Гаучосите били самци, които били дръзки и безкомпромисни, но били и прославени със своята доброта към спътниците си, винаги споделящи храната си или малкото подслон, с който разполагали. Синовете на гаучосите неизменно ставали също гаучоси.
Развлеченията на гаучосите включвали хазарт, пиене, свирене на китара и пеене за уменията им в ловуването, боят и правенето на любов. Гаучото, неговият кон и фасон били неразделни. Ножовете можели да разтварят крави и да затварят спорове.
Някои хора предполагат, че името „гаучо” произлиза от мапуче думата „каучу”, което означава „безделник”. Други приемат кечуа думата „хуачу”, което означава „сирак”, за по-добър кандидат.
Каквито и да са нейните корени, думата „гаучо” се е появила за първи път в края на 19-ти век, за да описва пакостлив индивид, който язди сам, понякога заедно с жена, и чиито багаж включвал единствено фасон (нож), болеадорас (три железни или каменни топки на кожени въженца, които били хвърляни към краката на някое животно за да го обездвижат) и реата (ласо), с което се улавял бягащ добитък или дивеч.
Дуелите между гаучосите не се водели до смърт. Те просто искали да оставят белег върху другия, за предпочитане на лицето. Този белег щял да направи завинаги очевидно за всички, че носителят на белега е изгубил в дуел.
Ако някой от гаучосите неволно ранявал своя опонент фатално, тогава към убиеца изпитвали симпатия, който оттам насетне щял да бъде смятан за опозорен мъж, нуждаещ се от закрила и помощ да избяга. Не се изпитвала много симпатия към гаучоси, за които се знаело, че са умишлени убийци.
Гаучосите прекарвали дните си, грижейки се за своите стада, и хващайки див добитък. Бидейки номади, гаучосите прекарвали малко време у дома, който представлявал една колиба от кал, покрита с волски кожи, в която имало няколко конски черепа, върху които да се сяда.
Гаучосите обикновено не се оженвали за жената, с която живеели. Тя отглеждала децата им (като синовете тръгвали по стъпките на бащите си) и се грижели за домакинството.
Гаучосите били самостоятелни свободни духове, които били тясно свързани със своя кон и откритата равнина. Гаучосите не само били независими и издръжливи, те също така познавали отлично пампасите и били изключително умели ездачи, което ги превърнало в перфектната кавалерия по време на войните за независимост (1810-1818) и гражданските войни, които последвали.
Когато бил по пасищата, храната на един гаучо се състояла почти изцяло от говеждо, допълвано от йерба мате – билкова напитка, подобна на чай, която била богата на кофеин и хранителни вещества. Кравите били убивани заради кожите им, като месото оставало за гаучосите, които бързо го изпичали на открит огън преди да се е развалило. Националните ястия на Аржентина произлизат от обикновеното готварство на гаучосите (асадо).
Вярванията на гаучосите се състояли предимно от вековни суеверия, прикрити от римокатолицизма. Отделянето от обществото и бидейки със свободен дух, позволило на гаучосите да правят това, което сметнели за нужно за да оцелеят, без да се притесняват от съдба, предназначение, грях, вина, рай или ад.
Животът на гаучото станал все по-труден през 19-ти век, понеже закони против скитничеството принуждавали ездача да навлиза все повече към вътрешността на страната. Обширни части от прериите били заселени, оставяйки по-малко място, в което гаучосите да бродят със своите понита и дивите стада от добитък, от които те се препитавали. Тогава търговското отглеждане на добитък било започнало и пампасите били заградени в огромни имения. Собствениците на ранчотата и земята (естансиерос) имали нужда от надзиратели, които да контролират животновъдството и пастирството, и никой не бил по-добре квалифициран за работата от гаучосите.
През 18-ти век, когато търсенето на кожа било високо и кожите се продавали на страхотни цени, гаучосите се надигнали да ловуват тайно огромните стада от коне и добитък, които били избягали преди повече от век.
Гаучосите обикновено били със смесено европейско и туземно потекло, но понякога били предимно с африкански или частично африкански произход.
Стандартната екипировка на гаучото включва пончо (което става и за потник под седло и завивка за спане), фасон, ребенке (кожен камшик) и широки панталони, наричани бомбачас. В днешно време, работещите гаучоси е възможно да бъдат видени както с комбинезон и гумени ботуши, така и с традиционната им дреха, като втората обикновено е носена при десфилес (паради) по време на празненства.
С течение на времето, ранните гаучоси се отказали от уединеното си съществуване за да работят за естансиерос. Те се установили, прибирали добитък, поправяли огради, жигосвали животните и се грижели за овцете. Докато начинът им на живот се променял, легендата за гаучо растяла.
No comments:
Post a Comment