Оценяване на традиционното екологично познание и туземната мъдрост

„Нека обединим умовете си и да видим какъв живот можем да сътворим за нашите деца.“ – Татанка Йотаке „Седящият Бик“ (1831-1890)

За да преодолеем – веднъж завинаги – фалшивото разделение между природа и култура, от нас се иска да признаем, че ученето от човешките находчивост и дългосрочни адаптации към определени среди е също така и учене от природата. Сред туземните народи се забелязва една дълга традиция на решаване на човешки проблеми чрез учене от други видове и от по-мащабните естествени процеси, в които ние участваме.

 

Като погледнем от една дългосрочна перспектива, човечеството е успяло да оцелее, като е правило точно това. В по-голямата част от нашата история ние внимателно сме се приспособявали към източниците на материали и енергия, които сме могли да усвояваме по възобновяем и неизчерпаем начин от местните и регионални екосистеми, които сме обитавали. Една от причините, поради които сме прекарали голяма част от нашата история, водейки номадски начин на живот, е, че нашите прадеди са посрещали основните си нужди, като са следвали миграционните пътища на други животни и сезонната храна, която е можело да бъде събирана по пътя.

В продължение на десетки хиляди години ние сме живели в пределите на местните ни биорегиони, като внимателно сме се учили – чрез проба и грешка – как най-добре да посрещаме нуждите на нашето номадско или уседнало население, и сме използвали местните и регионални притоци на енергия и материали.

Културата е епифеномен на природата, и традиционните местно-ориентирани култури са (или са били) резултат от внимателната коеволюция на човешките селища с екосистемите, в които те са се заформили. Коеволюция означава, че средата е оформила човешката култура, а хората са оформили своята среда.

Не искам да подкрепям един идиличен образ, че местни култури никога не са прекрачвали екологичните си граници, което после е оказало отрицателен ефект върху местните им екосистеми. Те със сигурност са го правили (например Великденските Острови, Вавилон). Но много повече са случаите на туземни практики, които помагат да се увеличи продуктивността и жизнеността на екосистемите, с които те са коеволюирали. Хората са способни да бъдат полезен и ключов вид в една екосистема, вместо да бъдат фактор за бедствия.

Ученията за медицинските колела са лични и колективни карти за живот (участие) в правилни взаимоотношения. (Горе ляво: Взаимосвързаност – Запад: емоционален, личен, поколенчески, разум, „измисли го“, сърце и ум; Горе дясно: Баланс/Уважение – Север: умствен, културен, епистемологичен, движение, „направи го“, език; Долу ляво: Взаимовръзка – Юг: физически, екологически, време, „свържи се с него“, земя; Долу дясно: Изток: духовен, културен, местно познание, мироглед, визия, „виж го“, церемония, истории, учения).

 

Туземните култури са започнали да оформят средата си най-малко преди 50 000 години. Като обръщаме внимание на миналото на нашия вид, ние можем да научим ценни уроци за възстановяването на екосистеми. В един от най-старите писмени документи на човечеството, Епосът за Гилгамеш, се разказва историята как Месопотамия е пресъхнала и се е осолила, след като кралят убил бога на гората, Хумбаба, и изсякъл кедровите гори на Ливан. Съвременните еколози биха нарекли това „опустиняване“.

В днешно време повечето екосистеми са били изменени и понижени от човешкото влияние. В публикацията „Използвана планета: Глобална история“ се посочва, че много от екосистемите по света са претърпявали големи екологични промени поради намесата на относително нисък брой човешки обитатели още преди 3000 години. Тези промени не винаги са били отрицателни, а по-често те са увеличавали биопродуктивността.

В последните години изследванията върху тера прета – създадената с човешка намеса черна почва, която културите са обогатявали, като са добавяли въглища, органични отпадъци и полезен мицел – започват да сочат, че дори и предполагаемите девствени гори на Амазонка, Западна Африка и Борнео са екосистеми, които са били повлияни от практиките за горско градинарство на техните човешки обитатели. По подобен начин Великите равнини на Северна Америка, „дивата“ пустош на Англия или планинските части на Шотландия са примери за екосистеми, които са били преоформени от човешко присъствие чрез многократни изгаряния, обезлесявания и пасища.

„Всички сме посетители в това време, в това място. Ние просто преминаваме оттук. Целта ни тук е да наблюдаваме, да се учим, да растем, да обичаме... и след това се връщаме у дома.“ – Аборигенска поговорка

Един от начините да преоткрием практиките, които са помогнали на Хомо сапиенс да оцелее повече от 200 000 години, е да обърнем повече внимание на туземната мъдрост и традиционните местно-ориентирани познания (там, където те все още не са напълно изгубени). Туземните човешки култури са един израз на множество поколения коеволюция на хората в екосистемите, които те са обитавали.

Културите, които са успели да оцеляват в продължение на хилядолетия в техните биорегиони, имат много какво да ни научат. През последните няколкостотин години ние сме изградили злочестния навик да смятаме подобни познания за остарели и да ги отхвърляме с лека ръка, както и да наричаме подобни култури „примитивни“. Хипнотизирани от видимите ползи от научния и технологичен прогрес, ние сме направили грешката да отхвърляме традиционните екологични познания, които са крепили човешкото оцеляване за по-голямата част от праисторията.

Да преосмислим мъдростта на традиционните и туземни култури не означава да се върнем към някаква предполагаема „златна ера“, в която човечеството е живяло в съвършена хармония с останалата част от природата. То просто означава да признаем, че тези култури са успели да се издържат и да еволюират в интимното си приспособяване към уникалността на своя регион в продължение на много повече хилядолетия.

„Първият мир, който е най-важния, е онова, което изплува в душите на хората, когато те осъзнаят своята връзка, своята единност с Вселената и всички нейни сили, и когато те осъзнаят, че в центъра на Вселената пребивава Уакан-Танка, и че този център всъщност е навсякъде, включително и във всеки един от нас.“ – Черният Елен

За сравнение, няколкото века на съвременната индустриална цивилизация са ни дали множество постижения, но също така са създали някои от най-належащите глобални проблеми, пред които сме изправени в момента. Ние трябва да се поучим както от успехите, така и от провалите на съвременните технологии, и трябва да обърнем повече внимание на туземната мъдрост на местната култура, приспособена към конкретно място.

Туземните мирогледи по целия свят споделят една обща перспектива: Светът е жив и изпълнен със смисъл, и нашата връзка с останалата част от живота е връзка на съучастие, взаимност и сътворяване. Създаването на регенеративни култури включва намирането на креативни отговори на следните въпроси:

Как можем да съчетаем най-доброто от съвременните технология, наука и културно изразяване с напътстващата мъдрост на традиционните туземни култури?

Как можем да изменим и трансформираме нашата култура, като едното ни око е насочено към миналото (учейки се от традиционната мъдрост и практика), а другото към бъдещето (социална, екологична, икономическа и технологична иновация)?

 

В индивидуален и колективен план, ние сме се изгубили. Стихът „Изгубен“ на Дейвид Уагонър крие такъв съвет, който един местен старейшина би дал на млад член на племето, за да успее да премине през тъмните и високи гори на Тихоокеанския северозапад. Когато се изгубиш, спри се и се заслушай по-дълбоко. Този съвет е уместен и за човечеството като цяло. Изправени пред сетивното и информационно претоварване на съвременния живот, ние сме изгубили способността си наистина да се вслушваме в собствената си интуиция, да обмисляме мъдростта на другите и да оценяваме прозренията, които можем да добием, като обръщаме внимание на 3,8-те милиарда години опит на живота не само да оцелява, но също така да процъфтява, трансформира и еволюира. Човечеството е изгубило своя път.

 

Изгубен

 

Стой мирно ти.

Дърветата напред и храстите до теб не са изгубени.

Където и да си, то е Тук,

и за теб то трябва да е могъщ странник,

трябва да го помолиш за разрешение да го познаеш и да бъдеш познат.

Гората диша. Заслушай се. Отговаря ти тя:

„Създадох това място около теб.

Ако си тръгнеш, пак можеш да се върнеш някой ден.

Тук няма две дървета еднакви за Гарвана..

Няма два клона еднакви за Орехчето.

Ако езика на дървото и на храста е недоловим за теб,

ти несъмнено си изгубен.

Стой неподвижно.“

Гората знае къде си.

Трябва да я оставиш да те намери.

 

Вярвам, че ако ние наистина искаме да създадем регенеративни култури на честност и приобщаване, основани на грижовни отношения с общността на живота, едно от първите неща, които трябва да научим е да се вслушваме по-дълбоко. Ние трябва да се научим да слушаме със сърцето и ума си, и да се доверяваме на собствената си вътрешна мъдрост, на мъдростта на нашата общност, на мъдростта на туземните култури и на мъдростта на останалата част от природата. Ние трябва да се запитаме:

Как можем да се научим да се вслушваме по-дълбоко в собствените ни вътрешни мъдрост и напътствия, които ни се разкриват, ако стихнем ума си и потърсим уединение в природата?

Как можем да се вслушваме по-дълбоко в мъдростта на племето, в даровете на нашата общност, и да действаме разумно въз основа на колективния разсъдък?

Как можем да се вслушваме по-дълбоко и да се учим от находчивостта на нашите животински и растителни роднини?

Друга обща характеристика на туземните култури навсякъде е, че те са склонни да имат методи на комуникация, включващи почтително изслушване и споделяне от сърцето в съвещателен кръг. В собствения ми опит с работа и комуникиране по този начин, когато седим заедно в съвещание и предлагаме дара на вниманието и сърдечното изслушване, на нас ни се дава възможността пряко да изживеем реалността на взаимосъществуването.

Ние заедно разиграваме огромния потенциал, който се разгръща при допира с колективните разсъдък и мъдрост; ние можем да преживеем силно целебните ефекти от това да отворим сърцата си към състраданието, което ме способни да изпитваме един към друг и към света, защото поначало ние никога не сме били отделени – това е само в умовете ни.

Трети умствен модел или вярване, което туземните култури по целия свят споделят, е, че останалата част от естествения свят е в непрекъсната комуникация с нас, ако просто се научим как да слушаме. Ние сме способни да се учим от растенията, бактериите, гъбите и животните, с които споделяме преживяването, наречено живот на Земята.

Дълбокото вслушване е заложено в сърцевината при създаването на една регенеративна култура. Ние сме изгубили пътя, който подхранва целия живот. Необходимо е да се вслушваме дълбоко, за да го намерим отново: да се слушаме един друг и с останалата част от общността на живота. Това е мъдрост, която можем да възстановим, като се поучим от туземните култури.

През 2010 имах щастието да се запозная с Денис Мартинез, индиански старейшина, който е помогнал за създаването на Мрежата за възстановяване на туземните народи (IPRN). Денис е всеобщо признат за създаването на мост между „традиционното екологично познание“ (ТЕП) и западната наука. Неговата страст е „еко-културното възстановяване“. Опазването на екосистемите и биоразнообразието е тясно свързано с опазването на туземните култури, които са коеволюирали с тези хабитати. ТЕП може да ни помогне да се доберем до дългата история от внимателно наблюдаване на дългосрочните цикли в определен регион, съдържаща се в колективната памет на оцелелите туземни култури.

„Макар че западната наука е силна и успешна методология в съответната ѝ сфера – количествения анализ – други валидни епистемологии, като ТЕП, предоставят допълващи подходи към разбирането на естествения свят и на връзката ни с този свят, с който ние сме коеволюирали от незапомнени времена. ТЕП е местно-ориентирана цялост от познания, вярвания, и практики с древен произход. От Международния съюз за защита на природата считат, че племенните народи населяват над 80% от биологичните „възлови точки“ на света. Местно-приспособеното културно разнообразие върви ръка за ръка с биологичното разнообразие. Заедно те съставляват екокултурното разнообразие. Онова, което ние наистина възстановяваме, е връзката ни с местата, които обитаваме и от които зависим, докато отново се учим как да бъдем местни за тези места: да се грижим за земята, да участваме заедно с нашите по-големи братя и сестри, растенията и животните, в духовното и физическо подновяване на земята и на нас самите.“ – Денис Мартинез

Създаването на регенеративни култури е един процес на съживяване на туземното, на повторно вкореняване в уникалните условия на дадени места, на възстановяване и грижа за определено място в дългосрочен план. След като човечеството вече е взаимосвързано в глобален мащаб и е с обща съдба, предизвикателството пред нас сега е да си сътрудничим глобално в процеса на внимателно приспособяване към нашите местности отново.

Грегори Кайете, научен педагог от племето Пуебло, подчертава, че традиционното познание е система от знания, която, също като западната наука, не се нуждае от външно утвърждаване. Фактът, че ТЕП е напътствало устойчивото и издръжливо съжителство на туземните народи с по-голямата общност на живота в местната им екосистема в продължение на много повече векове, отколкото западната наука е съществувала, е доказателство за валидността и значението на тази система от знания. „Традиционното познание е една крехка жива библиотека от устно познание, предавано от поколение на поколение. То винаги е било приспособимо и издръжливо. Точно заради приспособимата му природа то не може да бъде опазено в библиотеки. Неговото оцеляване зависи от оцеляването на туземната култура.“ – Мартинез

„Не смятам, че критерия за една цивилизация е това колко високи са сградите ѝ от бетон, а по-скоро колко добре се е научило населението ѝ да се отнася към своята среда и един към друг.“ – Чипеуа

Ако изгубим устните традиции на туземните култури по света, с това ние ще изтрием от колективната дълготрайна памет на човечеството какво означава да живеем по един регенеративен начин като природа. Опазването на туземните езици е тясно свързано с опазването на традиционното познание. Съществуват 6000 езика, които все още се говорят на Земята (като повечето от тях са туземни езици, използвани от сравнително малки населения). Всяка туземна нация, племе, група, общност и клан разполагат с различни процеси на „опознаване“ на нас самите, един друг, и на света. Тези метафизични и епистемологични процеси на учене, познаване, и съществуване не са просто абстрактни идеи, а са въплъщавани и съживявани в ежедневните практики на оцеляване и живеене.

Опазването и ученето от традиционните познания, култури, и езици е общо наследство на човечеството и важен принос към една възстановителна култура. Ние можем да се учим от традиционното местно-ориентирано познание навсякъде, дори и в западната култура. Трансформиращата иновация към една регенеративна култура също така изисква от нас да се запитаме:

Как можем да съживим туземното и внимателно да се приспособим към дадено място (дома), докато същевременно поддържаме планетарна осъзнатост и глобално сътрудничество между цялото човечество?

Дори в т.нар. „развит свят“ голяма част от традиционното познание как да се посрещат различни нужди в рамките на биологично-регенеративните ресурси на региона е било все още преобладаващо допреди 150 години. Това са само няколко поколения! Ако преоценим какво могат да ни дадат тези познания и туземната мъдрост, ние можем да възвърнем голяма част от тях и да съчетаем по креативни начини туземната мъдрост с най-доброто от съвременните технология и наука.

В книгата „Времето на черния ягуар“ Аркан Лушуала предоставя една проникновена туземна перспектива относно голямата трансформация, която се разгръща в момента: изцеряването на културните ни патологии. „Медицината на черния ягуар“ (трансформацията) е обред, който носи смъртта на онова, което вече не ни служи, и възраждането на една нова и древна взаимност със живота.

„Виждам как Пачамама отново се превръща в плодородната земя за растеж на здрави човешки общности. Всички хора имат правото да се върнат у дома и да станат туземни за тази Земя, да станат истински човешки същества, които прилагат пълния си потенциал като грижовници за живота, да станат хора с големи сърца, живеещи в сътрудничество помежду си и с останалите форми на живот. В тези времена на възстановяване на живота на Земята, нови дизайни, нов живот и нови племена се оформят. Това е същността на живота, който търси начин да продължи да живее и да се размножава чрез нас, човешката раса.“ – Аркан Лушуала

Автор: Даниел Уол

Източник: https://medium.com/age-of-awareness/valuing-traditional-ecological-knowledge-and-indigenous-wisdom-d26ebdd9e141

Допълнителни материали:

https://www.survivalinternational.org/articles/indigenous-expertise-climate-crisis

https://www.survivalinternational.org/articles/3593-the-best-conservationists-made-our-environment-and-can-save-it

Ами ако оцелеем? - Чарлз Айзенщайн

Продължаваме да чуваме, че изчезването на човешкия вид е възможно да се случи в нашия живот, че ако не сменим бързо посоката, ако не намалим въглеродните емисии в нашите икономики, не засаждаме повече дървета и не изсмукваме въглерод от въздуха, човешката цивилизация може да загине. Ами ако това не е вярно? Ами ако можем да оцелеем? Какъв свят призоваваме тогава? Един свят от бетон или един жив свят?

Пристрастеността, климатичните промени и психологията на възстановяването

Наскоро публикуваната в „Хъфингтън поуст” статия, носеща името „Открита е възможната причина за пристрастяванията, и тя не е това, което си мислите”, ме накара много да се замисля за отношението ни към феномена пристрастеност и как обществото подхожда към него. Като начинаещ културен еколог и студент, изучаващ изгряващото поле на екопсихологията, нямаше как да не направя сравнение между отношението ни към пристрастеността, наркотиците и възстановяването, и отношението ни към нефта, газа, въглищата, необуздания капитализъм и всички неща, в които си мислим, че трябва да продължаваме да инвестираме, макар и да знаем, че вече не са в наша полза, както и в полза на живота на Земята. По какъв начин е свързана пристрастеността с отношението ни към живия свят? По какъв начин ние, като общество, сме се отнасяли към планетата ни и сме решили как да се справим с екологичната криза, пред която сме изправени в момента? В края на краищата начинът, по който се отнасяме към хората, борещи се със пристрастеността, влияе върху това как възприемаме по-мащабните злоупотреби, извършвани от нашето общество: непрестанното извличане на изкопаеми горива, присвояването на земя, и ежедневните дози, които цивилизацията ни трябва да взима, за да не изостава от обичайната работа. Който и да е анализ на пристрастеността като последица от глобалните климатични промени би спомогнал много, като разгледа нещата, от които зависим, за да поддържаме цивилизацията, и дали тези процеси подпомагат или спъват способността ни да функционираме психологически. Докато добиваме по-холистично разбиране за пристрастеността и проумяваме излишъка от борбата с наркотиците, вероятно бихме могли да развием способността си да разработваме по-сложни психологични рамки, с които да поправим и екологичната криза.

Авторът на статията, Йохан Хари, разглежда традиционните модели на пристрастяване. Той говори за остарелия експеримент, при който един плъх е вкаран в клетка, където са му предоставени две бутилки вода, от които да пие. В едната бутилка има само вода, а другата е смесена с кокаин. И ето, плъхът харесва примесената вода и започва непрекъснато и пристрастяващо да пие от нея, докато не умре. Този научен експеримент архетипно е характеризирал какво означава да бъдеш пристрастен към наркотиците, но поради прекомерното му опростяване и съсредоточаване единствено върху физическото „измамване на мозъка” той е ограничил разбирането ни за по-дълбоките изводи за същността на пристрастеността и как да подхождаме към деликатния процес на възстановяването. Той осъжда пристрастения и пренебрегва обстоятелството.

Експериментът бил повторен през 70-те от професорът по психология Брус Александър, който искал да вникне по-надълбоко. Той забелязал, че при първия експеримент плъхът бил оставен съвсем сам в клетка, като нямал какво друго да прави, освен да пие вода с кокаин и да се друса по цял ден. Брус решил да направи няколко промени, за да придаде по-различен привкус. Той построил цял „парк за плъхове”, в който имало играчки, тунели и други плъхове, които да си взаимодействат. Бутилките били поставени в тази нова среда и резултатите били следните:

„На щастливите плъхове не им хареса дрогираната вода. Предимно я отбягваха, като консумираха по-малко от четвърт в сравнение с изолираните плъхове. Нито един от тях не умря. Въпреки че всички плъхове, които бяха сами и нещастни, станаха пристрастени, това не се случи при нито един от плъховете в щастливата среда.”

След този експеримент той изкарал плъховете от парка им и ги изолирал, като в продължение на 57 дни били изложени единствено на двете бутилки. След като станали силно пристрастени към кокаина и изпаднали в много тежко състояние те били върнати обратно в парка при своите приятели и играчки. Тогава Александър забелязал, че те показали невероятна способност да се нагаждат бързо към новата среда. Плъховете преминали през леки симптоми на отказване, които не след дълго отминали, и те отново заживели нормален живот. „Добрата клетка ги е спасила”, пише той.

Това, което можем да научим от тези експерименти е, че пристрастените си остават такива и много често умират, ако не е налице някаква здравословна среда, към която да преминат. По същия начин екологичната криза е, до голяма степен, криза на пристрастеността. За да доразвия тази идея, ще се позова на един доклад от 2009, публикуван в списание „Екосайколъджи”, в който авторът Кристофър Бейли прави сравнение между класифицирането на пристрастеността в ДСН (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства) и това как тези подточки могат реално да бъдат приложени към начина, по който обществото ни използва ресурсите. Общо взето, колкото повече изкопаеми горива използваме, толкова по-надълбоко трябва да копаем, за да ги извличаме, и толкова по-нестандартни стават методите (например катранените пясъци). Това е класически симптом на пристрастяване, тъй като пристрастените обикновено са готови на всичко, за да продължат да приемат дозата си, въпреки че са наясно, че ресурсите им са на изчерпване и че в един момент вече няма да разполагат с тях и ще създадат безпорядък.

Друго класифициране на пристрастеността, което Бейли споменава, гласи, че пристрастените обикновено продължават да злоупотребяват, макар да знаят, че проблемът е породен или изострен от самата субстанция. По същия начин ние продължаваме да пробиваме, да извличаме, да използваме фракинг, да копаем, да отделяме, да взривяваме, да разтопяваме, да преработваме, да рафинираме и т.н., макар да сме наясно, че като продължаваме да прилагаме тази самоубийствена алхимия, ние физически отслабваме способността на планетата да функционира, и същевременно излагаме на риск способността на други видове да се приспособяват и оцеляват. Ние продължаваме да си взимаме наркотика (нефт, газ, въглища), независимо че те усилват климатичните промени и допринасят за най-масовото изчезване на видове, което се е случвало на планетата през последните 65 милиона години. Ние го правим, осъзнавайки случващото се, и знаейки, че ние го продължаваме. Това е пристрастяване в най-подвеждащата му фаза, от която ние, като общество, едва сега се събуждаме. Докато се съвземаме от съня, като култура, и докато политиците вече не могат да се измъкват, като отричат натрупалите се научни доказателства, ние най-накрая можем да започнем процеса на възстановяване. Това е един процес, който ще ни надживее, но поколението ни може да изиграе много важна роля, като го започне.

Това, което можем да научим за възстановителния процес, според Хари, е, че той протича най-добре, когато е налице някакъв алтернативен модел. Той пише: „Можете да изградите система, която цели да помага на пристрастените да възстановят връзката си със света, и с това да загърбят своята пристрастеност.” Накратко казано, нуждаем се от напълно различна операционна система, както се изразява Бъкминстър Фулър, такава, която разполага с нови играчки и тунели, отношения и поведения, и чиято обратна връзка с биосферата не е унищожителна и, в идеалния случай, е възстановителна и възраждаща.

Така че вместо да се хвърляме срещу институциите, политиките, корпорациите и отделните индивиди, допринасящи най-много за усилващите се климатични промени, ние бихме могли да погледнем този проблем от много по-широка перспектива. Въпреки че разкриването на виновниците за, и печелещите от, климатичните промени е от критично значение за движението за опазване на околната среда (и аз не намеквам да спираме да го правим), ние вече трябва да преминем на следващия етап, ако искаме да постигнем съществена промяна. Този вид опазване на околната среда, който само напада, без да предлага решения, е вкоренен в същото мислене, както и борбата с наркотиците, мислене, което вкарва хора зад решетките и, по същество, продължава онова, срещу което се е обявило. Това е психологическо понятие, което може временно да върши работа, за да предотвратява унищожение, но не се равнява, и никога няма да се равнява, на цялостната промяна, която би характеризирала здравословното общество, в което всички ние бихме искали да живеем.

Но не ме разбирайте погрешно, нуждаем се от съпротива, съпротивата е нещо прекрасно, и тя върши работа, както красиво демонстрира скорошната забрана за фракинг в Ню Йорк. Животоподдържащата система на планетата е застрашена на почти всяко физическо равнище и ние трябва да я защитаваме на всяка цена. Просто искам да кажа, че ние работим, за да инвестираме енергия в премахването на старото, но не толкова, колкото инвестираме в изграждането на нещо ново. Тъй като при изграждането на нови модели за функциониране на обществото, дори и ако са само на теория, ние реално премахваме структурите на властта, които унищожават животоподдържащата система на планетата, докато откриваме пътя към едно по-устойчиво общество.

В статията си Хари заключава, че пристрастеността просто е търсене на някаква смислена връзка. Когато в средата не са налице съществени или здравословни начини за формиране на връзки, хората прибягват към наркотиците в опит да запълнят празнотата в себе си. Според мен пристрастеността е симптом за по-голямо отделяне от Земята, от другите видове и един от друг. Трябва да се обърне внимание точно на този вид лечение, за да започнем истински да превъзмогваме пристрастеността си към изкопаемите горива и да тръгнем по пътя към устойчивото възстановяване, както индивидуално, така и колективно.

Осъзнавам, че отново и отново се връщам към мъдростта на покойният психолог Джеймс Хилман:

„Психологията, толкова отдадена на събуждането на човешкото съзнание, трябва да осъзнае една от най-древните човешки истини: не можем да бъдем изучавани или лекувани отделно от планетата.”

Колкото повече се грижим за цивилизационните патологии на пристрастеността, толкова по-малко тя ще се оформя в живота на отделния човек, и толкова по-здрави ще бъдем ние като култура, осъзнаваща фундаменталната си взаимозависимост с всички форми на живот на тази наша дива и красива планета, която търпеливо ни изчаква да обърнем повече внимание.

Автор: Сара Ливайн

Източник: http://realitysandwich.com/248585/addiction-climate-change-and-the-psychology-of-recovery/

Дейвид Холмгрен

Интервю с Дейвид Холмгрен, съинициатор на идеята за пермакултурата. Дейвид разсъждава върху бъдещето на човешкото обитаване на планетата и програмата на пермакултурата за оцеляване и изобилие.

Знаейки как да се изхранваме

Стефан Файон, директор на международната банка за семена в Ауровил, Индия, обяснява как запазването на разнообразието от семена ни застрахова срещу краха на широкомащабното индустриално земеделие. Днес супермаркетите в развитие свят са пълни, но ако неустойчивите системи на земеделието се сринат, ще знаем ли как да се изхранваме?

Субтитрите на български се активират от падащото меню.

Хуан Мануел Карион

Хуан Мануел Карион е художник, орнитолог и защитник на околната среда, живеещ близо до Кито, Еквадор. В продължение на много години той е работил, за да повдигне гражданското съзнание на Еквадор относно нуждата да се запази и защити околната среда и биоразнообразието му.

Субтитрите на български се активират от падащото меню.

Ние сме слуги, а не собственици

Отношение на служба

Ролята на изкуството

Кои сме ние?

Учейки се от природата

Напи Уаака

Напи Уаака е маорски старейшина, културен посланик, музикант и учител.

Традиционно израстване



Мисли на един старейшина

Plastic planet/Пластмасова планета - трейлър

В този документален филм Вернер Бооте ни запознава с неизвестния материал, който използваме ежедневно. И ако се огледаме, ще видим, че в домовете си сме затрупани с предмети, произведен от този вездесъщ материал - пластмасата. Работата е там, че не само домовете ни са пълни с пластмаси, а цялата ни планета се задъхва от вече нежеланите от нас продукти.

Garbage warrior/Воинът боклукчия - трейлър

Какво е общото между бирените кутийки, автомобилните гуми и бутилките от вода? Не много, освен ако не сте архитектът ренегат Майкъл Рейнолдс, като в този случай те са отбрани инструменти за производство на термична маса и енергийно независимо жилище.
В продължение на 30 години живеещият в Ню Мексико Рейнолдс и неговите зелени апостоли са посветили времето си в развиване на изкуството "Биотектура на кораба Земя", изграждайки независими самозадоволяващи се комуни, където дизайнът и функционалността се сливат в еко хармония.

Дерик Дженсен

Дерик Дженсен за спирането на унищожителните доминиращи култури.

Проект "Синята икономика"