Той живее в дърво, не носи обувки и си чисти зъбите с шишарка

Запознайте се с отбягващия славата човек, стоящ зад предаването на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”.

На това му се казва живот извън мрежата. Преди около 25 години, Мик Додж захвърля обувките си, пуска си брада и зарязва съвременната цивилизация (както и семейството си) за да живее сам в дъждовната гора Хо в Северозападния Пасифик. Но той не е пълен изолационист; той се е присъединил към една общност от планински обитатели и се съгласи (въпреки че бе необходимо известно убеждаване) да бъде главното лице в поредицата на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”.

В първата история, мисията на Додж е да разпръсне праха на покойния си баща в планината – стига да успее да си припомни къде я е скрил. „В продължение на стотици години, семейството ми е усъвършенствало изкуството да отбягваш цивилизациите. Единственото, което трябва да правя, е да следвам краката си”, казва горския философ. Той е запомнящо се чудата личност с уникално схващане за живота, както разкрива това интервю.

MNN: Какъв е бил живота ти преди да се преместиш в гората? Работил ли си нещо? Получил ли си някакво образование?

Мик Додж: Да, бях механик на тежкотоварни машини. Също така съм копал изкопи, сякъл съм дървета, мил съм чинии и съм преподавал практики по Земен фитнес. Завършил съм в гимназията „Кубасаки” в Окинава, Япония. Никога не съм учил в университет, но обичам да чета книги. Ако книгата е смислена и носи някаква стойност за земята, аз засаждам дърво и споделям книгата. Ако книгата не е смислена, тогава засаждам дърво за нея и я използвам като (тоалетна) хартия или подпалки. Животът ми бе почти същия, какъвто е сега, изучавайки начините как да ходя и да проучвам физическите упражнения, и как да създам една физическа практика, която намира средното положение между дивото и укротеното, между оградената пустош и стените на съвременния домашен живот. Въпреки това, трябва да добавя, че нямам никаква болка както в ходилата, така и в кръста, а сърцето ми е силно откакто станах босоног номад.

Какво те подтикна да се преместиш в гората?

Боляха ме ходилата. Имах деформирани пръсти на краката - плантарен фасциит. Боляха ме толкова силно, че едвам можех да ходя, а аз винаги използвах ходенето и бягането за да се справям със стреса от съвременния живот, за да намирам смисъла в историята от съвременния свят, в която живеех, и също така Хо е мой дом. Затова аз просто се завърнах у дома за да излекувам ходилата си.

Следвайки ходилата си, аз излязох от изолацията на съвременния свят и стъпих на земята. Резултатите се появиха бързо. Не само че ходилата ми оздравяваха, но и болките в кръста и във врата ми, и голяма част от болката в сърцето ми, изчезнаха, и за нула време аз тичах презглава, излизайки от уседналия, стресиран, улегнал и сигурен живот в съвременния свят. Аз навлизах с ума си в същността на въпроса. Аз танцувах като огъня, бягах като вятъра, заяквах като камъка и течах отвътре като водата просто докосвайки с босите си ходила и позволявайки на Земята да ме учи. Да следваш ходилата си е нещо просто, но то не става лесно. Земята ще те погълне ако не внимаваш.

Липсва ли ти нещо от съвременната цивилизация?

Не ми липсва. Няма как да се измъкнеш от нея. Затова разработих практика за физическо здраве, занимаваща се с това как да влизаш и излизаш от нея, как да излезеш за малко от стените, машините, електрониката и социалния брътвеж, да се стриеш обратно към естествения поток на земята и след това да се върнеш.

Наранявал ли си някога ходилата си, ходейки бос?

На едно от дългите ми странствания с босо бягане навътре във високите области на Олимпийския национален парк, планината ме научи на урок. Беше ранна зима. Снеговете заваляха и за малко не изгубих пръстите на краката си. Не носих никакви обувки със себе си. Беше 48-километров преход, затова нарязах якето си от кожа на лос и си измайсторих чифт ботуши, които да предпазят ходилата ми. Точно в онзи момент осъзнах, че…ще е добре да променя своя манталитет и да дам обет относно ходенето бос. Това бе могъщ урок. Тогава разбрах значението и мъдростта в старата поговорка на моите старейшини: „Не изхвърляй бебето заедно с водата за къпане”.

Трудни ли са зимите за теб, с намалени ресурси?

Изобщо не са трудни. Всичко е едно приключение и никога не ми се е случвало да съм изправен пред намалени източници на храна. Просто следвам ходилата си. Малко са нещата, които не ям. Аз съм всеяден, мога да ям голямо разнообразие от храни, което също така означава, че съм се научил как да се превръщам в мършояд и как да позволявам на глада в стомаха да ме насочва към намирането на всякакви видове храна. Например, понякога се натъквам на лос, убит от пума. Когато пума убие лос, цялата гора се втурва да яде. И аз правя същото. Често попадам на животни, убити на пътя. Много хора се страхуват от подобна храна, ни въпреки това ядат пастърма…а пастърмата не е нищо друго, освен изсушено на слънце месо. Така че нещата, с които се храня през една нормална седмица, се променят в зависимост от това през кой от трите терена преминавам. Но има само една много духовна храна, която се старая винаги да имам в наличност в скритите си запаси и места за складиране, и това са бисквити с парченца шоколад. Бабите ми ме зарибиха по тях.

Имал ли си някакви сблъсъци с животни?

Веднъж вървях край шосето на път към лагера си, и някакъв идиот, който говореше по телефона и караше поне със 120км/ч, за малко не блъсна един елен и след това мен. Най-опасните сблъсъци, които съм имал някога в оградената пустош, стените на града и откритите площи, са били с двуноги същества.

Какво правиш в случай, че се разболееш? Имал ли си извънредни ситуации?

Огънят е един от елементите в гората, с който съм се научил да развивам една връзка, която да използвам за лечение. Друг ключов елемент при лечението е водата. Все пак, всички ние сме ходещи торби с вода. Забелязал съм, че в случаите, когато съм край хора от града, аз прихващам някаква настинка или грип. Тогава се връщам обратно в Хо, пия от водата и потапям цялото си тяло в ледената вода. Дядо ми му викаше „да целуваш крака на ледника”. Има всякакви видове гъби, билки и т.н., които могат да се използват за лечение, и аз поддържам близки отношения с хората от Земните общности, които овладяват изкуството на лечението и билките, като моя приятел Док Геър, който участва в предаването.

Този начин на живот събужда ли у теб завишена признателност към Майката Природа?

Признателността е слаба дума за да се изрази това, което изпитвам към Земята и преходите, през които съм преминал, и през които продължавам да преминавам. По дяволите, аз тепърва започвам. Един от начините, чрез които научих това, на едно от дългите ми странствания в оградената пустош, бе да се освободя от поляризацията на съвременния свят. Хората винаги се опитват да те поставят в някакви рамки. Отдалечавайки се от удобствата, навиците и физическите структури като обувките, машините, стените, електрониката, аз забелязвам как започвам да търся онова, което има смисъл, което съответства, и съчетаването на дивото с укротеното има смисъл. Затова аз се научих как да ловувам и да намирам средния курс, средния път. Понякога не е лесно да се намери средния път между съвременния свят и Земята. Но същевременно то е забавно и е приключение.

Коя е най-хубавата и най-лошата страна от този начин на живот?

Там, където има хубаво, има и лошо. Това е играта на моя живот. Моята страст в живота е да изследвам, да се впускам, да предизвиквам и балансирам всичко, което ми се разкрива в трите терена, през които тичам.

Предполагам, че там не се намират много планински жени. Чувстваш ли се самотен понякога?

В пътуването си съм изградил толкова много прекрасни връзки с жени, изградил съм силни взаимоотношения на брат и сестра с тях. Може и да не разбирам за какво ми говорят винаги, но ако ходилата им докосват Земята, тогава е по-вероятно да ги разбера. Преди няколко години, пътищата ни с Кедровата жена се срещнаха. Ние споделяме една обща визия за Олимпийските планини и едно дълбоко прозрение за земите, и за да успее една визия да се прояви от Земята, тогава е необходима мисия – мисията й придава физическа реалност. Седар, съвместно с други хора, създаде Кръга за Земна Мъдрост на Олимпийските Планини. Животите ни са напътствани от прозренията, които идват от живеенето в дълбока връзка със Земята, и Седар поддържа огъня на женската мъдрост в нашето огнище, към което постоянно се завръщам, и което наричам базовия лагер.

Защо се съгласи да участваш в телевизионна поредица?

Имам три страсти в живота: първата е моя учител – реката Хо в тези части на Олимпийските планини – и аз исках да покажа какво ме е научила Хо относно тренирането и живеенето. Втората ми любов и страст е моята общност, моят клан, който е разпръснат из трите терена. И третата ми страст е едно призвание и визия, които съм преследвал и направлявал откакто се помня, и които се състоят в това да тренирам и споделям физически упражнения в Земния фитнес.

Предполагам, че ти нямаш телевизор, но какво е мнението ти за това да бъдеш известен и да има вероятност хората да идват да те търсят, като с това нарушават твоето уединение?

Последният път, когато гледах телевизия, бях много млад и тя ме отегчи. Видях части от това, което екипа е заснел. Много ми харесва пейзажа. Харесва ми да гледам моите братя. Но аз няма да ги гледам най-вече защото не понасям да гледам себе си по телевизията или да слушам гласа си, и аз не съм легенда. Земята е легендата. Славата е капан, използван от съвремието, който да хваща и ограничава духа. Славата е една от онези насоки на съвременния свят, които винаги са следвани от вина и срам. Аз я избягвам, изплъзвам се от нея. В края на краищата, аз съм Додж (dodge от англ. – отдръпване). Ако някой дойде да ме търси, тогава аз ще се стремя с всички сили да му отмъкна обувките, да му дам пръчка и въже, да му покажа камъните и как да се упражнява в Земния фитнес.

Как според теб ще реагират хората на предаването? Дали ще те помислят за луд или тайно ще ти завиждат?

Нямам никаква представа и не ми дреме. Ще трябва да ги попитате. Когато започнах да ходя бос, аз открих един прекрасен начин за изследване на общата ни културна история. Ходех пеша из града, влизах бос в магазините. Открих, че на някои хора това им харесваше и те започваха да си припомнят моменти, в които са ходели боси. Други се отвращаваха, подиграваха се и дори се ядосваха. Интересното за мен бе, че те дори се вглеждаха в ходилата ми. Имам предвид, че всички ние сме двукраки животни. Това е изградило нашия вид. Нямам нито времето, нито желанието да разбирам какво си мислят хората. Преди се е казвало, че това е „земята на свободните и домът на смелите”. Сега се е превърнала по-скоро в „земята на свободните и домът на окованите”. Не знам какво си мислят хората, но ми се ще просто да се замислят за това как да спрат да прецакват земята, по която ходим.

Какво още би искал да знаят зрителите?

Просто се изправете, излезте от кутията си и се разходете из околната среда, из своята местност. Когато го направите, вие вероятно ще започнете да забелязвате някои прости неща. Какво ще се случи, когато започнете да следвате ходилата си? Нямам представа, никой не знае. Знам единствено собствената си история. Но също знам и това: всички ние сме разказвачи, и затова се надявам хората да излязат за достатъчно дълго време, така че да почувстват припомнянето, да развият една възстановяваща практика и да започнат да възвръщат своето стъпване върху земята.