Долният текст е извадка от книгата „Новата и древна история”
на Чарлз Айзенщайн
„Духовете на земята
вече можеха да ни подкрепят”
Едно от най-въздействащите изречения в книгата „По-красивия
свят”… беше „Нека се пазим от всяка революция, в която не е наличен елементът
на играта, празненството, мистерията и хумора. Ако борбата е предимно мрачна,
то тогава тя може да не е никаква революция.”
Хората смятат това за наивно. Играта и празненството може да
изглеждат леко повърхностни с оглед на неумолимата унищожителна машина, която
не приема друга логика освен логиката на силата. Трябва да сме сериозни и да не
си губим времето в игри, като бягаме от действителността. А що се отнася до
празненството – не трябва ли първо да изчакаме, докато има за какво да
празнуваме?
Според мен е точно обратното. Обърнем ли революцията в
състезание по сила, то със сигурност ще загубим срещу противник, превъзхождащ
ни многократно. Още по-лошото е, че ако победим, ще подкрепим установената
световна история, с което ще се превърнем в нова версия на врага, който току що
сме победили. Това е историята, разглеждаща ни като картезиански отделни
Аз-ове, които със сила манипулират една външна реалност. Също както
цивилизацията се е стремила да надвие Другото (природата), така и ние в момента
се стремим да надвием едно Друго със същите методи. Както е написал Филип К.
Дик: „Да се бориш срещу Империята означава да бъдеш споходен от нейната лудост.
Това е парадокс: онзи, който победи част от Империята, ще се превърне в самата
Империя; тя се размножава като вирус, който налага своята форма върху враговете
си. И по този начин той се превръща във враговете си.”
Но съществува и друг начин. Той е по-ефикасен и също води до
промяна, макара че човек трябва да пожертва егоистичното удовлетворение от
господстването над поразения враг. Наскоро получих следния пример за този друг
начин от Даниел Шрайбър от забележителната общност Старсийд в близост до Байрън Бей, Австралия. Той
разкрива част от силата, която става на разположение дори и при изместване в
последния момент от сила към игра.
Преди 22 години,
когато се преместих да живея в Байрън Бей, се сприятелих със „сбирщина”
активисти, които проведоха първия успешен горски протест в света. В общността
циркулираха странни идеи за опазване, които вече съм разсеял, но тогава ми се
сториха интересни. Моделът „ние срещу тях” се вихреше във всичките си
противоположности и динамики, и макар да имаше и победи, „звярът” изглеждаше
неотстъпчив, добре финансиран, и разполагаше с всякакви социални, юридически и
политически лостове, с които да обърне играта. Осъзнах, че ако човек е активист
и е инвестирал емоционално в даден резултат, тогава заплахата се обръща срещу
човека и става невъзможно той да „спечели”, но ако човек може да протестира,
без да е инвестирал емоционално в
изхода, то ти винаги печелиш.
Наскоро участвах в
един успешен протест против фракинга, който продължи повече от два месеца и
привлече близо осем хиляди жители от малката ни общност в Байрън! Тучният ни
лагер включваше голям автомат за капучино, масажи, свещен огън, медиен център, кухня,
която изхранваше над 200 души на ден, и др. Дълго време успяхме да не допуснем
миньорите, като използвахме различни тактики, включващи видеозаписи с дронове,
прегради, кули, 24-часово наблюдение, изпращане на известия до политици,
полицаи и корпоративни директори, трениране на държавни служители, и подготовка
за сблъсък, когато правителството реши да изпрати 800 тежко въоръжени полицаи,
които да разтурят лагера! Цялата мисия бе планирана и разгласена, бяха
резервирани хотелски стаи, докато напрежението растеше в очакване на нападението.
Три дни преди пристигането на войските научихме, че и четирите новинарски
канала ще снимат от въздуха, което после щеше да бъде излъчено по целия свят
сякаш участвахме в истинска „война”. Планирахме как да посрещнем войските и
зачакахме. Хрумна ми идеята да нарисуваме огромна аборигенска картина върху
земята, която да бъде видяна от хеликоптерите и наистина да влезе в „новините”,
и да проведем церемония, която щеше да бъде водена от местната туземна общност и
в която щяха да вземат участие 500 от нас с пляскащи пръчки, големи огньове,
всички мъже щяха да са боядисани в бяло и водачът щеше да свири на диджериду в
продължение на три дни! В историята не бе имало случай полицията да спира
аборигенска церемония, и затова предложих идеята на жените старейшини, които
бяха силно разтревожени от наближаващия сблъсък. Те не за първи път бяха
изпадали в тази ситуация, която винаги свършваше по един и същ начин… всички
чернокожи, както и много бели поддръжници, биваха арестувани, и миньорите
отново започваха да копаят. Възрастните жени мигновено се оживиха и
развълнуваха, като видяха рисунките за дългите 45м игуана и 105м змия на
дъгата, и започнаха да добавят точки, звездния куп Плеяди и отпечатъци на ръце.
Битката вече заприлича на голяма забава и церемония, и задвижи енергията сред
хората. Дадоха ни разрешение да влезем в свещените ями с охра, за да извлечем
тонове бяла охра, с която да започнем да маркираме огромната картина, и в онази
вечер се прибрах вкъщи, за да взема художествени материали… развълнуван.
На следващата сутрин
получихме обаждане от лагера, в което ни казаха, че правителството е отменило
конфликта и е щяло да разследва компанията за корупция! Върнах се в лагера и
заварих голямо празненство, и още докато пристигнахме с моя приятел Майк,
жените старейшини ни грабнаха и ни отведоха на среща на старейшините. Една жена
ме дръпна, погледна ме в очите и ми каза, че причината да отменят конфликта е
била, защото сме се захванали с изкуство и церемония, и ме помоли да й дам
копие на диаграмата, което да запази за децата си, така че да запомнят този ден
и как да се справят в подобни „бледолики” ситуации. Тя ми обясни, че веднага
щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония,
духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че
навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта! Тогава
научих много ценен урок за това как можем да избегнем дадена криза, като
използваме по-високата „технология” на сърцето. Една голяма възможност за
сплотяване на нашата общност, която вместо сблъсък, предлага споделен творчески
път.
Две изречения от тази история се загнездиха в ума ми.
Първото е: „Ако можеш да протестираш, без да си инвестирал емоционално в
изхода, то ти винаги печелиш.” Това,
което той иска да каже, не означава да спрем да се грижим за земята, водата и
общностите, които искаме да опазим. По-скоро той ни предупреждава за
привързаността ни към това да сме победителите или загубилите в един конфликт.
Когато тази привързаност е налице, изходът ще бъде повлиян от развитието на
психологичните драми, тъй като събитията в нашия живот протичат като отражение
на собствените ни сенки, страхове, неразрешени вътрешни конфликти и т.н. Да
вземем един доста прост пример - ако протестиращите таят несъзнателната
мотивация да възприемат себе си като праведни, храбри и достойни за похвала,
тогава загубата на битката и хвърлянето в затвора може да се окажат
по-задоволителни и от победата. (С това не искам да кажа, че тази мотивация е
водеща при всеки протестиращ, но понякога наистина е налице темата „Тук ние,
праведните, сме се събрали на страната на Доброто”.)
Дан говори за едно отношение на служба и доверие. Ние служим
на някаква цел, но не знаем как ще бъде постигната тя, и също така осъзнаваме,
че е възможен и още по-добър изход от очаквания. Дан ни дава пример как можем
да използваме играта в духа на протеста и отвъд него, като предлага също да се
ръководим от духа на играта. В духа на играта ние не налагаме изхода на
останалите играчи. Самата игра придобива собствен живот.
Втората фраза, която ми направи впечатление, беше: „Тя ми
обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство
и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били
благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем
конфликта!” Духовете на земята не могат да ни помогнат, ако ние самите
настояваме да контролираме ситуацията. Техните методи не са като нашите.
Тактиките, включващи игра, хумор и церемония дават на земните духове
пространство, в което да действат.
Според мен, за да бъдат ефективни тези тактики, те не трябва
да бъдат просто тактики. Парадигмата на силата може скришом да се прокрадне
обратно под формата на: „Ние просто си празнувахме, а вижте какво направиха
онези гадни полицаи!” Ако е налице част от тази представа на жертвата или
мъченика, то тогава ще е налице и емоционалната привързаност, за която
предупреждава Дан, и тактиката няма да проработи. Празненството не може да се
случи, ако очакваме или се надяваме то да бъде прекратено. Тук вече се намесва
парадигмата на силата, която засрамва врага и кара страничните наблюдатели да
се надигнат възмутени срещу тях. Празненството и играта трябва да бъдат
истински, като изхождат от светоглед, в който те възникват по естествен път. Не
е ли това света, който искаме да създадем?
No comments:
Post a Comment