Monday, June 18, 2018

Дайо и Дайто

Има една реалност, предшестваща и небе и земя.
Действително, тя няма нито име, нито форма.
Очите са неспособни да я съзрат.
Тя няма глас, затова ничии уши не могат да я уловят.
Да я наричаме „ум” или „Буда” нейната природа осквернява,
тъй като във въображаемо цвете у въздуха се превръща тя тогава.
Не е нито ум, нито Буда.
Абсолютно тиха, но озаряваща с мистерията си,
тя може да бъде възприета единствено от прозорливите души.

Ако очите ти виждат и ушите ти чуват,
ни едно съмнение няма ти да таиш.
Как естествено дъжда се стича от корнизите!

Преминах през преградата от облаци.
Пътят на живота е север, юг, изток и запад.
През вечерите почивам, сутрините - играя.
Няма ни друг, ни аз.
С всяка стъпка чист полъх се надига.

Буди и отци насечени са на парчета.
Постоянно наострен е меча.
Там, където колелото се завърта,
със зъби бездната скърца.


Saturday, April 7, 2018

Величието на идеите

На началния меридиан, в зоната централна,
близо до границата, но от края отдалечена,
между две долини, под ясното небе,
където звезди изпълват хоризонта над едно поле,
разположена е фабрика, малка, но безмерна,
която на стария мъдрец принадлежи,
който съществува, тъй като мисли.

Познавач на тайни всякакви,
старецът смесица е от различни остатъци.
Светът избухна и в пустиня се прероди,
и старецът най-доброто от всичко що умря наследи.

С поглед като телескоп, кожа на костенурка,
език на хамелеон и нос на гъсеница.

Старецът хирург е на цялото време.
Оперира над всички моменти с хладнокръвие.
Всички моменти, които изгубени са били,
със скалпела си той може да възстанови.
Секундите разтяга, за да ги удължи.

Той също така присажда моменти горчиви.
И ако горчивината се задържи и нищо не може да го утеши,
малко упойка той ще употреби,
така че да не го боли.

Вечни стават те, когато са обичани.
Винаги са живи, никога неугасващи.
Щом заспят, стават беззащитни,
и събуждат се, когато за тях си помислиш.

Понякога са нападани, понякога са защитавани,
най-ценните от тях никога не са продавани.
Постигат те всичките ти мечти,
тези идеи величествени.

Ако иска в ново място живот да внесе,
от време на време той снася яйце.

Много той не яде, защото студенокръвен е,
храни се с мухи, които живеят по един ден.
Няма да го виня, ако не разполага с храна
и реши от тялото си да яде като октопода.

Той няма да умре, дори и цялото си тяло да изяде.
Също като гущера, бързо възстановява се.

Дори и да отминават години, 
над този отшелник времето не вреди.
Безсмъртен е той като всички светци.
От дърво са неговите прешлени,
тъй дълголетни.

Не забравя нищо стария мъдрец,
тъй като паметта му е от лед.
Спомените му са цели,
тъй като държи ги дълбоко охладени.

На едно действие многократното повторение
е най-ефикасния метод за неговото продължение.
Затова човек го повтаря, дори и да му носи отегчение.
Той живял е вече 950 години
и не го застигат никакви проблеми.
Покрай всичкото това повторение
поучил се е той от своето заблуждение.

Бездна е това за стареца.
Изгубил е живота своята приятност,
когато човек живее всеки ден в еднаквост.

Той би искал да е различен,
но да повтаря себе си и контролира времето
той го прави инстинктивно.

Той опитвал се е да отнеме своя живот,
но старецът диша дори и без кислород.
Защото идеите велики, щом бъдат открити,
винаги възраждат мъртвите си клетки.

Вечни стават те, когато са обичани.
Винаги са живи, никога неугасващи.
Щом заспят, стават беззащитни,
и събуждат се, когато за тях си помислиш.

Понякога са нападани, понякога са защитавани,
Най-ценните от тях никога не са продавани.
Постигат те всичките ти мечти,
тези идеи величествени.


Thursday, April 5, 2018

Покой

Непостоянството винаги навлиза ненадейно.
Всяко съкровище на този свят е мимолетно.
Очите ни дарът не могат да съзрат.
В пътя се крие смисълът.

Всяка природа е чиста.
Всяка външност е пуста.

В усещания и заблуди забулено,
погълнато от неизвестното.
В усещания и заблуди забулено,
всяко нещо – срива се и изчезва то.

Всяко мъдрост съхранява се.
Всяко богатство – сянка е.

С думи не може да се изрази.
Празнотата ти приеми.
Източник на безкрайността.
Блаженство от вечността.
Освобождение е отсъствието на ума.

Tuesday, April 3, 2018

Ханшан

За загадъчния отшелник и поет Ханшан, чието име означава "Студена Планина", не се знае почти нищо, нито кога точно е живял, нито дали наистина е съществувал такъв човек. Почти всичко, което е известно за него, е извлечено от стиховете му и от един предговор към тези стихове, който е бил съставен от друга мистериозна фигура и не може да се проследи до нито един индивид в китайската история.



Преди тридесет години на този свят съм се родил.
Хиляда, десет хиляди места съм прекосил.
Покрай реки, където тревите зелени плътно растат,
отвъд предела, където пясъците червени прелитат.
Отвари варил съм в отчаяно търсене на живота вечен,
книги чел съм, историята изучавал съм със песен.
Днес най-накрая стигнах у дома в студената планина,
ушите си да измия и глава да положа във вечната река.

Откакто заживях в студената планина,
оцелявам, като плодовете ѝ са моята храна.
Какво може да ме разтревожи от ден на ден?
Животът ми следва пътя си предопределен.
Дни и месеци текат като поток безспирен.
Времето ни равнява се на мимолетна искра.
Дори и ако небеса и земя разменят своите места,
щастлив ще съм отново аз, живеещ на тази скала.

Що се отнася до мен, с радост вървя по Пътя ежедневен.
Сред лози, обвити в мъгли, и пещери по високи канари,
тук във пустошта намирам истинската свобода.
С моите приятели, облаците бели, за никъде не бързат.
Пътища се точат, но до света те не достигат.
Освободен от ума, кой би могъл да разбуди мисълта?
На легло от камък седя, сам във нощта,
докато луната кръгла изкачва студената планина.

Заглеждам се към билото далече,
само и издигащо се над заобикалящи го върхове.
Борове и бамбуци пеят с вятъра, който ги поклаща,
морски вълни бушуват под луната искряща.
 Взирам се надолу към зелените предели на планината.
С белите облаци обсъждаме философски същината.
В пустошта планини и морета подбуждат върховни вдъхновения,
но в търсенето си на Пътя ми се ще да имах компания.

Колкото по-висока пътеката, толкова по-стръмна.
Десетки хиляди редици опасни скали.
Мостът каменен хлъзгав е от мъха зелен.
Облак след облак се нижат.
Водопади като нишки коприна висят.
Вир огрява искрящата луна.
Отново изкачвам най-високата планина,
за да чакам там, където самотния жерав отлетя.

Thursday, February 22, 2018

Океанът


- Мамо, какво е водата? – попитала малката риба своята майка.
- Водата е това, в което плуваш. Ти си съставен предимно от вода.
- Но къде се намира тя?
- Навсякъде около теб.
- Но не мога да я видя – казала рибката.
- Разбира се, че можеш.
- Къде?
- Навсякъде.
- И аз съм съставен от вода?
- Предимно.
- А след като умра…?
- Отново ставаш вода – отвърнала майката.


------------------

Веднъж една млада риба попитала по-стара риба:
- Всички говорят за това нещо, наричано „океан”. Какво е то?
По-старата и мъдра риба отговорила:
- Океанът е това, което те обгражда отвсякъде.
По-младата риба не разбирала:
- Но около мен няма нищо. Защо не мога да видя този „океан”?
- Разбира се, че не можеш - отговорила търпеливо по-старата риба. – Океанът се намира както в теб, така и извън теб. Ти си се родила в океана и най-вероятно ще умреш в него. Океанът прелива около теб, също като собствената ти кожа.

Конфуций веднъж казал: „Рибите забравят, че живеят във водата; хората забравят, че живеят в Дао.” Всички ние живеем в океана на Дао. Той прелива около нас, той е в нас, и навсякъде около нас. Той ни обгръща като собствената ни кожа, но ние не можем да го възприемем… Действително, повечето от нас нямат никаква представа какво е това. Нека разгледаме Дао като универсалното течение на реалността. Това е крачка към истинското разбиране на Дао.

Wednesday, February 14, 2018

Изборът

В една и съща нощ умрели Джим, Майк, Рон, и Дейв. Не след дълго те вървели по отъпкана пътека. Сторило им се правилно да последват пътеката. Накрая те стигнали до разклонение. Единият път водел наляво, а другия надясно. Те се чудели какво да правят и изведнъж пред тях се появил мъж, облечен в бяло, който им дал напътствия.
- Добре дошли, приятели – казал той. – Вие наближавате новия си дом и моя задача е да ви упътя доколкото ми е позволено. Ще забележите, че пред вас се разкриват два пътя. Единият ще ви отведе в Рая – място, което е по-красиво от всички ваши представи. Другият ще ви отведе в Ада – земя, изпълнена с мрак, отчаяние, и зли хора. Единственото, което мога да ви кажа, е, че трябва да изберете един от пътищата, но веднъж стигнете ли края на пътя, няма да може да се върнете обратно. Щом стигнете Рая, ще си останете там. Щом стигнете Ада, ще си останете там. Мога да ви кажа само още едно нещо. Не се страхувайте, тъй като онова, което ще получите накрая, е това, което заслужавате. Вървете уверени, че ако сте водели справедлив живот, ще пожънете това, което сте посели. Трябва да минете един по един и всеки ще върви сам по своя път.
След като казал това, мъжът изчезнал. Четиримата били учудени от този на пръв поглед случаен начин да отидеш в рая или ада. Накрая те решили, че трябвало да продължат напред и теглели клечки, за да решат кой щял да е пръв.
Джим получил първата възможност и избрал десния път. Той сметнал, че вероятно този път водил към рая, тъй като „дясно” винаги било асоциирано с „добро” (От английското "right", което означава "дясно" и "правилно" - Бел.прев.). Но като минал известно разстояние, той започнал да чува жестокия рев на диви животни, облаци помрачили небето, и земята започнала да се тресе. Той много се уплашил и си помислил: „Може би съм избрал грешния път”. Обърнал се и се върнал в началото, където разказал на останалите какво се случило. Тогава решил да пробва с левия път. Като тръгнал напред, той видял още злокобни знаци. Не спирал да си мисли колко ли още можел да продължава напред преди да не може повече да се върне, с всяка крачка страхът му нараствал, докато накрая не бил принуден да се върне в началото.
Като видели, че Джим не можел да вземе ясно решение кой път да избере, Рон и Дейв предложили Майк да опита на негово място, но Майк бил парализиран от страх, тъй като според историята на Джим нито един от пътищата не звучал много райски.
- Ще си помисля малко – казал той. – Някой друг да пробва през това време.
Сега било ред на Рон, който казал:
- Избирам десния път и няма да има връщане назад.
Той изпълнил намерението си и преминал през виковете на диви животни, през мрака и тъмните облаци, докато накрая не се озовал насред място на неописуема красота и мир. Той решил, че това било Рая и останал там.
Сега било ред на Дейв да избере накъде да поеме. Джим казал, че му се сторило, че чул как диво животно изяжда Рон, и всички почувствали тръпка на загриженост. Дейв не бил сигурен дали е взел правилното решение, тъй като избрал левия път. Той си помислил: „Каквото и да се случи, продължавам напред, пък да става каквото ще.”
Като вървял напред, нещата ставали от лоши по-лоши. Чували се ужасяващи викове на диви животни и свирепи светкавици се сипели навсякъде от буреносни облаци. Той продължил въпреки това и стигнал до табела, която гласяла „Ада”. Пътеката зад него изчезнала и вече нямало връщане назад. Пред него се разкрило едно мрачно и яростно място, чиито обитатели живеели в западнали колиби. Хората там живеели в постоянен страх от нападения на животни или вилнеещи разбойници, които открадвали всичко, до което се докопали. Където и да отидел, му казвали, че тази земя била прокълната от дявола и че нещата щели да стават все по-лоши цяла вечност. Дейв потънал в дълбок размисъл: „Обещах си, че няма да се връщам от този път, пък да става каквото ще. Отказвам да се вслушам в тези гибелни гласове. Аз знам, че в мен не се крие никакъв ад и че съвестта ми е чиста. Защо тогава трябва да има Ад отвън?”
От този миг насетне Дейв продължил уверено напред и учил хората, че не било необходимо да живеят в порутени колиби и че били способни да променят обстоятелствата си, така че да не им се налага да живеят в постоянен страх. Той също така подложил на съмнение вярата им, че това място било прокълната от дявола. У малцина се събудила надеждата и те се вслушали в Дейв, но останалите продължили да се страхуват и дори гледали на Дейв като на враг и се опасявали, че той щял да направи нещата още по-лоши, отколкото вече били.
Дейв събрал хората, които се вслушали в него. Те отказали да приемат овехтелите къщи, които им били предоставени като последно убежище и направили планове за нови и красиви домове. Най-хубавото място, което успели да намерят, било едно необитавано блато. Те го източили и на негово място издигнали красив град, изобилстващ с тучни градини. Разбойниците не ги тормозели, тъй като обитателите се грижели и пазели един друг. Дивите животни станали дружелюбни, тъй като хората ги хранели. Дори мрачните облаци и бури започнали да утихват и слънчевите дни станали нещо обичайно.
Хората, които били против Дейв, видели какво било постигнато, престрашили се, и една подир друга и останалите части на Ада били трансформирани в красиви градове и пейзажи. След известно време красотата и мирът се разпространили навсякъде.
Дейв наблюдавал вече красивата земя и осъзнал, че му оставало да направи още едно нещо. Той отишъл до входа, намерил старата табела, която гласяла „Ада”, съборил я, и на нейно място поставил друга, която гласяла „Рая”. Като го направил, се появила друга пътека с две разклонения, а с нея и мъжът в бяло. Той казал на Дейв:
- Мисля, че знаеш какво трябва да направиш.
Дейв погледнал и казал:
- Виждам, че отново трябва да направя избор.
- Правилно – казал мъжът.
- Преди да го направя, може ли да ми кажеш каква съдба сполетя останалите трима?
Мъжът отговорил:
- Рон е в града, наподобяващ мястото, което ти създаде. Той съжалява само за едно, и то е, че не е могъл да вземе участие в неговото създаване. Когато желанието му стане достатъчно силно, ще му бъде дадено да избира отново и той ще се окаже в място на име „Ада”, също като теб, и ще му бъде предоставена възможността да създаде Рая.
Джим и Майк все още са парализирани от страх и не знаят какво решение да вземат. Те са тези, които действително се намират в Ада, но рано или късно ще трябва да продължат напред.
- А какво се простира пред мен? – попитал Дейв.
- Неизвестното – казал мъжът.
Като чул това, Дейв почувствал внезапен страх, но същевременно бил доволен, и без да се колебае, той поел по пътеката, водеща надясно.

Течението

Някога на дъното на голяма река се намирало село, обитавано от малки същества. Течението на реката се носело тихо над всички тях – млади и стари, богати и бедни, състрадателни и жестоки – движело се в своята посока и познавало единствено себе си. Всяко едно от съществата по свой си начин се държало здраво за клонките и камъните по речното дъно, тъй като вкопчването било в основата на техния живот, и още от раждането си те се научавали да се противопоставят на течението. Но веднъж едно от съществата казало:
- Омръзна ми от това вкопчване. Макар и да не го виждам с очите си, аз се доверявам, че течението знае къде отива. Затова ще се пусна и ще го оставя да ме отнесе където то поиска. Ако продължа да се вкопчвам, ще умра от скука.
Останалите същества се изсмели и казали:
- Глупак! Пуснеш ли се, течението ще те помете и ще те запрати в камъните, и ще умреш по-бързо от скуката.
Съществото обаче не се вслушало в тях, поело си дъх, и се пуснало, като мигновено било пометено от течението и запратено в камъните, но навреме, след като то отказало отново да се вкопчи, течението го вдигнало от дъното и то вече не било натъртено и ранено.
Съществата, които живели малко по-надолу по течението и не го познавали, извикали:
- Вижте! Чудо! Същество като нас, но въпреки това умее да лети. Това е месията, който е дошъл да ни спаси.
Съществото, което се носело по течението, казало:
- Аз съм толкова месия, колкото и вие. Реката с радост ни повдига свободно, стига да посмеем да се пуснем. Истинското ни призвание е това плаване, това приключение.
Но те не спирали да викат: „Спасителя!”, докато все още се вкопчвали в камъните, и когато погледнали отново, него вече го нямало и били останали сами, и започнали да съчиняват легенди за Спасителя.