани през поколенията. Жените старейшини на племето все още работят като татуисти по време на панаири, фестивали и пазари, където рабарите се събират да разменят стоките си. Почти цялата площ на тялото е татуирана.
Докато мъжете търсят пасища за добитъка си, жените и децата остават в селата. Селата обикновено са малки, включвайки единствено най-важните удобства, и почти винаги са устроени в пусти, неплодородни среди. В едно типично село, двустайните правоъгълни къщи (вандха) със замазани с кал стени и керемидени покриви, може да изглеждат голи, но вътрешната декорация на тези къщи отразява привързаността на рабарите към украшения от всякакъв вид.
Получавайки името си от Аман, значещо „мир” на санскрит, и багх, значещо „градина” на хинди, Аманбагх е разположен в един заграден търговски център, който преди е бил използван от махараджата на Алвар като място за неговите подвижни ловни лагери в търсене на неуловимите тигри, за които се знае, че обитават близките хълмове. Изоставен отдавна, дърветата и растителността продължават да виреят поради подходящия приток на вода от съседно езеро.
Старият храм, посветен на Шри Рагхунатхджи, е построен през 1635 г. с открития си двор от 24 стълбове и мраморна фасада. Този храм преди е помествал в себе си един идол на бога Рама и богинята Сита, украсен със скъпоценни камъни. Той е бил откраднат преди известно време. Храмът и форта Аджабгарх са свързани чрез подземен проход, който първоначално е бил проектиран за използване от кралските дами, така че да могат да влизат в храма в пълно уединение.
Рабарите са набожни индуси. Според митовете им, те са били създадени от Парвати – съпругата на Шива. Докато Шива медитирал, Парвати изтрила праха и потта от тялото му и моделирала първата камила от топките прах, които била събрала. Щом Шива вдъхнал живот на камилата, тя постоянно бягала. Така че Парвати придала форма и дала живот на един мъж – първият рабари, който да се грижи за камилата. Затова гледането на животни винаги е представлявало благочестиво занимание и рабарите гледат на себе си главно като попечители, вместо като собственици на животните. Те също така вярват, че Парвати е тяхна пазителка. При много поводи се взима съвет от нея и животните се поверяват на нейните грижи.
Женитбата, която чества енергията на живота и подсигурява неговото продължаване, е смятана от изключително значение. По традиция женитбите могат да бъдат екстравагантни събития и те се провеждат на определен ден в годината: пирът на Гокулаштами, рожденият ден на Кришна.
Детската женитба все още е на мода в племето. Рабарите се женят единствено вътре в племето и често в семейства, които са тясно свързани.
Жените са проницателни и интелигентни, и ръководят селцата и всички парични въпроси. Отиването до местните селски или градски пазари е важна част от ежедневието. Там, жените рабари разменят мляко и млечни продукти от своя добитък. Вълната и кожата се продават за да се закупят стоки, които те не могат да произвеждат сами. Жените рабари посвещават дълги часове в шиене, традиционно бродиране и украшения с мъниста.
Един мъж рабари обикновено е с бяло облекло, носейки златни обеци. Въпреки че само около 1-2 % от рабарите все още водят напълно номадски начин на живот, основният източник на приходи за рабарите си остава добитъка и свързаните с него продукти като мляко, вълна, кожа и тор. Пастирите често са наемани да пасат общия добитък на цели села, като стадата понякога наброяват над 500.
Вярва се, че това племе, с особени персийски черти на лицата, е мигрирало от иранското плато преди повече от хилядолетие. Името им, означаващо „външен човек”, се обяснява с факта, че бидейки номадски пастири, те не могли да бъдат намерени в рамките на градските стени, а в покрайнините и отвъд тях, където имало достатъчно земя за пасящите им стада.
