Наскоро публикуваната в „Хъфингтън поуст” статия, носеща
името „Открита е възможната причина за пристрастяванията, и тя не е това, което
си мислите”, ме накара много да се замисля за отношението ни към феномена
пристрастеност и как обществото подхожда към него. Като начинаещ културен
еколог и студент, изучаващ изгряващото поле на екопсихологията, нямаше как да
не направя сравнение между отношението ни към пристрастеността, наркотиците и
възстановяването, и отношението ни към нефта, газа, въглищата, необуздания
капитализъм и всички неща, в които си мислим, че трябва да продължаваме да
инвестираме, макар и да знаем, че вече не са в наша полза, както и в полза на
живота на Земята. По какъв начин е свързана пристрастеността с отношението ни
към живия свят? По какъв начин ние, като общество, сме се отнасяли към
планетата ни и сме решили как да се справим с екологичната криза, пред която
сме изправени в момента? В края на краищата начинът, по който се отнасяме към
хората, борещи се със пристрастеността, влияе върху това как възприемаме
по-мащабните злоупотреби, извършвани от нашето общество: непрестанното
извличане на изкопаеми горива, присвояването на земя, и ежедневните дози, които
цивилизацията ни трябва да взима, за да не изостава от обичайната работа. Който
и да е анализ на пристрастеността като последица от глобалните климатични
промени би спомогнал много, като разгледа нещата, от които зависим, за да
поддържаме цивилизацията, и дали тези процеси подпомагат или спъват
способността ни да функционираме психологически. Докато добиваме по-холистично
разбиране за пристрастеността и проумяваме излишъка от борбата с наркотиците,
вероятно бихме могли да развием способността си да разработваме по-сложни
психологични рамки, с които да поправим и екологичната криза.
Авторът на статията, Йохан Хари, разглежда традиционните
модели на пристрастяване. Той говори за остарелия експеримент, при който един
плъх е вкаран в клетка, където са му предоставени две бутилки вода, от които да
пие. В едната бутилка има само вода, а другата е смесена с кокаин. И ето,
плъхът харесва примесената вода и започва непрекъснато и пристрастяващо да пие
от нея, докато не умре. Този научен експеримент архетипно е характеризирал
какво означава да бъдеш пристрастен към наркотиците, но поради прекомерното му
опростяване и съсредоточаване единствено върху физическото „измамване на
мозъка” той е ограничил разбирането ни за по-дълбоките изводи за същността на пристрастеността
и как да подхождаме към деликатния процес на възстановяването. Той осъжда
пристрастения и пренебрегва обстоятелството.
Експериментът бил повторен през 70-те от професорът по
психология Брус Александър, който искал да вникне по-надълбоко. Той забелязал,
че при първия експеримент плъхът бил оставен съвсем сам в клетка, като нямал
какво друго да прави, освен да пие вода с кокаин и да се друса по цял ден. Брус
решил да направи няколко промени, за да придаде по-различен привкус. Той
построил цял „парк за плъхове”, в който имало играчки, тунели и други плъхове,
които да си взаимодействат. Бутилките били поставени в тази нова среда и
резултатите били следните:
„На щастливите плъхове не им хареса дрогираната вода.
Предимно я отбягваха, като консумираха по-малко от четвърт в сравнение с
изолираните плъхове. Нито един от тях не умря. Въпреки че всички плъхове, които
бяха сами и нещастни, станаха пристрастени, това не се случи при нито един от плъховете
в щастливата среда.”
След този експеримент той изкарал плъховете от парка им и ги
изолирал, като в продължение на 57 дни били изложени единствено на двете
бутилки. След като станали силно пристрастени към кокаина и изпаднали в много
тежко състояние те били върнати обратно в парка при своите приятели и играчки. Тогава
Александър забелязал, че те показали невероятна способност да се нагаждат бързо
към новата среда. Плъховете преминали през леки симптоми на отказване, които не
след дълго отминали, и те отново заживели нормален живот. „Добрата клетка ги е
спасила”, пише той.
Това, което можем да научим от тези експерименти е, че
пристрастените си остават такива и много често умират, ако не е налице някаква
здравословна среда, към която да преминат. По същия начин екологичната криза е,
до голяма степен, криза на пристрастеността. За да доразвия тази идея, ще се
позова на един доклад от 2009, публикуван в списание „Екосайколъджи”, в който
авторът Кристофър Бейли прави сравнение между класифицирането на
пристрастеността в ДСН (Диагностичен и статистически наръчник на психичните
разстройства) и това как тези подточки могат реално да бъдат приложени към
начина, по който обществото ни използва ресурсите. Общо взето, колкото повече
изкопаеми горива използваме, толкова по-надълбоко трябва да копаем, за да ги
извличаме, и толкова по-нестандартни стават методите (например катранените
пясъци). Това е класически симптом на пристрастяване, тъй като пристрастените
обикновено са готови на всичко, за да продължат да приемат дозата си, въпреки
че са наясно, че ресурсите им са на изчерпване и че в един момент вече няма да
разполагат с тях и ще създадат безпорядък.
Друго класифициране на пристрастеността, което Бейли
споменава, гласи, че пристрастените обикновено продължават да злоупотребяват,
макар да знаят, че проблемът е породен или изострен от самата субстанция. По
същия начин ние продължаваме да пробиваме, да извличаме, да използваме фракинг,
да копаем, да отделяме, да взривяваме, да разтопяваме, да преработваме, да
рафинираме и т.н., макар да сме наясно, че като продължаваме да прилагаме тази
самоубийствена алхимия, ние физически отслабваме способността на планетата да
функционира, и същевременно излагаме на риск способността на други видове да се
приспособяват и оцеляват. Ние продължаваме да си взимаме наркотика (нефт, газ,
въглища), независимо че те усилват климатичните промени и допринасят за
най-масовото изчезване на видове, което се е случвало на планетата през
последните 65 милиона години. Ние го правим, осъзнавайки случващото се, и
знаейки, че ние го продължаваме. Това е пристрастяване в най-подвеждащата му
фаза, от която ние, като общество, едва сега се събуждаме. Докато се съвземаме
от съня, като култура, и докато политиците вече не могат да се измъкват, като
отричат натрупалите се научни доказателства, ние най-накрая можем да започнем
процеса на възстановяване. Това е един процес, който ще ни надживее, но
поколението ни може да изиграе много важна роля, като го започне.
Това, което можем да научим за
възстановителния процес, според Хари, е, че той протича най-добре, когато е
налице някакъв алтернативен модел. Той пише: „Можете да изградите система,
която цели да помага на пристрастените да възстановят връзката си със света, и
с това да загърбят своята пристрастеност.” Накратко казано, нуждаем се от
напълно различна операционна система, както се изразява Бъкминстър Фулър,
такава, която разполага с нови играчки и тунели, отношения и поведения, и чиято
обратна връзка с биосферата не е унищожителна и, в идеалния случай, е
възстановителна и възраждаща.
Така че вместо да се хвърляме срещу
институциите, политиките, корпорациите и отделните индивиди, допринасящи
най-много за усилващите се климатични промени, ние бихме могли да погледнем
този проблем от много по-широка перспектива. Въпреки че разкриването на
виновниците за, и печелещите от, климатичните промени е от критично значение за
движението за опазване на околната среда (и аз не намеквам да спираме да го
правим), ние вече трябва да преминем на следващия етап, ако искаме да постигнем
съществена промяна. Този вид опазване на околната среда, който само напада, без
да предлага решения, е вкоренен в същото мислене, както и борбата с
наркотиците, мислене, което вкарва хора зад решетките и, по същество, продължава
онова, срещу което се е обявило. Това е психологическо понятие, което може
временно да върши работа, за да предотвратява унищожение, но не се равнява, и
никога няма да се равнява, на цялостната промяна, която би характеризирала
здравословното общество, в което всички ние бихме искали да живеем.
Но не ме разбирайте погрешно,
нуждаем се от съпротива, съпротивата е нещо прекрасно, и тя върши работа, както
красиво демонстрира скорошната забрана за фракинг в Ню Йорк. Животоподдържащата
система на планетата е застрашена на почти всяко физическо равнище и ние трябва
да я защитаваме на всяка цена. Просто искам да кажа, че ние работим, за да
инвестираме енергия в премахването на старото, но не толкова, колкото
инвестираме в изграждането на нещо ново. Тъй като при изграждането на нови
модели за функциониране на обществото, дори и ако са само на теория, ние реално
премахваме структурите на властта, които унищожават животоподдържащата система
на планетата, докато откриваме пътя към едно по-устойчиво общество.
В статията си Хари заключава, че
пристрастеността просто е търсене на някаква смислена връзка. Когато в средата
не са налице съществени или здравословни начини за формиране на връзки, хората
прибягват към наркотиците в опит да запълнят празнотата в себе си. Според мен
пристрастеността е симптом за по-голямо отделяне от Земята, от другите видове и
един от друг. Трябва да се обърне внимание точно на този вид лечение, за да
започнем истински да превъзмогваме пристрастеността си към изкопаемите горива и
да тръгнем по пътя към устойчивото възстановяване, както индивидуално, така и
колективно.
Осъзнавам, че отново и отново се
връщам към мъдростта на покойният психолог Джеймс Хилман:
„Психологията, толкова отдадена на
събуждането на човешкото съзнание, трябва да осъзнае една от най-древните
човешки истини: не можем да бъдем изучавани или лекувани отделно от планетата.”
Колкото повече се грижим за
цивилизационните патологии на пристрастеността, толкова по-малко тя ще се
оформя в живота на отделния човек, и толкова по-здрави ще бъдем ние като
култура, осъзнаваща фундаменталната си взаимозависимост с всички форми на живот
на тази наша дива и красива планета, която търпеливо ни изчаква да обърнем
повече внимание.
Автор: Сара Ливайн
Източник: http://realitysandwich.com/248585/addiction-climate-change-and-the-psychology-of-recovery/
No comments:
Post a Comment