Дрокпа

Около 2500 дрокпи живеят в три малки селища в една оспорвана територия между Индия и Пакистан. Единствената плодородна долина в Ладак. Дрокпите изцяло се различават – физически, културно, лингвистично и социално – от тибетско-бирманските жители на по-голямата част от Ладак. В течение на векове, дрокпите са давали воля на целуването по обществени места и размяната на съпруги, без забрани. Културната им жизнерадост е отразявана в изящни одежди и украшения. Основният им източник на приходи са продуктите от добре поддържаните зеленчукови градини.

Около 2500 дрокпи живеят в три малки селища в долината Дха-Хану в Ладак, която е разположена в Джаму и Кашмир – една оспорвана територия между Индия и Пакистан. Долината се намира на 163 км. югозападно от Ле, столицата на някогашното хималайско кралство Ладак.

Историци са установили, че народа Дрокпа са единствените автентични потомци на арийците, останали в Индия. Една теория гласи, че първоначалните дрокпи били група войници от армията на Александър, които се изгубили по пътя обратно към Гърция, след като били победени от индийския крал Порус през 326 г.пр.Хр., а друга теория, не толкова романтична, но вероятно по-точна, гласи, че Дрокпа произлизат от дардите – арийско племе, което преди векове се преместило в западен Ладак от планините Хиндукуш (в Гилгит Балтистан, сега регион на Пакистан).

В течение на векове, дрокпите са давали воля на целуването по обществени места и размяната на съпруги, без никакви забрани. Групи жени и мъже от племето, се нареждат в редици и се целуват открито и страстно без съображения за брачни връзки. Понеже тази практика била сметната за „нецивилизована” от армията, гражданската администрация и „гражданите” в Ле, и следователно забранена, дрокпите вече провеждат тази страстна проява в отсъствието на външни хора.

Дрокпите изцяло се различават – физически, културно, лингвистично и социално – от тибетско-бирманските жители на по-голямата част от Ладак. Мъжете и жените дрокпи са високи и светли, с големи, светли очи, плътни устни и характерни носове и вежди. Като резултат от това, те се смятат за превъзхождащи и не се женят в други общности.

Тази изолираност позволява на племето да запази своя етнос.

Дрокпите обичат музиката, танците, скъпоценностите, цветята и ечемичното вино. Културната им жизнерадост е отразявана в изящни одежди и украшения, носени особено по време на фестивали като фестивала Бонано в края на лятото, когато мъжете и жените танцуват 3 нощи подред. Мъжете дрокпи носят голяма вълнена одежда, задържана на кръста над вълнени панталони. Жените носят специални вълнени одежди и се окичват с черупки, мъниста и сребърни бижута. Наметала от кози кожи допълват традиционната одежда. И мъжете и жените носят необичайни шапки, украсени с цветя, монети и миди.

Ежедневието се състои от селско стопанство и земеделие (най-вече за препитание). Плодородието и умерения климат в долината водят до буйна зеленина. Основните източници на приходи за дрокпасите са ябълки, грозде, орехи, сушени кайсии, масло от кайсиеви ядки, и други продукти, отглеждани в добре поддържаните зеленчукови градини на Дрокпа.

Ладаки

Ладак (означаващо „земята на проходите”) е студена пустиня в северния индийски щат Джаму и Кашмир. Тя е разделена в главно мюсюлманският окръг Каргил и предимно будисткият окръг Ле. Народът на Ладак има богат фолклор, като част от него датира от предбудистката епоха. Понеже хималайският селскостопански сезон е кратък, ладаките работят само 4 месеца в година. Хора от всички възрасти могат да се включат и да помогнат. По време на осемте месеца зима, работата е минимална и фестивалите и празненствата са една почти постоянна гледка, давайки им възможността да изкарат на показ Гонча – традиционната одежда.

Ладаките споделят вярванията на своите тибетски съседи. Тибетският будизъм, смесен с образите на свирепи демони от предбудистката религия Бон, е бил основната религия в Ладак повече от 1000 години.

Фестивалите и празненствата са възможности, в които ладакът не пропуска да изкара на показ Гонча – традиционната одежда. Обичайните костюми включват гончаси от кадифе, изящно бродирани жилетки, ботуши и шапки. Заможните жени ладаки имат поразителна и разкошна външност. Техните гончаси са направени от тежка китайска коприна, и те носят впечатляващи скъпоценности, като барокови перли, тюркоази, корал и кехлибар украсяват вратовете и ушите им. Гончасите на по-бедните са направени от груб, домашен вълнен плат с тъмно кестеняв цвят.

Будизмът има дълбоки корени в Ладак, понеже вярата е била представена в региона поне през 7-ми век. Културата и начинът на живот на народа на Ладак, са дълбоко повлияни от тяхната будистка религия, като древни будистки надписи и скални гравюри са разпръснати свободно навсякъде в този планински регион.

Манастирът Лекир е бил основан от Лама Дуанг Чосйе през 14-ти век, който бил майстор на изкуството на медитацията.

Много от местните хора в Ладак са фермери, и продукцията от полетата им се използва в традиционната ладакска кухня. Зеленчуци като картофи, тикви, червено цвекло и фасул са приготвяни по различен начин и придружават месни ястия, които са предимно от овнешко и пилешко. Основната храна включва ску (юфка), тукпа (гъста супа със зеленчуци), пава и камбир (хляб от пшенично брашно).

Повечето ладакски фестивали се провеждат през зимата и служат като предлог за обществени и другарски събирания. През летата често се провеждат състезания по стрелба с лък и местен вариант на полото. Народни песни и танци допринасят към приветливата обстановка, и чанга – местното ечемично вино – се лее свободно.

Народните музикални инструменти сурна (обой) и даман (тъпан) съпровождат церемониите и обществените събития. Изпълнители, окичени със златни и сребърни украшения и тюркоазни накити по главата, изпълват улиците. Монасите носят цветни маски и танцуват в ритъма на чинели, флейти и тромпети. Танците изобразяват многото легенди и басни на Ладак.

Поради суровата планинска среда на Ладак, услужливостта и съдействието са ключови за оцеляването. Ладакското общество е разделено на фасфуни – кооперативна група от няколко семейства без роднинска връзка помежду си, поддържащи съюзи на приятелство, съдействие и услужливост. Фасфунът е съставен от 6 до 10 семейства, които обикновено живеят в едно село и участват в групови религиозни церемонии, и почитат един и същ бог. Съседите си помагат един на друг, особено по време на сезона за прибиране на реколтата, когато работните дни започват призори и приключват привечер. Дори тогава, работата се върши със спокойни темпове, така че хора от всички възрасти да могат да се включат и да помогнат. Чуват се смях и песни, и разликата между работа и забавление не е строго определена.

Ле, столицата на Ладак, е била дом на една независима монархия в продължение на 1000 години. Ладакският кралски род, чието потекло може да бъде проследено до 300 г. пр.хр., все още живее в Ле, но след независимостта на Индия през 1947 г., влиянието му е станало просто символично.

Ладак е една студена пустиня със зимни температури от минус 30°C, валежи, не надвишаващи 8 см. годишно и много ограничени източници на вода. Въпреки това, той е бил дом на една процъфтяваща култура за повече от едно хилядолетие.

Тъкането е важна част от традиционния живот в източен Ладак. И мъжете и жените тъкат, но използват различни станове. Номадските племена Чангпа отглеждат дългокосмести кози и овце, чиито руно е използвано за известните кашмирски шалове от пашмина. Те силно се интересуват от търговия. Суровата вълна е основният им търговски продукт.

Новородените деца биват топло посрещани, като се провеждат празненства на техния 15-ти и 30-ти ден в света, както и на първия им рожден ден. Семейството кани приятели, роднини и съседи, и поднася цампа (печено ечемично брашно), смесено с чай от масло.

Сватбите в Ладак са поводи за музика, танци и пируване. Момчетата обикновено са обещавани или женени от 16-годишна възраст, а момичетата от 12-годишна възраст. Роднините на младоженеца носят подаръци в дома на младоженката. Ако бъдат приети, сватбата се провежда до няколко месеца. Новите съпруги се преместват да живеят при съпрузите си и, в зависимост от техния статут и богатство, нейните родителите предлагат на двойката дрехи, животни и земя за зестра или ракткак.

Народът на Ладак живее в много високи планински долини между хималайските и каракорумски вериги в северния индийски щат Джаму и Кашмир.

Самостоятелността на Ладак, развила уникални напоителни системи преди много векове, е основана на една икономика от малки земеделски общности.

Мъжете са главата на семейството, и най-възрастният син наследява собствеността на баща си, която преминава на следващия брат след него. Ако в семейството няма синове, бащата приема съпругът на най-възрастната дъщеря и собствеността се предава на името на дъщерята, и след това отива при първият й син.

Хората в Ладак са консервативни и традиционни, и начинът им на живот е почти същия, какъвто е бил преди 2000 години. Те разполагат с богат фолклор, забележителен със своите песни и легенди, някои от които датират от предбудистката епоха.

На върховете на много села има гомпа или манастир, който може да представлява всичко от внушителен комплекс от храмове, молитвени зали и монашески убежища, до малка отшелническа килия, която побира една икона и е дом за някой уединен лама. За ламите се вярва, че са посредници между физическия и духовния свят, и много често се подвизават като астролози и оракули, предсказвайки благоприятното време за започване на голямо начинание.