Описание за въздействието на музиката от 3 век пр.н.е.

"Ченг от Северната порта попитал Жълтия император: „Господарю, когато повелихте да изпълнят музиката Хсиен Чи в областта около езерото Тунг Тинг, слушах и отначало изпитах страх, слушах отново и бях изтощен, изслушах края и бях озадачен. Разстроих се, бях неспособен на съгласувана реч и накрая изгубих всякаква самоувереност.

Жълтият император отвърнал: „Не бих очаквал нищо друго! Помолих хората да я изпълнят, настроих я към небесата, придържах се към принципите на ритуала и я вкорених във велика чистота. Преди всичко съвършената музика намира отклик в света на хората. Тя трябва да се придържа към принципите на небесата и да е в синхрон с петте добродетеля. Тя би трябвало да се слее със спонтанността, в резултат на което е способна да предопределя последователността на четирите сезона, да внася голяма хармония в целия живот. Това ще бъде видяно в процесията на четирите сезона, раждащи целия живот. В един момент нараства, в друг утихва, в един момент е ясна, в друг смътна, Ин и Ян са в хармония, звуците се изливат наяве. Сякаш съм насекомо, събуждащо се от хибернация, или трясък от гръмотевица, без край, без начало, от една страна смърт, от друга – живот, от една страна приключила, от друга – прииждаща. Тя е непрекъсната, но не следва надежден мотив. Точно това те обезпокои.

След това я изсвирих с хармонията на Ин и Ян, и я осветих със светлината на слънцето и луната. Нотите се промениха от къси на дълги, от нежни на груби. Всички те следваха едно единствено съзвучие, но нищо не ги определяше. Нотите изпълниха долините и клисурите, и беше безполезно да се опитваш да ги запреш или да предпазиш духа си, тъй като подобни ноти се носят както те пожелаят. Нотите са отмерени, ясни и остри. Така че призраците и духовете се крият в тъмното, а слънцето, луната и звездите следват своя курс. Аз спрях, когато и музиката спря, но звуците продължиха да текат. Това те разтревожи, не можеше да го разбереш, оглеждаше се за тях, но не можеше да ги видиш, тръгна след тях, но не успя да ги намериш. Ти беше зашеметен и затова застана пред универсалния свидетел на Дао или се опря на старото дърво и започна да стенеш. Очите ти бяха неспособни да разберат и затова не можеше да разчиташ на тях, силата ти рухна под теб. Не успях да я хвана. Тялото ти се разтвори в празнотата, ти изгуби контрол и постигна освобождение. Точно това те изтощи.

В последната част използвах ноти, които не изтощават. Спонтанно ги обединих. Това изглеждаше като хаос, като гъсталак, изникнал от един корен, като естествена музика, изпълнена от никой не знае какво, движеща се, но не отиваща никъде, скрита в дълбока тъмнина. Някои го наричат смърт, други живот. Някои го наричат плод, други цвете. Нотите се движеха, течаха, отделяха се и се променяха, като не следваха ясен мотив. Разбираемо, светът е несигурен спрямо тях. Светът потърси съвет от мъдреците, като вярваше, че те познават истинската форма и истинската съдба. Когато небесата не са разпалили извора на живота, но петте жизнени органа са в готовност, това е известно като музиката на небесата, която възхищава сърцето, без думи. Затова владетелят на Йен я възхвали, като каза: „Като се ослушваш за нея, ти не я чуваш; като се оглеждаш за нея, ти не виждаш нейната форма. Тя изпълва небесата и земята, и обхваща шестте посоки.” Ти копнееш да я чуеш, но тя е отвъд теб. Точно това те обърка.

Първо изпълних музиката, която предизвиква благоговение, и заради това благоговение у теб възникна страх като някакво привидение. След това създадох изтощение, и това изтощение събуди у теб съгласие. Накрая завърших с объркване и то те накара да се чувстваш глупав. Но тази глупост ти разкрива Дао, и ти можеш да носиш това Дао, където и да си.”

Извадка от книгата "Джуандзъ"

Самадхи - Втора част - Не е каквото си мислите

Най-великите духовни учители по света,от древността до нашe време, са споделяли възгледа, че най-дълбоката истина на нашето съществуване не е притежание на една единствена религия или духовна традиция,а е налична в сърцето на всеки един човек. Със субтитри на български.

Ханшан

За загадъчния отшелник и поет Ханшан, чието име означава "Студена Планина", не се знае почти нищо, нито кога точно е живял, нито дали наистина е съществувал такъв човек. Почти всичко, което е известно за него, е извлечено от стиховете му и от един предговор към тези стихове, който е бил съставен от друга мистериозна фигура и не може да се проследи до нито един индивид в китайската история.

Преди тридесет години на този свят съм се родил.

Хиляда, десет хиляди места съм прекосил.

Покрай реки, където тревите зелени плътно растат,

отвъд предела, където пясъците червени прелитат.

Отвари варил съм в отчаяно търсене на живота вечен,

книги чел съм, историята изучавал съм със песен.

Днес най-накрая стигнах у дома в студената планина,

ушите си да измия и глава да положа във вечната река.

Откакто заживях в студената планина,

оцелявам, като плодовете ѝ са моята храна.

Какво може да ме разтревожи от ден на ден?

Животът ми следва пътя си предопределен.

Дни и месеци текат като поток безспирен.

Времето ни равнява се на мимолетна искра.

Дори и ако небеса и земя разменят своите места,

щастлив ще съм отново аз, живеещ на тази скала.

Що се отнася до мен, с радост вървя по Пътя ежедневен.

Сред лози, обвити в мъгли, и пещери по високи канари,

тук във пустошта намирам истинската свобода.

С моите приятели, облаците бели, за никъде не бързат.

Пътища се точат, но до света те не достигат.

Освободен от ума, кой би могъл да разбуди мисълта?

На легло от камък седя, сам във нощта,

докато луната кръгла изкачва студената планина.

Заглеждам се към билото далече,

само и издигащо се над заобикалящи го върхове.

Борове и бамбуци пеят с вятъра, който ги поклаща,

морски вълни бушуват под луната искряща.

 Взирам се надолу към зелените предели на планината.

С белите облаци обсъждаме философски същината.

В пустошта планини и морета подбуждат върховни вдъхновения,

но в търсенето си на Пътя ми се ще да имах компания.

Колкото по-висока пътеката, толкова по-стръмна.

Десетки хиляди редици опасни скали.

Мостът каменен хлъзгав е от мъха зелен.

Облак след облак се нижат.

Водопади като нишки коприна висят.

Вир огрява искрящата луна.

Отново изкачвам най-високата планина,

за да чакам там, където самотния жерав отлетя.

Океанът

- Мамо, какво е водата? – попитала малката риба своята майка.

- Водата е това, в което плуваш. Ти си съставен предимно от вода.

- Но къде се намира тя?

- Навсякъде около теб.

- Но не мога да я видя – казала рибката.

- Разбира се, че можеш.

- Къде?

- Навсякъде.

- И аз съм съставен от вода?

- Предимно.

- А след като умра…?

- Отново ставаш вода – отвърнала майката.

------------------

Веднъж една млада риба попитала по-стара риба:

- Всички говорят за това нещо, наричано „океан”. Какво е то?

По-старата и мъдра риба отговорила:

- Океанът е това, което те обгражда отвсякъде.

По-младата риба не разбирала:

- Но около мен няма нищо. Защо не мога да видя този „океан”?

- Разбира се, че не можеш - отговорила търпеливо по-старата риба. – Океанът се намира както в теб, така и извън теб. Ти си се родила в океана и най-вероятно ще умреш в него. Океанът прелива около теб, също като собствената ти кожа.

Конфуций веднъж казал: „Рибите забравят, че живеят във водата; хората забравят, че живеят в Дао.” Всички ние живеем в океана на Дао. Той прелива около нас, той е в нас, и навсякъде около нас. Той ни обгръща като собствената ни кожа, но ние не можем да го възприемем… Действително, повечето от нас нямат никаква представа какво е това. Нека разгледаме Дао като универсалното течение на реалността. Това е крачка към истинското разбиране на Дао.

У-уей – даоисткият принцип на усилието без усилие

Процесът на възнасяне се състои от няколко етапа. Сред тях спада разтърсването, което дава начало на нашето пробуждане, след това идва пълното осъзнаване на истината, последвано от развиване на проницателността да избираме подходящия ред на действие. Никой не би се опитал да кара колело още преди да го е построил, нито би се опитал да плава в океана, без лодка. Когато животът ни изправя пред трудности, ние можем да проверим дали прилагаме У-уей, за да подобрим своите действия. Това е изкуството да действаш без усилие, описвано в даоистките учения.

  

              1. Бездействието не означава, че „нищо” не се случва

„Дао е вечно бездейно, но няма нищо ненаправено от него.” – Лао Дзъ

У-уей, или 無為, се превежда от китайски, като „не-действие” или „действие без действие”. То е смятано за „естествения” начин да се върши нещо, вместо стременето, противопоставянето и налагането, както и мотаенето, или изпадането в пълна инертност.  Когато сме синхронизирани с Източника, или както даоистите го наричат просто: Дао, тогава не е необходимо да „правим” нещо. Това не бива да се бърка с правенето на нищо. Състоянието на У-уей не ни дава оправдание да стоим отстрани, като просто наблюдаваме живота и критикуваме действията на другите. Вместо това то описва вдъхновеното действие на човек, изпълнен с жизнена енергия, който е посветил своите действия на една цел, поддържаща Единността. Този човек не си хаби енергията и действа само в правилния момент с дълбока прозорливост, сякаш получава невидима подкрепа.

Древните идеограми и символи, използвани в китайския език у култура, дават най-простото описание на У-уей. То може да бъде видяно в символа Ин-Ян. Едната страна е активна, или мъжествена, представляваща енергията, която се разпростира по света, а другата страна на символа е пасивна, или по-точно казано, приемаща, или женствената енергия, която дава начало на вътрешното пътуване.

Всички китайски лечебни, бойни и вътрешни изкуства, от Тай Чи до акупунктура и медитация, се стремят да балансират мъжката и женска енергии, действието и „не-действието”, като начин за постигането на У-Уей.

2. Космосът не е настроен против вас

Ние не сме притиснати между рая и ада, ние СМЕ рая и ада. За да практикуваме У-уей, е необходимо първо да осъзнаем, че сме свързани с Единността на всички неща. Макар и да имаме нужда от ясни граници, като деца, оставени да тичат и играят на свобода в рамките на красив парк, ние също така трябва да останем открити за уязвимостта и уроците, идващи от нея. Щом станем открити и защитени, ние можем да започнем да наблюдаваме природата и да приемем универсалната енергия, прииждаща и оттегляща се. След това се научаваме кога да се движим с тази енергия – прииждаща и оттегляща се със собствените ни действия, в съгласие с Единността на всички неща. Едно необятно усещане за свобода възниква от разбирането, че не е необходимо да се борим срещу космоса, и че той никога не е настроен против нас – само че ние може да изберем да плуваме срещу течението му.

„Ето защо който няма страсти, вижда безпределното. Който има страсти, вижда пределното.” – Дао Дъ Дзин

3. Физическото действие не е единственото възможно действие

Друг от принципите на У-уей е утихване на вечно блуждаещия ум. Дори и да не „правим” нищо физически, много често се случва умовете ни да са по-заети от всякога. У-уей не означава само да стихнем тялото и неговите действия, но също така да се стремим да стихнем и ума. В противен случай няма да можем да разберем дали сме в универсалното течение или просто се преструваме, че сме „заети”, следвайки нуждите на „егото”, с което толкова вманиачено се отъждествяваме.

Дори и при практикуването на медитация е препоръчително да не се „пресилваме”. Може би сте попадали на една мисловна игра в различни музеи из Съединените Щати. Двамата играчи сядат един срещу друг и си слагат ленти за глава, на които има прикачени електроди. Между играчите са разположени серия от топки, които могат да бъдат придвижвани единствено от мозъчните ви вълни, отмервани като електромагнитен ток посредством лентата. Ако играчът се задържи в състояние на отпуснат покой, комбинация от алфа и тета вълни, пораждани от мозъка, когато е в покой, тогава топката се придвижва по една тръба и пада в отделен кош. Играчът с най-много „топки” печели играта след изтичането на определен период от време. Онези, които се пресилват, не успяват, както и онези, които не полагат достатъчно усилия. Ключът към спечелването на играта е комбинация от алфа и тета вълни, идващи от един У-уей ум.

Лао Дзъ съветва да бъдем тихи и бдителни, да се научим да слушаме както вътрешните си гласове, така и гласовете на обграждащата ни среда по един безпристрастен и възприемчив начин. За това се изисква спокоен, но и проницателен, ум.

4. Да си едно с Дао означава да приемаш промяната

Един от основните принципи на даоизма и практикуването на У-уей е осъзнаването, че в природата има неспирен поток от промяна. Тази промяна е ръководена от неизменими закони, които рядко биват съзирани и то единствено от хора със силно еволюирало съзнание. Да се бориш срещу тези закони на промяната би било сизифов труд. Бихте ли се опитали да спрете смяната на сезоните или издигането и скриването на слънцето зад хоризонта? Щом забележите този поток на промяната в природата, вие можете да приложите принципите на У-уей към собствената си трансформация. Тъй като вие сте неделима част от природата, вие ще се промените съобразно с това. Защо вместо да се борите срещу промяната, не се пуснете по нейното течение? Може дори да я приветствате следващия път, когато почука на вашата врата.

„Връщането към източника е неподвижност – това е пътя на природата. Пътят на природата не се променя. Да познаваш постоянството е проникновение.” – Лао Дзъ

5. Истинският У-уей включва безцелно скитане

Джуандзъ споменава за един начин да бъдеш в света, за който мнозина от нас не са си и помисляли. Той го нарича вливане, или по-поетичното „безцелно скитане”. По-голяма част от културните ни ценности са в противовес на този вид съществуване. В контекста на съвременния живот, ако човек си „няма цел”, той бива смятан за душевноболен. Но за нас би било трудна задача да допуснем, че съвременните ни ценности водят към хармония и баланс, били те природни или за всеки човек.   

В книгата си „Основни писания” Джуандзъ казва: „Можем да използваме аналогията за артиста или занаятчията. Изкусният дърводелец, изкусният плувец… не размишлява и не разсъждава над това какво действие да предприеме; неговото умение до такава степен е станало част от него, че той просто действа инстинктивно и спонтанно, без да знаеш защо, и постига успех”. Просветления човек той описва, като човек, който се скита из сътворението и се наслаждава на неговите дарове, без да се привързва към който и да е от тях. 

Източник: http://themindunleashed.com/2016/11/5-secrets-wu-wei-taoist-principle-effortless-effort.html

Безпрепятствената тайна на Златното цвете

Представете си живота като върховната игра, в която безформеното изследва формите и безвременното преживява времето. Представете си как безкрайното се преструва, че е ограничено. Но това е игра на забрава. Тя е измислена така, че да ни накара да забравим, че играем игра; да объркаме ролята си в играта с единствения живот, който някога ще имаме. Какво ли ще е да се събудим в тази игра? Да осъзнаем или да си припомним, че ние само за кратко пребиваваме в този свят на временни чудеса; че ние не сме мисълта, ние сме онова, което наблюдава мисълта. Ти не си твоето тяло, твоят ум, твоите емоции, твоят ум, всички части от играта, ти си онова, което играе играта. Китайската класика „Тайната на Златното цвете” е за това как да се събудим в играта, или както го превежда Клиъри „да обърнем светлината”. Светлината е съзнанието. Светлината винаги изтича във вихрушката, която е сътворението. Съзнанието ни се излива от нас, гонейки обекти и обективирани хора, които желаем или от които се страхуваме. Ние сме подмятани от нашите емоции като лодка в бурно море. Всичко ни се струва по-истинско и по-важно от самите нас. За мнозина всякакво разсейване е за предпочитане пред това да седят тихо в самонаблюдение. Какво означава обръщането на светлината? Да се съсредоточиш върху източника на съзнанието. Упражнение, насърчавано от индуския мъдрец Шри Рамана Махарши, който съветвал учениците си да си задават въпроса „Кой съм аз?” Например: Аз моето тяло ли съм? Но пък имам мисли. Значи не, не съм просто тяло. Аз моите мисли ли съм? Не, те постоянно се променят. В края на това упражнение медитиращият достига до същото преживяване, описано в „Тайната на златното цвете”: чисто, безформено, безвременно съзнание. В „Тайната на Златното цвете” нисшата душа е онази част от нас, която създава и поддържа тялото и ума. Казва ни се, че мисленето е диханието на нисшата душа. „Тайната на Златното цвете” ни казва, че нисшата душа e привлечена към смъртта. Несъмнено виждаме навсякъде край нас един свят, влюбен в смъртта. От религиозни фанатици, обезглавяващи невинни, до деца, играещи игри, които им позволяват да убиват милиони, от филми, които възхваляват кинетичните детайли на клането, до безкрайни телевизионни сериали за убийства, реални и измислени, интересът към смъртта е общия знаменател. Повечето от нас живеят, осъзнавайки единствено нисшата душа. Но ние имаме и друга душа, или, по-скоро, частта от нашата душа, която наблюдава; която никога не се е забърквала с дреболии като физически органи и с умствени измами като езика. В „Тайната на Златното цвете” ни се казва, че висшата душа обича живота. Повечето от нас получават прозрения, когато умовете ни сякаш се разтварят за необятното съзнание, и ни завладява едно усещане за дълбока признателност. При тези моменти, в които обичаме живота, ние зърваме нашата истинска природа. В Риг Веда това е изразено чрез един проникновен, но прост символ. „Две птици, кацнали на клон. Едната птица яде, а другата наблюдава.” Птицата, заета с яденето, е нисшата душа. Птицата, която наблюдава, е висшата. Но в действителност те не са отделни. Те са една душа, и единствено когато е силно съсредоточена върху прераждането, душата се самозабравя. Играта на живота изглежда толкова истинска, толкова страшна, толкова настойчива, че нисшата душа забравя за висшите си сили. Пол Брънтон е нарекъл тази висша душа „свръх Аз”. Популярният термин в американското ню ейдж движение е бил „висш Аз”. Други културни изобразявания на тази мистерия правят по-сложни разделяния, вместо на висша и нисша. Платон е разделял душата на три части. Сред неоплатонистите анатомията на душата е включвала по-голям брой, превръщайки се в стълба от съвършенството на непознаваемия източник на цялата красота, хармония, истина и битие, стигайки до физическата материя, която душите използват, за да изграждат формите. Древните египтяни също са разделяли душата на повече от три части. Теософията, със своите седем „носителя на душата”, помогнала в началото на 20-ти век да се популяризира идеята за астралното тяло, предлагайки собствена диаграма за различните части на душата.

Полезна диаграма на теософското общество

Карл Юнг, Ричард Вилхелм и рисковете на превода

„Тайната на Златното цвете” не е първата духовна класика от Азия, която да е преминала през груб превод. „Тибетската книга на мъртвите” до известна степен била измислица на Еванс-Венц, който създавал впечатлението, че е превел една единствена свещена книга, докато в действителност съществуват много тибетски книги, посветени на придвижването през различните бардо. През 2006 г. Оксфорд Юнивърсити прес публикуваха „Тайната история на Тибетската книга на мъртвите”, в която Браян Куевас разкрива, че Еванс-Венц не е правил нищо повече от „прокарване” на свое собствено съдържание, за да запълни онова, което смятал, че е липсвало. Оксфорд поначало публикували Еванс-Венц през 1927 г., и с одобрението им неговия превод се превърнал в стандарта, на който били основани много други психиделични, научни и популярни издания.

Ричард Вилхелм издал своя немски превод на „Тайната на Златното цвете” през 1923 г. с увод, написан от Карл Юнг. Английският превод на Карл Бейнс на труда на Вилхелм последвал през 1931 г. Преводът на Вилхелм е красив и е оказал силно влияние върху Юнг и поколения читатели, но въпреки това в него има сериозни неточности, описани подробно от Томас Клиъри в неговия по-научен превод от 1993 г. Ето какво е казал Карл Юнг за Вилхелм: „За първи път се срещнах с Ричард Вилхелм при граф Кийсърлинг по време на среща на „Школата на мъдростта” в Дармщат. Това се случи в началото на 20-те години. През 1923 г. ние го поканихме в Цюрих, и той говори за И Дзин (или Йи Жинг) в Психологическия клуб.

Още преди да се срещна с него проявявах интерес към ориенталската философия, и около 1920 г. бях започнал да експериментирам с И Дзин. Едно лято в Болинген реших да се захвана със загадката на тази книга. Вместо традиционните стъбла от бял равнец, необходими за класическия метод, аз изрязах няколко тръстикови стъбла. С часове седях на земята под стогодишната круша, с И Дзин до мен, прилагайки техниката чрез позоваване произтичащите оракули един на друг във взаимодействие между въпроси и отговори. Възникнаха всякакви забележителни резултати – смислени връзки със собствените ми мисловни процеси, които не можах да си обясня. Единствената субективна намеса в този експеримент се състои в произволното разделяне на експериментатора – т.е. без броене – на снопа от 49 стъбла с един единствен замах. Той не знае по колко стъбла има във всеки сноп, и въпреки това резултатът зависи от числената връзка. Всички останали манипулации продължават механично и не предоставят възможност за намеса от волята. Ако изобщо е налице някаква психическа, причинна връзка, тя може да се състои единствено в произволното разделяне на снопа (или, при другия метод, произволното падане на монетите). През цялата лятна почивка бях замислен над въпроса: смислени ли са отговорите на И Дзин или не са? Ако са, как се осъществява връзката между психическата и физическата последователност на събитията?Отново и отново се натъквах на невероятни съвпадения, които сякаш навяваха идеята за акаузален паралелизъм (синхронност, както го нарекох по-късно). Бях толкова пленен от тези експерименти, че съвсем забравих да си водя бележки, за което впоследствие много съжалявах. Въпреки това, по-късно, когато често провеждах експеримента с мои пациенти, стана ясно, че значителен брой от отговорите действително улучваха целта. Спомням си, например, случая на един млад мъж със силен Едипов комплекс. Той искаше да се ожени и се бе запознал с привидно подходящо момиче. Но той се чувстваше несигурен, страхувайки се, че под влиянието на своя комплекс той можеше отново да се окаже под властта на съкрушителна майка. Проведох експеримента с него. Текстът на хексаграмата му гласеше: „Девойката е властна. Човек не трябва да се оженва за такава девойка.” В средата на 30-те години се запознах с китайския философ Ху Ши. Попитах го за мнението му относно И Дзин и получих отговора: „О, това е просто един стар сборник с вълшебни заклинания без никаква значимост.” Нямал никакъв опит с нея – или поне така твърдеше. Само веднъж, спомни си той, се бил натъквал на нея в своята практика. Един ден, докато се разхождал със свой приятел, приятелят му споделил за нещастната си любовна връзка. Тъкмо тогава преминавали покрай един даоистки храм. Като на шега той казал на приятеля си: „Тук можеш да се посъветваш с оракула!” Речено-сторено. Влезли заедно в храма и помолили жреца за оракул от И Дзин. Но той нямал никаква вяра в тези безсмислици. Попитах го дали оракулът е познал, при което той отговори с неохота: „О, да, позна, разбира се…” Спомняйки си за популярната история за „добрия приятел”, който прави всичко, което човек не иска сам да прави, аз предпазливо го попитах дали не се е възползвал от тази възможност. „Да”, отговори той, „като на шега аз също зададох въпрос.” „А оракулът даде ли ти подходящ отговор?”, попитах го аз. Той се поколеба. „Ами, да, може и така да се каже.” Темата очевидно го накара да се чувства неловко.. Няколко години след първите ми опити с тръстиките И Дзин бе публикувана, като в нея имаше и коментар на Вилхелм. Моментално се сдобих с книгата и открих, за мое удовлетворение, че Вилхелм е имал същия възглед за смислените връзки, като мен. Но той бе запознат с цялата литература и следователно можеше да запълни празнините, които бяха извън моята компетентност. Когато Вилхелм дойде в Цюрих аз имах възможността да обсъдя подробно въпроса с него, и двамата разговаряхме много за китайската философия и религия. Това, което той ми сподели от богатите си познания за китайския манталитет, ми изясни някои от най-трудните въпроси, които европейското несъзнавано ми бе поднесло. От друга страна, това, което аз имах да му кажа относно резултатите от моите изследвания на несъзнаваното, много го изненада, тъй като той разпозна в тях неща, които е смятал, че са притежание единствено на китайската философска традиция.

Ричард Вилхелм

 Като млад мъж Вилхелм посетил Китай, за да служи в една християнска мисия, и там душевния свят на Ориента отворил широко вратите си за него. Вилхелм беше истински религиозна душа с непомрачен и прозорлив поглед върху нещата. Той притежаваше дарбата да слуша без пристрастия разкритията на чуждия манталитет и да постига онова чудо на съпричастието, което му бе позволило да направи интелектуалните съкровища на Китай достъпни за Европа. Той беше дълбоко повлиян от китайската култура, и веднъж ми каза: „Изпитвам голямо удовлетворение, че никога не съм покръстил нито един китаец!” Въпреки християнския си произход, той е нямало как да не признае логиката и яснотата на китайската мисъл. „Повлиян” не е точната дума, с която да се опише нейното въздействие върху него; тя го бе завладяла и погълнала. Християнските му възгледи се отдръпнаха на заден план, но не изчезнаха напълно; те образуваха един вид умствен резерват, морална уговорка, която по-късно щеше да окаже съдбоносни последици. В Китай той бе имал щастието да се запознае с един мъдрец от старата школа, който революцията била прогонила от вътрешността на страната. Този мъдрец, Лау Най Суан, го въвел в китайската йога философия и в психологията на И Дзин. На тези двама мъже дължим издаването на И Дзин с прекрасния коментар в нея. Този най-проникновен труд на Ориента бе представен за първи път на Запада в жива и разбираема форма. Смятам това издание за най-важният труд на Вилхелм. Колкото и ясен и несъмнено западен да бе неговия манталитет, в коментара си за И Дзин той прояви една степен на пригоденост към китайската психология, която е напълно ненадмината. Когато и последната страница на превода бе приключена и първите коректури започнаха да излизат, старият учител Лау Най Суан почина. Сякаш работата му приключи и той бе предал на Европа последното послание на стария, умиращ Китай. И Вилхелм се бе оказал перфектния ученик, осъществяването на мечтата на мъдреца. Когато се запознах с Вилхелм, той ми се стори на истински китаец, колкото заради външността му, толкова и заради начина му на писане и говорене. Ориенталският светоглед и древната китайска култура изцяло се бяха просмукали в него. При пристигането си в Европа той започна работа във факултета на Китайския институт във Франкфурт на Майн. Но той сякаш усещаше натиска на европейския дух както в преподаването си, така и в светските си лекции. Християнски възгледи и форми на мисъл се преместиха неотклонно на преден план. Отидох да чуя няколко негови лекции, и се оказа, че те почти по нищо не се отличаваха от традиционни проповеди. Това връщане към миналото ми се стори до известна степен неосъзнато и, следователно, опасно. Видях го като повторно поглъщане от Запада и усетих, че като резултат от това Вилхелм ще се наложи да влезе в конфликт със себе си. Тъй като смятах, че е пасивно поглъщане, т.е. поддаване към въздействието на обкръжаващата среда, налице беше опасността от относително несъзнаван конфликт, сблъсък между западната и източната му психика. Ако, както допусках, християнският манталитет първоначално бе отстъпил пред влиянието на Китай, то вероятно и обратното се случваше сега: европейският елемент може би отново постигаше надмощие над Ориента. Ако протича подобен процес, без наличието на силен и съзнателен опит за примиряване с него, несъзнателният конфликт може да повлияе сериозно върху физическото здраве. След като посетих лекциите, се опитах да привлека вниманието му към надвисналата над него опасност. Думите ми към него бяха: „Скъпи Вилхелм, моля те, не ме разбирай погрешно, но имам усещането, че Запада отново те завладява, и че ти ставаш неверен към мисията си да предаваш Изтока на Запада.” Той отвърна: „Мисля, че си прав – нещо тук ме надвива. Но какво може да се направи?” Няколко години по-късно Вилхелм бе дошъл на гости в моята къща и получи пристъп на амебна дизентерия. Това бе заболяване, от което той е страдал преди двадесет години. През следващите месеци състоянието му се влоши, и след това чух, че са го приели в болница. Отидох да го посетя във Фарнкфурт и заварих един много болен човек. Лекарите все още не бяха загубили надежда, а и Вихелм говореше за планове, които искаше да осъществи, когато оздравееше. Споделях надеждите му, но имах и лошо предчувствие. Това, което той сподели с мен тогава, потвърди предположенията ми. В сънищата си той посещаваше отново безкрайните ширини на пусти, азиатски степи – онзи Китай, който той бе напуснал. Той се връщаше слепешката към проблема, който Китай бе поставил пред него, чието разрешаване му е било попречено от Запада. Той вече осъзнаваше този въпрос, но не бе успял да намери някакво решение. Заболяването му се проточи с месеци. Няколко седмици преди смъртта му, когато дълго време не бях получавал вести от него, бях събуден, точно преди да заспя, от едно видение. На леглото ми бе седнал китаец в тъмно синя мантия, с кръстосани в ръкавите ръце. Той ми се поклони ниско, сякаш искаше да ми предаде някакво послание. Разбрах какво означаваше то. Видението беше изключително ясно. Не само че видях всяка бръчка по лицето на мъжа, но и всяка нишка от тъканта на неговата мантия. Проблемът на Вилхелм може също да бъде разгледан като конфликт между съзнанието и несъзнаваното, който в неговия случай прие формата на сблъсък между Запада и Изтока. Вярвах, че разбирах неговата ситуация, тъй като самия аз имах същия проблем като него и знаех какво е да си въвлечен в този конфликт. Вярно е, че дори и при последната ни среща, Вилхелм не говореше разбираемо. Въпреки че беше изключително заинтересован, когато му представих психологическия възглед, интереса му траеше само толкова, доколкото коментарите ми касаеха обективни теми като медитация или въпроси, поставени от психологията на религията. Дотук добре. Но всеки път, когато правих опит да засегна действителния проблем на вътрешния му конфликт, аз моментално усещах едно отстъпване, едно вътрешно изолиране – понеже подобни въпроси бяха много болезнени. Това е феномен, който съм наблюдавал при много видни мъже.”

Супер преводачът и учен Томас Клиъри изтъква, че Вилхелм е изучавал „Тайната на Златното цвете” само с един китайски учител и е нямал достъп до многобройните прекрасни коментари върху „Тайната на Златното цвете” в китайската традиция. Докато от една страна той е успял да предаде голяма част от важните идеи в труда, и въпреки че е искал да държи християнството настрана от своя превод, духовният възглед, с който е живял през целия си живот, неизбежно е породил известна неяснота, която е засенчила някои от по-важните аспекти на „Тайната на Златното цвете”. Понеже Юнг е бил повлиян от тази китайски алхимична класика, собствените му теории са претърпели загубата на по-изтънчената перспектива, която Клиъри разкрива. Два примера. Преводът на Вилхелм създава впечатлението, че практикуването изисква тишина, покой и усамотение. Въпреки че това е част от практикуването, преводът на Клиъри акцентира, че практикуването е трябвало да бъде силно основано в дейностите. Не само че човек трябва да може да обръща светлината, докато е въвлечен в живеенето, но и живота на човек трябва да съдържа в себе си полезна работа, а не само съзерцаване. Постоянната медитация на висшата душа трябва да бъде постигната, докато човек същевременно е и продуктивен член на общността. Да се впуснеш в изолирано изследване на съзнанието е толкова опасно, колкото да се самозабравиш напълно в разгара на ирационалните желания. Вилхелм също така е страдал от често срещаното неразбиране на празнотата. Съзнанието на празнотата не е без съдържание, също както чистия ум не е без мисли. Докато човек е изпаднал във висша медитация, светът може блажено да се разтвори в светлината, но тази светлина е пълна, не е празна. По-добър превод би могло да бъде „подобно на небе”. Съзнанието на висшата душа е като небе. От това произтича непривързаността. При липсата на накърнимо его, което да пречи, умът като небе може да избегне много проблеми. Този ум като небе е целта на майсторите на бойните изкуства, които казват, че когато един боец постигне това, ти не се сражаваш срещу него, а срещу течението на целия цвят.

Безпрепятствената тайна

Когато духовни класики от различни култури се сблъскват, осигурявайки просветителни прозрения една на друга, винаги е важно човек да остава скептичен към заключения, които зависят от преводи и фини тълкувания. Сега ще ви представя подобна мистерия: „Тайната на Златното цвете” отнесена към класиката на американската метафизична религия от 40-те години „Безпрепятствената вселена”. Натиснете тук за един блог относно невероятната любовна история и многото приключения на авторите Стюарт и Бети Уайт (не онази Бети Уайт). Нима тази китайска класика, преведена от Вилхелм, е оформила „Безпрепятствената вселена”, която е била издадена три години след английския превод на неговата „Тайната на Златното цвете”? Никога не съм попадал на каквато и да е препратка към нея в техния труд или живот. Идеите, представени от семейство Уайт, в действителност съвпадат с превода на Клиъри повече, отколкото с този на Вилхелм. Например, акцентирането върху необходимостта от здрава работа и участие в общността. Еволюцията на подхода на семейство Уайт към духовността сякаш е протекла органично, ако можем да вярваме на процеса, разглеждан в книгите им. Вероятно по-интересна от въпроса за въздействието е възможността, че и двете описват едно и също преживяване. Ето някои от приликите между това описание от древен Китай и една книга, канализирана от съпругата на известен тогава романист, приятели на Теди Рузвелт. Семейство Уайт са изтъкнали, че спирането на мисълта може да е много изтощаващо упражнение и е представлявало препятствие за много начинаещи, учещи се да медитират. Те споменават, че няма нужда да се спира мисленето, а вместо това просто да се наблюдават преминаващите мисли. Не се отъждествявай с тях. Също както вършиш работата си през деня без да забелязваш всеки един дъх, така можеш и да оставиш мислите да отминават. Ти не си твоите мисли, ти си онова, което ги наблюдава. Както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Трябва ли човек да няма никакви мисли? Невъзможно е да няма никакви мисли. Трябва ли човек да не диша? Невъзможно е да не се диша. Нищо не може да се сравни с превръщането на самото нещастие в лекарство, което означава да накараш ума и дишането да се крепят едно на друго. Следователно обръщането на дишането трябва да бъде включено към обръщането на светлината.” Не се опитвай да спираш мислите. Просто ги остави да отплават, докато ти насочваш вниманието си към това да направиш дишането си колкото може по-бавно и безшумно, по-спокойно. Един важен афоризъм от материята, канализирана от семейство Уайт, е „Вниманието е Съществуване”. Или както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Хората създават тялото чрез вниманието. Тялото не представлява само физическото тяло, защото в него има и нисша душа. Нисшата душа функционира във връзка със съзнанието, а съзнанието се развива на основа на нисшата душа. Нисшата душа е неясна; тя е субстанцията на съзнанието. Ако съзнанието не бъде прекъснато, трансформирането и преобразуването на нисшата душа продължават безкрайно от живот на живот, от поколение на поколение.” Семейство Уайт биха се изразили по-различно, но те описват същото нещо. Препреченото съзнание, казват те, притъпено от притежаването на тяло, може да прекара множество животи във вихрушката, като никога не осъзнава безпрепятствената истина. Бети описва задгробното състояние на хора, които са имали неизследван живот, като „желатиново”. Те не могат да приемат никаква форма, докато биват подмятани в еквивалент на сънища. Ние прахосваме вниманието си по филми, клюки и игри, като често си мислим, че те са по-важни от собствения ни живот. Много хора знаят повече за техните любими известни личности, отколкото знаят за членове на собствените им семейства. Както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Няма нищо по-лошо от изтичане на дух и съзнание.” Бети описва процеса на изграждане на ново тяло в безпрепятственото. Тя сравнява себе си с безпомощно новородено. Тя постепенно е успяла да отгледа и подхрани духовното тяло, което щяла да обитава след смъртта. В „Тайната на Златното цвете” това е описано по следния начин: „Когато за първи път прилагаш тази техника, привидно има небитие в битието. Накрая, когато работата приключи и е налице тяло, отвъд твоето тяло, привидно има битие в небитието.” Бети говори за това как е започнала само от една безплътна гледна точка в безпрепятственото. Тя сравнява преживяването с това да си един единствен атом или молекула необикновено съзнание. От тази точка тя е трябвало да изгради своето тяло, отвъд тялото. Според „Тайната на Златното цвете” „едва след сто дни усърдна работа светлината става истинска; едва тогава тя е огъня на духа. След сто дни светлината е спонтанна: една точка истинска, положителна енергия изведнъж произвежда перла, също както зародиша се формира от сношението между мъж и жена.” Какво е това тяло, отвъд тялото? Бети описва способността да навлиза или да преминава през всякакви материални обекти, да преживява и дори да сътворява препреченото от безпрепятственото, но тя представя себе си и възприема другарите си като познати форми от искряща, топла, цветна светлина. „Златното цвете е светлината”, се казва в „Тайната на Златното цвете”. При китайските йероглифи думата „златно цвете” също може да означава и „една светлина”. „Това е напълно обединената истинска енергия на небесните безсмъртни.” Бети не би описала себе си като „небесно безсмъртно”, но тя описва същия процес на сътворяване на тяло от светлина. Както вече изтъкнах, семейство Уайт твърдо отстояват, че човек трябва да води пълноценен живот в препреченото, за да възприема света и да допринесе с нещо полезно към общността, като изключим преследването на безсмъртие, или както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Първо стъпи здраво в ежедневните дейности на обществото. Едва тогава ще можеш да развиваш реалността и да разбереш същността.” Затова един Дзен учител е по-вероятно да бъде заварен да мие чинии на едно и също място в продължение на десет години, отколкото да ръководи някаква духовна организация. Семейство Уайт настояват, че човек не трябва никога да се напряга, докато следва този път. Развитието трябва да протича лесно, тъй като е нещо естествено. Или както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Естествеността е наричана Пътя.” Семейство Уайт описали настоящите отношения към стареенето като „неандерталско суеверие”. Те вярвали, че хората преждевременно се застаряват не само като се отнасят неправилно към своите умове и тела, но и като не се отнасят правилно. Както се казва в „Тайната на Златното цвете”: „Накрая хората обикновено гонят предмети и узряват в съгласие със живота, без нито веднъж да са поглеждали назад. Когато положителната им енергия заглъхне и изчезне, това е пъкъла.” Според фразеологията на Бети, те се превръщат в същества на препреченото, заклещени във вихрушката. В „Тайната на Златното цвете” се описва тази история на човешкото състояние: „Нашите мисли са много бързи; една единствена случайна мисъл настъпва за миг, при което на нея се отговаря с издишване или с вдишване. Следователно вътрешното дишане и външното дишане се съпровождат едно друго като звука и ехото. За един единствен ден човек диша безброй пъти, и има безброй случайни мисли. Когато сияйността на духа е изтекла напълно, човек става като повяхнало дърво или като мъртва пепел.” Семейство Уайт обещават, че безпрепятственото съзнание, пребиваващо в препреченото, може да се радва на по-добро здраве от обикновената душа. „Тайната на Златното цвете” е съгласна с това. „Жизнеността е сгъстена и стабилизирана светлина.” Следователно когато обърнеш светлината увеличаваш жизнеността. Семейство Уайт настоявали, че докато от една страна ти би могъл да получиш някаква представа за безпрепятственото от тяхната работа, ти все пак ще трябва да работиш и самостоятелно, за да преживееш истината. „Доктрината просто изисква всеотдайно практикуване”, се казва в „Тайната на Златното цвете”. „Човек не се стреми към експерименталното доказателство, а експерименталното доказателство се появява от само себе си.” Семейство Уайт препоръчвали една лечителна медитация, при която трябва да забележиш, а не да си представиш, широка, но фина река на лечение. Това различаване между заставянето да видиш нещо, което го няма, и забелязването на нещо фино може да бъде срещнато и в „Тайната на Златното цвете”: „Също така е необходимо да разбереш, че този похват не е механичен или наложен. Просто поддържай едно фино вглеждане и вслушване.” Това са само няколко от приликите, които могат да бъдат намерени между тези привидно различаващи се учения. Разбира се, това е само едно от възможните тълкувания на идеите в „Тайната на Златното цвете”. Също като всеки друг шедьовър, тя съдържа многобройни пластове значение, включително алхимично и трантическо. Но семейство Уайт несъмнено сякаш са описали същия процес като „Тайната на Златното цвете”. И при двете е схваната идеята за придобиване на безпрепятствено съзнание. Клиъри превежда даоисткия мъдрец Лиу И-минг: „Когато Ин и Ян се слеят в едно, вселенският ред несъмнено бива разкрит; вродените познание и способност, които са били на път да заглъхнат у хората, са кръгли и светли, чисти и неприкрити. Една капка златен елексир виси в средата на огромно пространство, осветявайки вселената, за да бъде видяна, безпрепятствена във всички посоки.” Или както се обяснява в един негов превод на изказване на Праотец Лу: „Що се отнася до състоянията, преживявани чрез упражняването на покой, първо са налице притъпеност, забвение и случайни мисли. Има лекота и свежест. След това е като да си сред завеси от златна мрежа. Накрая е като да се завърнеш от смъртта, лек ветрец под сияйната луна, появяващ се и изчезващ, като пейзажа е безпрепятствен.” За да добавим още мистерия към приликите, вземете предвид следното доказателство, че „Тайната на Златното цвете” и „Безпрепятствената вселена” може да са имали един и същ произход: Моника Еспосито от Киотския университет пише: „Китайският текст, използван от Вилхелм, е издание на Жанран Хуижензи, издадено между 1921 и 1927 г. и намерено, както е обяснено в неговия предговор, в Люли чанг в Пекин, старата улица с купища книги и антиквари. В действителност, съществуват много други версии на „Златното цвете”, като всички по традиция са приписвани на безсмъртния Лю Донгбин. Те датират още от династията Цин (1644-1911) и принадлежат на различни даоистки потекла и традиции. На този етап съм открила най-малко седем издания на този текст, сред които е и един много рядък екземпляр от университетската библиотека „Отани” в Киото. Текстът е продукт на сеанси с духове.” Сред всички любопитни, но неясни възможности, можем да сме сигурни само в това, че както за „Тайната на Златното цвете”, така и за „Безпрепятствената вселена” медитацията е пътя, водещ обратно към безпрепятственото съзнание, което е рождено право на всеки от нас.

- Рони Понтиак

Пътят на даоисткия мъдрец

1. Хармония от парадокси

Мъдрецът познава себе си до толкова,

че знае, че е по-ценен от славата,

и затова остава неясен.

Даоисткият мъдрец е съставен от парадокси, които биха огорчили повечето хора, но него сякаш изобщо не го безпокоят:

Мъдрецът

-          е безпристрастен, но същевременно състрадателен;

-          се наслаждава на живота, но същевременно не е вкопчен в него;

-          е перфекционист, но същевременно е безразличен към успеха или провала;

-          е човек на честта, но същевременно избягва да жъне честта;

-          пренебрегва етиката и морала, но живота му следва най-висшия морален ред;

-          не се стреми, но същевременно постига;

-          знае отговорите, но предпочита да замълчи;

-          притежава невинността на дете, но и невероятна вътрешна сила.

Тези парадокси са в хармония при мъдреца, също както самата природа изглежда е едно хармонично съчетание от парадокси. Затова е трудно мъдрецът да бъде описан чрез традиционни термини и категории. В действителност, в повечето общества, качествата на мъдреца би били възприемани като отрицателни, дори и вредни.

2. Близка хармония с природата

Всички неща завършват в Дао,

също както реките се вливат в морето.

Даоисткият мъдрец живее в близка хармония с естествения ритъм и протичане на живота. Близостта му с природата е органична и духовна. Тя е недогматична и е жизненоважна. Дори и насред големия град, той си остава тясно свързан с инстинктивното и естественото в себе си, и вродената му доброта го направлява по такъв начин, че той никога да не стане част от скритото боричкане в едно невежо общество да се достигне някаква въображаема връхна точка.

В природата, той се чувства като у дома си – в дълбоките гори или върху замъглените планини – далеч от изкуственото и скалъпеното. Когато е в изкуствени, корпоративни среди, мъдрецът остава верен на естествените си импулси, и въпреки че не се чувства като у дома, намирайки се в обстановка на завист и алчност, той си остава, ако не незасегнат, то поне неопетнен от разрушителните емоции около него.

3. Пътувайки леко

Мъдрецът се предава

на всяко нещо, което му поднася сегашния момент.

Той е наясно, че ще умре,

и няма нещо, за което да се вкопчи.

Даоисткият мъдрец, в хармония с естествената си среда, води безгрижен живот, и го прави без усилие, с ясното знание, че щастието не може да бъде купено или спечелено, или изпълнено, защото то не е награда, стока, цел или позиция. В действителност, дори и постигането на щастие не е цел, която мъдрецът да следва. Той знае, че мисленето за ядене не може да замени радостта от самото ядене. Вместо да мисли и говори прекалено много, той живее със задоволство по начин, който повечето светски хора биха сметнали за прост и наивен.

Мъдрецът води ненатрапчив и скромен живот според стандартите на един свят, основан на материалната облага и на суетата. Той живее със много малко желания и почти никакви очаквания. Ако по някакъв начин се сдобие с богатство, той благосклонно би го приел, но без да се вкопчва в него. Ако е необходимо или неизбежно, той би захвърлил материалното си имущество без да му мигне окото.

Той се наслаждава на всеки възможен момент от живота, и страда с благоприличие, когато дойде и неговия неизбежен ред да страда.

4. Хладнокръвие

Когато няма желание,

всичко е в покой.

Спокойствие в победата. Мир в загубата. Яснота, когато е изправен пред неизбежността на страданието. Мъдрецът не разчита на външни неща, които да му осигуряват душевна сила, защото знае, че зависимостта от външни фактори, като статут, богатство, популярност, хедонизъм, успех, знания и връзки, е причината, поради която съвременния човек толкова лесно рухва при поражение, провал или загуба.

Мъдрецът е безразличен към успехът или провала. Той разбира, че един живот, ръководен от егоцентрични амбиции, никога няма да има смисъл, без значение колко си преуспял или с колко положителни външни неща обичаш да го украсяваш.

Самият живот придобива смисъл единствено когато задоволиш духовните си нужди, живеейки в пълна хармония с Дао.

5. Мирният воин

Няма по-голяма илюзия от страха,

по-голяма неправда от това да се подготвиш да се защитаваш,

по-голямо нещастие от това да имаш враг.

Онзи, който вижда отвъд страха,

винаги ще бъде в безопасност.

Мъдрецът е човек на мира. Но въпреки това, той носи в себе си страховитите качества на воин.

Той ненавижда оръжията. Той презира войната. Велик воин, според него, е онзи, който е избегнал конфликта и никога не се е налагало да използва насилие. Като воин, той е изучил изкуството да усмирява противника си без унизяване.

Той притежава смелостта на човек, който е победил себе си. Той не се вкопчва в живота, нито е ръководен от своите страсти. Той не се плаши от смъртта. Той умее да се изправя с благоприличие и смелост пред невъобразими ситуации и най-лошите противници.

Той не е пацифист. Когато не му остава друг избор, той се бие умело и хладнокръвно, но не се радва на победата, защото в парадите на победата той вижда кървавото тържествуване на невежи касапи. Нито пък се бои от поражението: то не носи опарването от унижението за човек, който няма почти никакво его, което да бъде наранено.

6. Невидимото дърво

Разполагаш ли с търпение да почакаш

докато калта ти се утаи и водата е бистра?

Можеш ли да останеш притихнал

докато правилното действие не възникне от само себе си?

Мъдрецът не вярва, че делата правят човека. Той не се е поддал на погрешното схващане, че плода прави дървото хубаво. Той знае, че плодът е хубав, защото и дървото е хубаво. Мъдрецът осъзнава, че човек първо трябва да започне от себе си. Твоята същност превръща една постъпка в нещо добро. Следователно, той няма да се превърне в „човек на действието” в празен опит да докаже своите добродетели. Мъдрецът знае, че добродетелта в движение лесно прераства в суета и дори в жестокост, като по този начин осуетява собствената си цел. Той по-скоро би бил човек без влияние, внимателно избягващ егоцентричното действие, и би се вслушвал в онези естествени, спонтанни импулси, които произлизат от истинското състрадание.

Поради тази причина, мъдрецът не парадира с благотворителността. Никога няма да го видите да се усмихва пред бляскащите фотоапарати, докато внася дарение на някоя благотворителна организация. Мъдрецът разбира, че всяка форма на обществено признание или одобрение може да премахне всякакви положителни и духовни въздействия, които една „добра постъпка” би могла да окаже върху всички участващи страни. В действителност, то може да превърне добродетелта в суета. То може лесно да бъде използвано, за да придава един почтителен блясък на корупцията и алчността. Всички сме били свидетели на спектакъла на благотворителността, използван като упражнение по връзки с обществеността. Всички сме виждали как организации, всеизвестни с безмилостното си експлоатиране на човека и природата, парадират с даренията си към благотворителни фондации, точно на време за да увеличат оборота си в празничните сезони. Със замайваща честота сме били подлагани на противния обществен показ на благотворителност от политици, търсещи гласове точно преди изборите. Мъдрецът отбягва този вид благотворителност, която е в служба на властта и печалбата, и която се осъществява в центъра на вниманието.

Въпреки това, ако е необходимо или неизбежно, мъдрецът ще излезе публично, но той ще го направи с опасението на човек, който през зимата пресича река, покрита с тънък слой лед, осъзнавайки факта, че публичността отслабва духовните ползи за всички участващи.

Мъдрецът приема анонимното даряване, защото знае, че то вдъхновява и движи цивилизацията напред. Скритата проява на милосърдие е постъпка на чисто състрадание; тя е живото доказателство за победата на духа над егото, която е в основата на едно просветлено общество.

7. Аутсайдерът

Обикновените хора мразят усамотението,

но мъдрецът се възползва от него,

приемайки уединението си, като осъзнава,

че е едно с цялата вселена.

Мъдрецът е самотник. Той избягва излишния контакт с хората. Той не се чувства у дома в светските разговори. Той ненавижда клюките. Той избягва да говори прекалено много. Повечето хора вероятно биха се чувствали отегчени в компанията му. Не че той би имал нещо против, защото е безразличен към собствената си популярност.

Мъдрецът е извън времето. Той живее извън колективните парадигми и идеологии, които контролират и манипулират обществото по всяко едно време. Той изглежда неподатлив дори и към най-дребните усилия за втълпяване или манипулация.

Той се движи в обществото без да бъде погълнат от него. Той страни от идейно модното. Той не става част от обществено приемливите предразсъдъци. Той отказва да участва в превзетата словесна проява на най-новото в интелектуалния шик.

Историческите изменения на парадигмите не го безпокоят. Той знае, че всичко се променя, и същевременно нищо не се променя. Неговата перспектива е извън времето, по-обширна от което и да е научно измерение. Поради тази причина, мъдрецът остава спокоен по време на резки социални промени. Дори когато човечеството губи вярата си в онова, в което напоследък я е влагало, даоисткият мъдрец си остава невъзмутим. Той не влага вярата си в представи, създадени от човека, и следователно няма вяра, която да изгуби.

Мъдрецът живее извън диктаторския обсег на „ума на тълпата”, незасегнат от безсмисления дух на неговото време, и следователно той заема нищожна част от колективната вина на обществото на неговото време. Но той ще се опита да живее ненатрапчиво в периферията на човешкото безумие, доколкото това е възможно. Единствено, когато не му остава друг избор, той би се противопоставил на доминиращите заблуди на неговото време, и би го направил със смелост, понасяйки с тихо достойнство всякакви последвали гонения.

8. Разбойникът

Захвърли святостта и мъдростта,

и хората ще бъдат сто пъти по-щастливи.

Захвърли моралът и правдата,

и хората ще направят правилното нещо.

Мъдрецът не се тормози с правила или закони. Той действа в привидно незачитане на етика или морал. Той не пресмята първо дали нещо е приемливо за обществото преди да действа. Той води спонтанен живот. Той просто следва естествените си пориви, и въпреки това, тези пориви са толкова добродетелни, толкова в хармония с Дао, че той води един живот от най-висш морален или етичен порядък. Но той го прави несъзнателно и без никаква следа от хитрина.

Разбира се, мъдрецът неизбежно ще нарушава правила или закони, когато те стоят между него и състраданието. Колкото по-несправедливо е обществото, в което живее, толкова повече той ще влиза в конфликт със законите, които нарушават благоприличието. По този начин, мъдрецът не би могъл неволно да стане „политически настроен”, а би го направил неохотно и резервирано, като винаги търси дружелюбното решение. Именно заради очевидната му антипатия към политическия живот, мъдрецът става толкова ефективен, когато се захване с някаква политическа кауза.

9. Нестремящият се

Продължителното преследване на знание

създава жажда за повече знание.

Но онзи, който живее според необхватното,

с всеки ден става все по-смирен.

Даоисткият мъдрец не се интересува от знанието като форма на власт. Той не желае да побеждава в спорове. Той знае, че побеждаването в спорове не прави човешките същества по-добри. Нито пък желае да побеждава в спорове, като мълчи. Той не желае да спори. В него не може да бъде намерена скрита користна цел. Той обича да е тих, наистина тих.

Мъдрецът знае, че знанието неизбежно води до раздори – че човек трябва да се отнася към него с почитта и страхът, запазени за оръжията за масово поразяване. Затова той ще избягва да става конкурентен в своите знания, и ще внимава да закриля знанията си от завистливите погледи на другите.

Даоисткият мъдрец не притежава отчаяната вяра на западния интелектуалец в освобождаващата сила на знанието. Той инстинктивно знае, че знанието е просто друга форма на робство, поредната стока, с която човек да парадира своето превъзходство, поредното средство за контрол и манипулация. Като такова, то е форма на власт, която няма нищо общо с блаженството, което идва от живота в хармония с Дао. Следователно, мъдрецът по-скоро би седнал под сянката на някое красиво дърво, отпивайки вино в блажено единство с обстановката, отколкото да си губи времето с трескавото преследване на знание, което в крайна сметка води до по-голямо робство.

Даоисткият мъдрец не се интересува от придобиването на мъдрост, защото той знае, че мъдростта на мъдреца често бива изменяна в инструменти за манипулация и разруха от властимащите и злите. Той би изтъкнал как с книги, съдържащи мъдрост, как с конкретни книги, предявяващи божествено вдъхновение, се е злоупотребявало от властимащите за да се подстрекава и оправдава злото.

Даоисткият мъдрец не се опитва съзнателно да придобива добродетел. Той знае, че добродетелта в движение неумолимо се изпарява и води до суета и желание за слава. В желанието си за слава, хората се тъпчат един друг и състраданието се превръща в жестокост.

За даоисткия мъдрец, знанието, мъдростта и добродетелта прекалено лесно се превръщат в инструменти на манипулаторите и, следователно, в самия източник на злото.

Даоисткият мъдрец инстинктивно знае, че би могъл да стане знаещ, мъдър и добродетелен, само ако не превръща тези три качества в своя крайна цел.

10. Тихият

Да преподава без думи,

да изпълнява без действия:

това е пътя на мъдреца.

Даоисткият мъдрец разбира, че е безполезно да се спори за неизмеримото. Той осъзнава, че представите ни за Бог са несъвършено образи, създавани от собствените ни умове. Той не би спорил дали Дао съществува. Той знае, че човек не може да разбере неразбираемото и да докаже недоказуемото. Той приема, че човекът е полусляп, конкретно за духовните измерения, и че споровете рядко усилват способността на човека да вижда по-ясно.

Мъдрецът не притежава стремежа на будните млади мисионери. Той изглежда затворен в себе си, дори съмнителен, и е бдителен, когато споделя прозренията си с някого. Той рядко предава по словесен начин своите по-проницателни възгледи, защото осъзнава, че разбирането, прозрението и перспективата израстват най-вече от прекия личен опит, и рядко произлизат от слухове, вторични източници или напътстващи инструкции.

Той знае, че прозрението не може да се предава. То не е нещо, което можеш да дадеш на някого, като подарък. Всеки човек трябва да достигне до собственото си разбиране със собственото си темпо, по свой собствен начин и според собствения си опит.

Мъдрецът знае, че езикът е ограничен. Полезен е, понякога дори крайно необходим за предаването на понятия, които могат да доведат отделния човек по-близо до прозрението. Но получаващия трябва да е достигнал определено ниво от своето развитие, в което той ще реагира положително на предадените понятия. Той осъзнава, че предаването на понятия на хора, които не са готови за тях, е загуба на време и дори може да даде обратен резултат.

Следователно, изострената чувствителност към нуждите и емоциите на другите хора е съществена част от комуникативните умения на мъдреца. Мъдрецът е добър слушател и притежава чувствителността да знае кога словесното общуване ще е ефективно. Той рядко ще предава възгледите си пред големи тълпи или непознати.

Осъзнавайки опасностите и ограниченията на езика, мъдрецът ще говори единствено, когато е неизбежно или от решаващо значение, и той ще го прави с предпазливост, красноречие и умение. Но негово естествено състояние е тишината.

Мъдрецът е силно чувствителен към факта, че истината има склонността да бъде покварявана, вместо усилвана, от словесното общуване. Той не се е подвел от християнско-мюсюлманско-еврейското суеверие за непорочната сила на Словото да предава целомъдрие и да трансформира хората. Мъдрецът знае, че Словото е неопределено и податливо на поквара. Ефектите от него често са непредсказуеми и неконтролируеми. То е способно да зарази средата си със зловредното, дори когато се опитва да предаде благотворното. Затова мъдреца предпочита да бъде тих.

Той не си придава неприличния вид на незаменимост и спешност, който може да бъде открит сред някои религиозни групи, които изглежда се боят, че духа може да изчезне, в случай че спрат да го разпространяват чрез Словото, сякаш подценяват Бог.

Даоисткият мъдрец има толкова доверие в Дао, че гледа на Словото като на нещо допълнително, често излишно, и на индивида като на нещо незадължително.

Също като едно дете, той вярва, че нищо не може да се обърка, понеже Дао е майка на всички хубави неща.

Той не подценява Дао.

Той знае, че Дао не се нуждае от него.

Затова предпочита да бъде тих.

11. Невинният

Онзи, който е в хармония с Дао,

е като новородено дете.

Даоисткият мъдрец действа инстинктивно, интуитивно и спонтанно. Също като едно дете, той не забелязва невинността и добродетелите си. За него, състраданието е толкова естествено, колкото и дишането, и той не го забелязва, също както не забелязва дишането си.

Той инстинктивно се движи в близка хармония с природата, като бебе, притискащо се към топлите гърди на своята майка.

Невежеството му за собствените му добродетели е неговата най-скъпа черта в един свят, наситен с помпозност.

12. По-нисшият

Другите хора са ярки;

само аз съм тъмен.

Другите хора са остри;

само аз съм тъп.

Другите хоро си имат цел;

само аз не зная.

Нося се като вълна по океана,

вея се безцелно като вятъра.

Даоисткият мъдрец често не е вземан на сериозно от „светските хора”. Човек, който толкова малко го е грижа за материалното богатство, би могъл единствено да бъде смятан за по-нисш и глуповат от един свят, опиянен от материалните блага. Човек, който е толкова незасегнат от йерархичните структури, би могъл единствено да бъде провал в „епохата на мениджъра”, която измерва успеха чрез способността на човек да манипулира и управлява. Човек, който е честен и прям като дете, може единствено да бъде слабоумен за един свят, обсебен от непочтена манипулация и власт.

Натрапчивото захващане с няколко проблема наведнъж не е за даоисткия мъдрец. Той не се тормози с бъдещи стратегии, докато трескаво се опитва да се справи с належащите проблеми. Той не използва мобилния си телефон, докато едновременно с това яде и се уговаря с някой на масата. За разлика от амбициозния ръководителски тип, той върши по едно нещо в даден момент, и се наслаждава на действието. Той яде, когато яде, спи, когато спи, и се наслаждава на нечия компания заради самата компания. Той живее само и единствено сега, защото знае, че миналото е минало, а бъдещето е измислица.

Той се захваща само с толкова, колкото може да понесе без да губи състраданието си. Той знае, че прекомерната заетост неизбежно води до духовен глад и нищета, както и до загуба на смисъл в живота.

Мъдрецът не се придвижва с престорената самоувереност на угодника нагоре по йерархичната стълба. Той е напълно искрен относно собствените си съмнения и недостатъци, както и разногласия с властта или ръководството, до такава степен, че за света това е наивност. Той не мисли с йерархични категории и отказва да избира приятелите си според относителната им изгода за него в неговата социална, бизнес или корпоративна среда. Той е добър дори с хората, които са обградени от ръководството и техните лакеи.

Той се движи колебливо в обществото, като върху тънък лед, резервиран като гост в странна къща. Той е предпазлив към всякакви групи, защото осъзнава, че една група често е по-лоша от общия сбор от надутите егота и предразсъдъци на нейните членове. Той не вярва на комитети и съвети, защото те често узаконяват предразсъдъци. Той отказва да има нещо общо с тесни кръгове и общества, които често подсилват собствените си егота за сметка на другите. Той избягва срещи и събирания, на които често се отдава почит на клюките и подлостта. Той е несклонен да става част дори и от групи с най-благородните идеали, защото възвишените замисли често служат като фасада за егоистични намерения за слава и престиж.

В един панаир на суетата на нагли, надути егота, той предпочита да бъде невидим. В един превзет свят на самовъзвеличаване, в който статута е абсолютен господар, мъдрецът копнее да остане незабелязан. В едно общество, искащо настойчиво обществена почит и слава, той си остава скрит.

13. Провалът

Ако желаеш да поемеш контрол над света и да го управляваш,

аз виждам, че ти няма да успееш.

Светът е духовно същество,

което не може да бъде подобрявано.

Да се опитваш да го манипулираш и контролираш,

означава да създаваш безпорядък.

Да се опитваш да го стабилизираш,

означава да го унищожиш.

Даоисткият мъдрец би бил осмиван като неактивен и нерешителен от „човека на действието”. Мъдрецът по рождение е подозрителен към общественото действие, защото осъзнава, че то често е с натрапчиво, суетно намерение, причиняващо вреда.

Мъдрецът вярва в добродетелите на неманипулативното действие и ненамесата, на това да въздържа влиянието си, да понижава егото си, да остава тих. Той действа, когато състраданието повелява, и постъпките му често са непреднамерени и спонтанни. Той предпочита да работи извън полезрението на обществото. Каквото и да прави, той се справя добре, но той би приключил с онова, което е трябвало да свърши, и тогава би се оттеглил, без да се вкопчва в постиженията си, като внимава да избягва всякаква почит, влияние или предимство, което биха могли да му донесат. Той нито се задържа за отговорности, нито за позиции. Той никога не е властен.

Мъдрецът знае, че единственото влияние, което движи духа напред, е наличието на характер, основан на състрадание и почтеност. Характерът не може да бъде развит чрез суровото самоизтъкване на съвременните кумири; нито пък просветлението може да бъде вдъхновено от идеала на висшата класа: любезната, порядъчна простъпка на егоцентризъм, замазана от образование, добри маниери, благоприличен език, охолство, добър вкус и правилното количество религиозност. Най-малко от всичко пък, цивилизацията може да се подобри от покваряващото, самоизтъкващо „управление” на човешките същества и техния живот.

Даоисткият мъдрец избягва да „ръководи” живота на другите хора, защото знае, че света е нещо духовно, което не трябва да бъде контролирано или да се намесва в него. Той се опитва да ограничи собственото си влияние върху другите. Той по-скоро ще претърпи загуба, вместо да манипулира другите за да осъществи целите си. За него, свободата притежава духовни отражения: тя се състои в това да се избягва всякаква форма на намеса или манипулация. Следователно, той отхвърля основните принципи на властта. Той предпочита на него да се гледа като на загубеняк, ако успехът изисква месене в живота и съдбата на другите.

Даоисткият мъдрец е искрен в своите взаимоотношения, като никога не планира напред. Той не се ласкае. Той би се отнасял към своите „началници” със същата честност, с която би третирал и своите „колеги” или „подчинени”. Той не раболепничи, когато е заплашван, нито се смее угоднически на шегите на шефа. Той няма скрити самохвални цели. Отговаряйки на естествените си импулси, той спонтанно би направил онова, което е добродетелно, и инстинктивно би избегнал лъжливото и подлото. Той би участвал в дадена организация и би се подчинявал на заповеди, доколкото те са в помощ на съзнателни същества, но той не би отишъл по-нататък, без значение какво би му струвало това по отношение на кариера, повишаване или престиж. Неговата непоквареност е забележителна, защото тя извира от вътрешната сила на човек, който е отслабил собственото си его до степен, в която е станал безразличен към мнението на обществото. По същество, той е откровено анархичен: той е господар на себе си и не може да бъде контролиран от която и да е система на власт.

Това, което придвижващия се нагоре човек би сметнал за непростимо у даоисткия мъдрец, е липсата му на амбиция. Мъдрецът избягва да води живот, препълнен с цели и задачи, който той намира за пречка, вместо за помощ. Той осъзнава, че някои цели може да са съществени за оцеляването, а някои дори може да са полезни за да правят живота приятен. Въпреки това, повечето цели не придават смисъл на живота. В действителност, стремежът с големи усилия за постигането на многобройни цели често разрушава състраданието, понеже човек става нечувствителен спрямо нуждите на другите.

Мъдрецът инстинктивно избягва да бъде прекалено зает, което той смята за най-лошата форма на мързел. В повечето случаи, прекомерната заетост е нищо друго, освен старанието да се избегнат наистина важните въпроси в живота ти. Без значение колко благородни или алтруистични може да изглеждат целите ти, прекомерната заетост често е форма на егоцентричност, която редовно е съпровождана от мъченически комплекс, в който главното лице открито или едва доловимо показва колко много „жертва” от себе си и „страда” за „другите” или за „компанията”, или за някоя „достойна кауза”. Вместо да придава смисъл на твоя живот, хиперактивността може да създаде заблуди, които те отчуждават от теб самия и усилват твоето объркване.

Да си прекалено зает е като да бягаш бързо без да знаеш къде отиваш. Мъдрецът отказва да бяга на сляпо в която и да е посока. Той се движи спокойно с широко отворени очи, чувствителен към нуждите на живите същества около него. Като добрия самарянин, той ще разполага с достатъчно време да помогне на своя другар пътешественик, който лежи безпомощен отстрани на пътя.

14. Безпристрастният

Другите хора са развълнувани,

сякаш се намират на парад.

Единствено мен не ме е грижа,

единствен аз съм безизразен,

като новородено, което все още не умее да се усмихва.

Даоисткият мъдрец изглежда необичайно безпристрастен. Той функционира невъзпрепятстван от собствените си емоции. Той знае, че собствените му наблюдения, емоции, мисли, представи и преценки са просто вълнички по повърхността на ума, непостоянни и вечно изменящи се. Той осъзнава, че умът е способен ясно да отразява състраданието - като спокоен вир пълната луна - единствено когато се е освободил от вълничките на мислите и емоциите.

За него, постъпките на милосърдие не са постъпки на страст: те настъпват естествено като кихането или заспиването.

Следователно, ти може да имаш пълно доверие на мъдреца: неговото милосърдие не зависи от емоционалното му състояние, влечение или отвращение от даден обект, от това, което той предполага, или от някакви мисли, които може да нарушават спокойствието на неговия ум.

В един свят на несъгласуваност и илюзия, неговото състрадание е непроменливо и истинско.

15. Езичникът

Следователно, искрения човек се занимава

с дълбините, а не с повърхността,

с плода, а не с цвета.

Той няма его, което да следва.

Той пребивава в реалността

и захвърля всякакви илюзии.

Според почти всеки западен стандарт, мъдрецът е определян като нерелигиозен. Изхабеният ритуал не носи някакъв смисъл за него. Дори и литургията да е изпълнена с емоция, мъдрецът си остава резервиран и съмнителен към нея. Емоциите идват и си отиват, и религиите, които зависят от нещо толкова непостоянно като емоциите, обикновено изоставят последователите си, когато те имат най-голяма нужда от утеха.

За мъдреца, молитвата не е да молиш Бог за услуги.

Молитвата е да разтвориш егото и да станеш тих.

Даоисткият мъдрец го е преживял:

най-чистото откровение е спокойствието и тишината.

16.Страхливецът

Мъдрецът гледа със състрадание на частите,

защото той разбира цялото.

Неговата непроменлива практика е смирението.

Той не блести като бижу,

а се оставя да бъде оформен от Дао,

неравен и обикновен като камък.

Даоисткият мъдрец отбягва съперничеството, понеже то поражда егоцентризъм, насърчава жестокостта и оправдава унижението. За мъдреца, тържествуващата поза на перчещия се победител е знак за духовен банкрут. Нагледно скромното приемане на наградата, докато загубилите гледат с благоговение, представлява върха на суетата, и може да поквари дори и най-чистото сърце.

Той не гледа на Бог като на свой личен наставник, треньор или съветник, който да го подкрепя за сметка на другите, докато се придвижва нагоре по социалната или корпоративна стълба. Той осъзнава, че калвинисткия подтик да докажеш близостта си до Бог чрез съперничество и външен показ на успех е една безсмисленa проява на суета. Да доказваш надмощието си за сметка на някой друг е доказателство за малоценност и невежество. Да се опитваш да покажеш, че Бог е по-благоразположен към теб, отколкото към някой друг, е злина. Да обиждаш други религии за да демонстрираш собственото си благородство е обида за собствената ти религия и за теб самия. Да преследваш, защото не си съгласен с неразбираемото, както са правили християните, мюсюлманите или евреите през своите тъжни истории, е форма на варварство.

За мъдреца, чувствата за надмощие, основаващи се на приобщеност, вероизповедание, позиция, притежание, външност, интелект, изпълнение или постижение са симптоми на духовна нищета. Зрението на мъдреца не е делително. То се основава на единството. Но той не вижда единство в голям политически мащаб. Той изживява собствената си визия за хармония по най-простия начин в ежедневието си. Просто той е незасегнат от разликите между хората, и е безразличен към гордостта, суетата и алчността.

17. Предателят

За него няма нещо невъзможно.

Понеже се е освободил,

той може да се грижи за благоденствието на хората,

както майка се грижи за своето дете.

Даоисткият мъдрец притежава търпимостта на човек, който знае, че идеите му са по-маловажни от собственото му здраве. Той живее с постоянната яснота, че убежденията му не са толкова ценни, колкото здравето на другите.

Той притежава търпението на човек, който знае, че прозренията му са ограничени и са склонни към непрекъсната промяна.

Той притежава смирението на човек, който осъзнава, че нещата, които са от значение, са недостъпни за ума и езика.

Да пораждаш разногласия за да защитиш собствената си ограничена визия е абсурдно за мъдреца, който вярва, че хармонията е същността на смисления живот.

Следователно, мъдрецът не заема никоя страна при интелектуални занимания.

Той не носи цветовете на никоя секта или партия.

Той не развява патриотично знамена на вятъра.

Той не пее химни с насълзени очи.

Той отказва да „умре за своята страна”.

Той отказва да убива за някоя националистична кауза или от патриотичен плам, или за да задоволи алчността на своите управляващи, или защото се е поддал на някаква пропаганда.

Той е истински воин. Той би предпочел да бъде обявен за предател, отколкото да предаде себе си. Той е победил себе си и следователно не може да бъде победен.

18. Мистерията

Гледай, и то не може да бъде видяно.

Слушай, и то не може да бъде чуто.

Посегни, и то не може да бъде хванато.

Дао не може да се намери никъде.

Но въпреки това, то подхранва и допълва всички неща.

Бог или Дао, или Абсолюта или Аллах, или Йехова или Брахма, или както предпочитате да наречете това, което е или не е, където и да е или никъде, или навсякъде:

То не е чувство, което може да се призовава при литургия.

То не е загадка, която може да бъде разрешена интелектуално.

То не е представа, която може да бъде уловена от науката или философията.

То не е догма, която може да бъде формулирана в теология.

То не е нещо, което се крие в дълбините на нашата психика.

То няма да бъде открито в ДНК-то ни.

То не е нещо, което все още не е разкрито на субкварково ниво.

И въпреки това, то е всяко едно от тези.

Защото всички неща произлизат от него

и всички неща се връщат към него.

Нещото, както предпочитате да го наричате, става истинско за вас, ако живеете в хармония с него.

То е там за да бъде изживяно, и това е то.

Или го изживяваш, или не.

Даоисткият мъдрец го изживява, и същевременно не го изживява.