Живот на призрак

 Живот на призрак

(Автор: Леуелин Вон-Лий)

 

В какъв пейзаж сме попаднали само, където въздухът е станал токсичен от дезинформация и изопачавания в социалните медии, където алгоритми усилват разделението между хората? Много добре знаем каква е силата на пропагандата, независимо дали идва от демократични правителства или авторитарни режими. Винаги са ни били поднасяни лъжи от хората във властта, които използват медията за собствените си цели. Но настоящата миазма има различни интензивност и ефект, които са отровни като въздуха насред пандемия. Сякаш самата структура на съзнанието ни се е изкривила, което е създало не огледална зала, а тъмна мрежа от конспирация и измама, за която истината е основен съперник.

Насред тази онлайн пустош изглежда нищо друго не расте освен гняв и настървение. Тя е като пейзаж, обитаван от зомбита, който непрекъснато настоява за повече внимание, никога не е доволен и никога не е напълно жив. Независимо дали историите в тази пустош са за откраднати избори, опасностите от ваксините или други конспирации, изглежда всички те рисуват свят, който се обръща срещу себе си, отразяващи се гласове, ставащи по-пронизващи. Тези истории сякаш изникват от някакво поле на дезинформация, опитват се да ни сграбчат вниманието, искат да бъдат споделени, след което, поради липсата на истинско съдържание, често се разтварят обратно в тъмното ни колективно въображение.

Обезпокоителното е, че на тези изкривявания, които ни обграждат, изглежда им липсва определено човешко качество, което не е просто липса на грижа или разбиране. Макар те често да са изпълнени с гняв и потиснатост, те напомнят на нещо зъдадено от комютър, на нещо, на което му липсва усещане за истински сълзи, за истинска страст. Сякаш целият човешки род е бил заразен от вирус или злонамерен софтуер. Думите им се прикрепват за нашите мисли, за нашето внимание, и се опиват да ни хванат в клопка или да ни прелъстят. Рядко се случва те да произлизат от истинско страдание или търсене. Дали не задълбаваме все повече в някакъв виртуален свят, където нищо не се обосновава върху онова, което е просто, човешко и истинско, където всичко бива преработено на Фотошоп в красота или ужас, колкото по-екстремно, толкова повече кликове, харесвания или възмущения?

Как е свързано това с колективната ни история, със споделеното ни пътуване, било то през настоящата пандемия, или към предстоящата катастрофа на климатичната криза? Как можем да открием земята под краката си сред тази въртяща се мъгла от дезинформация, където нищо не е истинско, освен манипулирането на нашето внимание? Как са успели толкова много хора да станат тъй откъснати от каквото и да е истинско усещане за общност или приобщеност, че единствен дом за тях са конспиративните теории? Това съвременно усещане за живот като на изгнаник без корени е уместно описано в китайския будистки текст „Входът без врата“, сборник с коани от 1228, като да водиш „живот на призрак, вкопчвайки се в бурени и дървета“. Този будистки текст предполага, че „животът на призрак“ се дължи на това, че ние сме се откъснали тотално от обширния простор на емпиричната реалност, но същевременно сме спохождани от подозрението, че не е необходимо това да е така, че е възможно да има непосредственост и пълнота“. Макар човек да може да разпознае, че светът на интернет мемовете е извън всякаква осезаема „емпирична реалност“, по-важният въпрос е дали днес съществува отворен вход, който да ни върне към директно изживяване на пълнотата на живота, или ще навлизаме все повече в този сензационен свят без корени?

Усещам, че живея в свят, който все повече се отделя от каквато и да е основа в битието, като както вътрешния, така и външния въздух е станал токсичен. Наблюдавам как тези истории се завъртат и се чудя дали не са просто кошмарите на една цивилизация, която е изгубила своя път и която скоро ще бъде забравена с идването на зората. Имат ли някаква връзка с истинските истории, които се развиват в този момент във времето, или просто модели на отричане, които да ни разсейват от провалите на нашата култура с нейното увеличаващо се разделение, расова несправедливост и първичната трагедия на нашата умираща екосистема?

Радвам се, че съм достатъчно възрастен, така че съзнанието ми да не е уловено от социалната медия, и си признавам, че това е реалност, която не разбирам напълно. Харесва ми да гледам снимки и клипове на внучката ми, която израства на другия край на света. Оценявам илюзията за свързаност, която създава, но аз имам нужда от простия човешки обмен с приятели или съседи, в пощата, пекарната или магазина. Обичам да докосвам някое дърво, да усещам грубата кора под пръстите ми, корените, спускащи се дълбоко в земята, обичам да мета листата му, докато падат на алеята. Това е прякото преживяване, от което се нуждая, за да усещам, че принадлежа, че принадлежа на земята и небето, на лисицата, която вървеше към мен по пътеката. Предпочитам да виждам как диви гъски прелитат по небето, отколкото каквито и да са образи на смартфона.

Тази съществена осъзнатост може да бъде открита в ученията на ранните Чан учители, чието съзнание било вплетено в живата земя, осъзнатост от момент до момент за пейзаж, за „реки и планини“. Тук няма делене, няма отделяне или усещане за отчуждаване. Те присъстват в живота не чрез действие, не чрез не-действие, а чрез чистото съществуване на всекидневния живот. Връщайки се към това пряко преживяване, аз го намирам навсякъде около мен. Слънчевите лъчи, пробиващи си път през мъглата навън, разказват същата история като една притча от Чан:

Един монах попитал учителя Земя на милост: „Кой е моя учител?“ Земя на милост отговорил: „Облаците, издигащи се от планините, потоците, навлизащи в долините, без никакъв звук“.

Имам нужда от тези стари истории, прости, съществени, за да запазя някаква яснота, някакво усещане за свързаност. Не знам дали настоящата цивилизация трябва да умре по този начин, като гладен призрак, докато бежанци се давят, опитвайки се да стигнат до земя, в която ще са нежелани. Пълнотата на живота е навсякъде около нас, в сутрешните песни на пиците, във всяко цвете, обръщащо се към слънцето. Въпреки това, съвременното ни съзнание изглежда тъй разпокъсано. Дори пандемията, която отначало събра хората, накара ги да си помагат, да се грижат, е създала повече пукнатини в нашата култура, повече разделение, повече несъгласувани гласове, дори за нещо просто като носенето на маска. Какво говори това за нашето бъдеще, в което се изправяме пред глобална климатична криза?

Споделената истина преди ни е поддържала, като общност – едно споделено усещане за реалността. Но в съвременното ни колективно съзнание ние изглежда сме навлезли в земя, в която простите истини не достигат до нас, независимо дали в ежедневните драми на фалшивите новини или в глобалната ни вярност към мита за безкраен икономически растеж, който с нарастващи темпове унищожава нашата екосистема. Дори гласовете на млади хора, които зоват за едно бъдеще, което бива откраднато от тях, не стигат до тези неустойчиви идеи за икономически прогрес и благоденствие.

Толкова много лъжи и дезинформация са били разпространени, често в самия корен на съвременния ни начин на живот. Нашите интернет мехури не разграничават между истина, лъжи и безсмислици, освен това, че безсмислиците изглежда имат по-голяма движеща сила  и се придвижват по-бързо в онлайн пространствата. Все по-голяма част от нашите съзнание и общност изглежда се преселват в този виртуален свят, така че дори прост акт като храненето заедно често бива прекъснат от  поглеждане в екран. Докато смартфоните проникваха все повече в нашите обществени и лични пространства, докато онлайн платформите ставаха все по-усъвършенствани да манипулират вниманието ни и да ни пристрастяват, дали ние разбрахме каква част играем в тази фаустова сделка? Че ние предавахме не само нашите лични и демографски данни, но също така колективната истина, реалността на един емпиричен свят извън нашия смаляващ се мехур – мехур, който често е определян от самите платформи на социалните медии?

Има една дълбока нужда да се обърнем към учения, които ни поддържат, които не са родени от едно разпокъсано съзнание, а ходят с два крака по земята. Трябва да открием път, който да ни върни към пълнотата, към простотата на онова, което е, един пейзаж, където всички неща могат да бъдат познати според истинската им природа, „дхармата на всички неща“, където изначалната ни природа „отразява всичко, но не задържа нищо“ – пейзажът на онова, което по същество е отвъд думите, отвъд истината или лъжите, и същевременно е „всекидневния обикновен ум“.

Подхранен от тези древни учения, за мен единственият начин да се върна, да приема реалността, е чрез онова, което е най-просто, най-обикновено - като пека хляб и приготвям супа, като подушвам билки, като работя в градината, като се разхождам и наблюдавам природата, като се свързвам отново с дивите места, като забелязвам какво има около мен, звука на вятъра, падащият дъжд. Има една практика на Чероки, която е вкоренена в земята, на име „звука на ехтящата зелена гора“: осъзнатостта за звука на гората, звука на водата и на нашия дъх. Когато хората са добре нагодени, те чуват един определен звук и са грижливи към този звук. Когато не го чуват, те осъзнават, че са навлезли в място, където мислите им са станали небалансирани.

Обикновената, всекидневна осъзнатост може да и върне към едно балансирано място, където ние сме част от живата общност, към която ние наистина принадлежим. Една общност не от интернет мехури, а от земята, облаците и слънцето върху водата. Дали това е отговор или просто един подслон все още не знам. Вдъхва ми увереност факта, че виждам как тази първична осъзнатост е била описвана преди много векове в учения и стихове, които си остават извън времето. Днес, докато наблюдавам как една дребна рубинена птичка се оглежда за храна около краката ми, аз изпитвам истинско родство. Съсредоточена върху търсенето си, тя ми позволява да се доближа, без страх или безпокойство. Като преминем през тази порта, която винаги е отворена, ние можем да се върнем към едно качество на съзнанието отвъд истината и лъжите, качество, което е по-първично, спонтанно. Тук един старец в своята градина, наблюдаващ малка зелена птица, може да остави зад себе си един странен натрошен свят на изкривявания и да вдиша въздух, който не е токсичен, да ходи по земя, която все още пее.

 

Източник: https://emergencemagazine.org/story/a-ghosts-life/