Земя, оцветена в черно
Окован ум, събужда се от дрямката си градска.
За да открие той подземията антични на своето
съществуване.
Слънце непрощаващо разобличава
бетона, който оформя невъзмутимо реалността
горчива.
И витае въпросът „Има ли живот след любовта?”
Любов.
Ела ти със мен.
Ще избягаме ние от този студен упадък
стоманен.
И океан един от болка ще прекосим.
За да намерим утеха спокойна
в земя на мечтите далечна.
И отплавайки
ще вдигнем ние най-тъмните завеси.
За да разкрием мистериите мрачни
в дълбините най-големи на душата.
Душа.
В гората ти навлез.
Вселената докосни със всичките й звезди.
Към луната бледа поглед хвърли
във всичкия й чар неуловим.
И очите твои потиснати ще осъзнаят,
че красота необуздана може да израстне
от тази земя, в черно
оцветена.
