Превод на албума "Age of Aquarius" на Villagers of Ioanina City

 “Добре дошли”

Добре дошли в новата ера.

Задава се слънчевия лъч.

Добре дошли в новата епоха.

Пълнотата на времето е тук.

Добре дошли.

Погледнете звездите.

Погледнете знаците.

Началото на нещо ново е това.

Ерата на водолея.

Задава се слънцето.

Великолепното.

Това е началото на нов живот.

Заливането е започнало.

~~~

“Ерата на водолея”

Стой близо до реката и плачи,

и реката ще почувства, че бога на дъжда си ти,

ще те почита като бог и творец вовеки.

Тогава всички самодиви ще дойдат от гората,

за да ти покажат танца на нощта.

Това е ерата на водолея.

От реката аз излизам.

Издишвам.

Най-накрая прероден съм.

Дъжда пада по брега.

Зората идва.

Почти отишла си е нощта.

Дойдох оттам, където изгрява Лъва.

Тъй отдавна кръстосвам из космоса.

Една горска самодива ме зове:

“Ела и ще ти покажа накъде да поемеш.”

Ерата на водолея.

До планината бягахме.

Открихме древен храм, носещ моето име.

Тогава поклони се тя и следните слова изрече:

“От хиляда години те очакваме.“

„Трябва нещо да направиш ти сега,

за да доведеш светлината.

Трябва нещо да направиш ти сега,

за да промениш света.“

Ерата на водолея.

Завръщам се отново към майката земя,

да събудя огъня и дъжда.

Завъртам отново кръговете на времето,

за да върна обратно слънцето.

~~~

“Част V”

Сам в нощта,

седнал в светлината на свещта,

замислен отново над живота и всички неизказани слова.

Знаеш, че дълбоко се разкайвам аз.

Разхождам се по улиците на родното място.

Отново спомням си за цялото ми детство и мечтите, които сме споделяли.

Детството ми стигна своя край.

Времето в кръгове лети и наново то започва.

Тъй бързо, но илюзия е то и се огъва.

Сега разбирам смисъла.

Всички дневни сънища,

в които търся светлината.

Светците зовяха ме в нощта

и казаха ми, че всичко е в реда на нещата.

Гласовете продължават да ме зоват,

не спират виковете им в главата,

да намеря отговорите и да странствам,

те винаги били са там.

Мисля как пътя свой да открия,

и осъзнавам, че застанал съм на прага.

Правя първа крачка и се сбогувам.

Ще се видим от страната друга.

За ободряване дойдох,

пропътувах време и пространство,

през всички епохи.

Планетите са подредени.

Дойдох за избавление

на душа, дух и ум.

Навсякъде отекват промените.

Тялото ми съживено е.

~~~

“Танца на нощта”

Тази нощ витае благоговение.

Раждането на новото дете.

Към живота то върнало се е.

Към небето погледнете.

Подредени са планетите.

Сблъскват се звездите.

Почувствайте гърма.

Гърма от космоса.

Ето го воденосеца.

Kладата подгответе.

Духа си по-високо издигнете.

През огъня танцувайте.

Танцувайте в нощта.

Тук е вече пролетта.

Съживена е природата.

Възвисена е Земята.

Копнее за нощта негова.

Процъфтял е света.

Заедно танцувайте.

Предела умствен надскочете.

Още една крачка направете.

Всички заедно.

Танцувайте за неговото изгряване.

По свещената спирала се усучете.

Навсякъде танцуване.

Движение в кръгове.

До момента, в който стигнем предела.

Ерата на водолея.

Заедно пеем песента,

заедно с ангелите,

с духовете и животните.

Сливаме се със вселената.

Най-накрая слънцето е дошло.

Това е новото начало.

Отворете очи.

Обгърнете новото начало.

Отворете очи.

~~~

“Татко Слънце”

Хоризонта погледнете.

Слънцето протяга се.

Промяната във въздуха усетете.

Най-накрая светлината дойде.

Затворете очи и се синхронизирайте

с отминалите гласове.

Майката Земя зове.

Призовава ви да действате.

Винаги зове ви тя.

Завинаги зове.

Никога не достига до вас.

На слънцето се моля аз.

Чуй ме, дете.

Чуй ми молитвите.

Винаги гледай към това слънце

и не спирай да протягаш ръце.

На слънцето се моля аз.

Дойдох от планината,

за да измия страха.

Отпих от извора.

Кристално чиста вода.

Аз съм свещената река,

която от миналото извира.

Дойдох да предам

и разпространя златния прах.

Аз съм огъня, аз съм дъжда.

Въздуха, семето, праха.

Златното зърно.

Аз съм слънцето и дъжда.

Чуй ме, дете.

Чуй ми молитвите.

Винаги гледай към това слънце

и не спирай да протягаш ръце.

~~~

“Хилядолетен блуз”

Задават се странни дни.

Сине, гордо ти се изправи.

В пламъци са всички улици.

Сине, гордо ти се изправи.

Не трябва да забравяш ти,

че живота просто е едно пътуване.

Гласа, който вътре в теб говори.

Той трябва да те ръководи.

Не се страхувай ти.

Сине, гордо се изправи.

Спомняш ли си,

че преди имаше една мечта?

Светеха всички деца,

 с безгрижие танцуваха.

Нито жажда, нито глад

стига до върховното.

Мечтите стават истински

стига да повярваш ти.

Не се страхувай ти.

Сине, гордо се изправи.

Няма ние да изчезнем.

Ще отстояваме онова, що е правилно.

Винаги заедно.

Борим се за свободата да променяме нашия живот.

Ние сме мечтателите.

Ние ще променим света.

Ние сме жарта.

Ние сме светлината на света.

Нов ден се задава.

~~~

“Космическа душа”

Отивам към северната звезда.

Почти съм там.

 Ще се превърна в огъня и дъжда.

От въздуха.

Гмуркам се в морето на космоса.

Жадувам за вечно изящество.

Извивам се през време и пространство.

Летя със скоростта на светлината.

Отплавам в откритото море.

Най-накрая съм свободен.

Към небето се издигам

като искра в нощта.

Знаеш, че един ден ще се завърна,

там ще бъда.

Утрото на новия ден.

Там ние ще се срещнем.

Мечтатели сме на един свят различен,

обгърнат от любов безгранична,

мир и хармония безусловна.

Зората на златната епоха.

Отплавам в откритото море.

Най-накрая съм свободен.

Към небето се издигам

като искра в нощта.

Отвъд морето,

през време и пространство,

чувствам се жив сега.

Дойдох от друг свят.

Светлината през тъмнината видях.

Искрата от черната дупка.

Радостта от тъгата.

Аз съм космическата душа,

огъня в духа.

Довери се в следните слова:

Може по-различно да тече живота.

Всичко се върти в кръга.

Своята душа трябва да спасиш.

Ума освободи и отърви се ти.

Дома си намери.

Издишай и пътя свой открий.

Духовната любов усети.

Космическата душа вътре в теб.

От черната дупка излез,

и по сиралата се усучи.

Отлети!

Всичко в кръгове се върти.

~~~

“Песен за невинните”

Песен за невинните.

Носители на светлината.

За ексцентриците.

Обитателите на нощта.

За всички имигранти на живота,

за потисканите.

Живи да са изследователите на ума.

Мечтатели на новия свят.

Ще ви последвам до края на света.

Най-накрая ще влезем в златната епоха.

Ще се изправим срещу всяка неправда

с всичката сила, която имаме.

И ако застанем заедно като един,

ще превъзмогнем.

Ще ви последвам до края на света.

Най-накрая ще влезем в златната епоха.

Вътрешен полет

Този филм се нарича "Вътрешен полет" - това е полетът, в който се впускаме, за да разберем себе си, за да открием отговор на въпроса "Кой съм аз?"

Сред бели облаци

Американският режисьор Едуард A. Бургер тръгва от САЩ за едно незабравимо пътуване, в скритият живот на Китай, със забравената Дзен будистка традиция. "Сред бели облаци" е филм, проследяващ живота на Дзен последователите, недохранени аскети и мъдри майстори, които живеят изолирани по върховете и долините на Китай, още от времето на жълтият император - преди около пет хиляди години. В Китай се намират много от най-напредналите будистки майстори постигнати просветление. Смята се, че тази традиция не може да бъде изтрита от превратите на историята. "Сред бели облаци" ни показва това. Няколко чужденци, които са живели и учили в тези скрити места ни разкриват тяхната традиция, мъдрост, несгодата и радостта на всекидневния им живот.

Алън Уотс - Какво е реалността?

Алън Уотс разсъждава над това как съвременните "цивилизовани" хора са се откъснали от пряката си връзка с природата (и реалността) вследствие на безкрайното бърборене на мислещите ни умове...

Кръговратът на природата

Алън Уотс - Разговор със себе си

Телевизионен запис от 1971 г. на Алън Уотс, който се разхожда в планината и разсъждава върху ограниченията на технологията и проблема в опита ни да се опитаме да разберем безкрайната Вселена с еднорелсовия си ум.

Икономика на даровете

Глава 1: Свят на даровете

След всичкото изминало време

Слънцето никога не казва на земята:

„Длъжна си ми”.

Погледнете що се случва

с една подобна любов.

Тя осветява цялото небе.

-Хафиз

В началото бе дарът.

Ние се раждаме като безпомощни пеленачета, като същества, водени от чиста нужда, които са почти неспособни да дават, и въпреки това ние сме хранени, защитавани, обличани, държани и успокоявани, без да сме извършили нещо, с което да го заслужим, без да сме предложили нещо в замяна. Това преживяване, срещано при всеки, който е преминал през своето детство, изпълва част от нашите най-дълбоки духовни интуиции. Животът ни е бил даден, следователно състоянието ни по подразбиране е такова на благодарност. Това е истината за нашето съществуване.

Дори и детството ви да е било ужасно, щом четете тези редове в момента, то поне ви е било дадено достатъчно, за да оцелеете до зряла възраст. За първите години от своя живот вие не сте заслужили или произвели нищо от това. Всичко е било подарък. Представете си как сега излизате навън и се оказвате потопени в един извънземен свят, в който вие сте напълно безпомощни, неспособни да се храните или обличате, неспособни да използвате крайниците си, неспособни дори да различавате къде свършва тялото ви и къде започва света. И в този момент се появяват някакви огромни създания, които ви държат, хранят ви, грижат се за вас, обичат ви. Не бихте ли сте чувствали тогава благодарни?

В мигове на яснота, вероятно при близко разминаване със смъртта, или съпровождайки близък човек през процеса на смъртта, ние осъзнаваме, че самият живот е дар, изпитваме голяма благодарност за това, че сме живи. Ние гледаме с удивление на богатствата, незаслужени и свободно достъпни, които идват с живота: радостта от дишането, насладите от цветове и звуци, удоволствието да пиеш вода, за да утолиш жаждата си, сладостта от лицето на любимия човек. Това усещане на смесица от благоговение и благодарност е ясен знак за присъствието на свещеното.

Ние изпитваме същите почит и благодарност, когато узнаваме за величието на природата, за невероятните сложност и ред в една екосистема, в един организъм, в една клетка. Те са невъзможно съвършени, отвъд способността на умовете ни да схванат, да създадат, дори да разберат повече от една нищожна част от тях. Въпреки това те съществуват, без да се е налагало ние да ги създаваме: цял един свят, който ни подхранва и обкръжава. Не е необходимо да разбираме как точно едно семе покълва и расте; не е необходимо да го караме то да се случва. Дори и днес функционирането на една клетка, на един организъм, на една екосистема, си остава до голяма степен мистерия. Без да е необходимо да я проектираме, без да е необходимо дори да разбираме нейното вътрешно функциониране, ние въпреки това получаваме плодовете на природата. Можете ли да си представите възхищението и благодарността на ранните ни прадеди, като са се замисляли за незаслужения ресурс, който света толкова свободно им е предоставил?

Нищо чудно, че древните религиозни мислители са твърдели, че Бог е сътворил света, и нищо чудно, че са твърдели, че Бог ни е дал света. Първото е израз на смирение, второто на благодарност. За съжаление, по-късните теолози са изкривили това осъзнаване така, че то да означава: „Бог ни е дал света, за да го експлоатираме, да го подчиняваме, да властваме над него.” Подобно тълкуване е противоположно на духа на оригиналното осъзнаване. Смирението знае, че този Дар е отвъд нашата способност да подчиняваме. Благодарността знае, че ние почитаме или опозоряваме този, който ни е дал подаръка, според това как го използваме.

Съвременната космология също потвърждава митологичното разпознаване на вселената, като дар. Големият взрив не е ли нещо (даже всичко) за нищо? Това чувство е подсилвано от по-подробното изследване на различните величини на физиката (скорост на светлината, маса на електрона, относителни мощности на четирите основни сили и т.н.), всички от които по необясним начин са в точното съотношение, необходимо за формирането една вселена, съдържаща в себе си материя, звезди и живот. Сякаш цялата вселена е била изградена за нас, така че ние да съществуваме.

В началото бе Дара: в архетипното начало на света, в началото на живота ни, и в детството на човешкия род. Следователно благодарността е нещо естествено за нас, толкова първично, толкова вродено, че е трудно да бъде определена. Вероятно това е чувството да си получил подарък и желанието да дадеш нещо в замяна. Следователно ние бихме очаквали примитивните хора, свързани с тази първична благодарност, да я включват в своите обществени и икономически отношения. Действително, те са го направили. Повечето обяснения за историята на парите започват от примитивния бартер, но бартерът е една относителна рядкост сред ловците-събирачи. Най-важният метод за икономически обмен е бил дарът.

Въпреки че е първичен, благодарността и щедростта, произлизащи от него, съществуват паралелно с други, не толкова приятни, аспекти на човешката природа. Докато от една страна аз вярвам в присъщата божественост на човешките същества, аз също така приемам, че сме се впуснали в едно дълго преживяване на отделяне от тази божественост и сме създали свят, в който безскрупулни социопати забогатяват и идват на власт. Тази книга не се преструва, че такива хора не съществуват, нито че такива склонности не съществуват у всеки един човек. Вместо това, тя се стреми да пробуди духът на подаряването, който е скрит вътре в нас, и да изгради институции, които въплъщават и насърчават този дух. Съвременната икономическа система награждава егоизмът и алчността. Как би изглеждала една икономическа система, която, както при някои древни култури, награждава вместо това щедростта?

Нека започнем, като разгледаме по-обстойно динамиката на дара. По-горе споменах икономическият обмен, но това обикновено не е най-точното описание за общностите на подаряването. Обръщение е по-добра дума. Днес ние често си разменяме подаръци, но размяната на подаръци вече е стъпка към бартера. В древните общности раздаването на дарове е било съпровождано от богати обичаи, обичаи, които се спазват и до днес в онези общества, които не са изгубили напълно връзката си с миналото. Обикновено мрежите на подаряване са тясно свързани с родствените мрежи. Обичаите посочват кой на кого да подарява. От теб се очаква да даваш на едни родствени групи, от други да получаваш, а в трети подаръци се разменят и в двете посоки.

Докато от една страна даровете могат да бъдат взаимни, също толкова често те се въртят в кръг. Аз давам на теб, ти даваш на някой друг…и не след дълго някой ми дава обратно на мен. Често срещан пример е системата „кула”, използвана от жителите на остров Тробриан, при която ценни гердани се разменят в една посока от остров на остров, а в другата посока се разменят гривни. Подробно описана за първи път от антрополога Бронислав Малиновски, кула, което буквално означава „кръг”, е съществена част от една обширна система за дарове и други икономически размени. Марсел Маус я описва по следния начин:

„Системата на подаряване-чрез-размяна е вплетена в целия икономически, племенен и морален живот на хората от Тробриан. Той е „напоен” с нея, както Малиновски много точно се е изразил. Тя е едно постоянно „даване и вземане”. Процесът е белязан от несекващ поток на дарове във всички посоки, които биват давани, получавани и разменяни. (2)”

Макар и връхната точка на системата кула да е силно пропитата с ритуали за размяна на церемониални гривни и гердани от вождовете, мрежата от дарове, която я обгражда, включва всякакви видове практически вещи, храна, лодки, труд и т.н. Прекият бартер, според Маус, е нещо необичайно. Във всеки случай, „Обикновено, дори и това, което е било получено и е дошло в притежанието на някого по този начин – под каквато и да е форма – то не се задържа дълго при човека, освен ако той не може без него.”(3) С други думи, даровете текат постоянно, спирайки обръщението си единствено когато попаднат на истинска и налична нужда. Ето и поетичното описание на Луис Хайд на този принцип на дара:

„Дарът се придвижва натам, където има празно място. Докато се върти в своя кръговрат, той се насочва към онзи, който е бил най-дълго с празни ръце, и ако другаде се появи някой, чиято нужда е по-голяма, тогава той напуска стария си канал и се насочва към новия. Щедростта ни може и да ни остави с празни ръце, но тогава нашата празнота придърпва леко Цялото, докато нещото в обръщение не се завърне, за да ни запълни отново. Обществената природа не понася вакуума. (4)”

Докато в наши дни ние правим ясна разлика между подарък и търговска сделка, в миналото това разграничение в никакъв случай не е било ясно. Култури, като Тоарипи и Намау, са имали само една дума, с която да описват купуването, продаването, даването назаем и вземането назаем (5), докато думата от древна Месопотамия „сам” е значела едновременно „купувам” и „продавам”. (6) Тази двусмисленост се е запазила и в много съвременни езици. Китайски, немски, датски, норвежки, холандски, естонски, български, сръбски, японски и много други  имат един единствен термин за взимане и даване назаем, вероятно остатък от древни времена, когато двете не са били разграничавани. (7) Това се е запазило дори и в английския сред по-малко образованите, които понякога използват думата „borrow” (вземам назаем), имайки предвид „lend” (давам назаем), като например „Заех му 20 долара.” Как е възможно това? Как е възможно една и съща дума да се отнася за две противоположни действия?

Решението на тази загадка се крие в динамиката на дара. С редките, вероятно теоретични, изключения, които Дарида е нарекъл „безплатни дарове”, подаръците са съпровождани или от някакъв признак на размяна, или от някакво морално или обществено задължение (или двете). За разлика от съвременната парична сделка, която е затворена и не оставя никакво задължение след себе си, сделката на подаряването е с отворен край, като създава дълготрайна връзка между участващите в нея. Друг начин, по който това може да се погледне, е, че подаръкът носи белега на човека, който го дава, и че когато ние даваме подарък, ние даваме и част от себе си. Това е противоположно на съвременната сделка със стоки, в която продаваните стоки са обикновена собственост, отделена от онзи, който ги продава. Всички можем да усетим разликата. Навярно вие притежавате някакви ценни вещи, които са ви били подарени и които вероятно на пръв поглед са неотличими от нещо, което може да закупите в магазина, но са с уникална и специална стойност заради човека, който ви ги е дал. По този начин древните хора са смятали, че едно вълшебно качество, един дух, съпровожда размяната на дарове.

Най-ранната форма на валута са били безполезни предмети, като раковини, красиви мъниста, гердани и т.н. Да ги размениш за нещо с практическа стойност е, наивно казано, просто начин да улесниш подаряването – нещо за нищо. Те го променят в нещо-за-нищо, но това не го прави по-малко подарък, защото те просто придават физическа форма на усещането за задължение; те са в знак на благодарност. От тази гледна точка идентичността на купуването и продаването, на взимането и даването назаем, може лесно да бъде разбрана. Това изобщо не са противоположни дейности. Всички дарове се връщат при подаряващия под друга форма. Купувачът и продавачът са равни.

Днес е налице една несиметричност в търговските сделки, които възприемат купувача като онзи, който дава пари и получава стока, а продавачът е този, който получава пари и предоставя стока. Но ние също така можем да кажем, че „купувачът” продава пари за стока, а „продавачът” купува пари със стока. Лингвистичните и антропологични доказателства сочат, че тази несиметричност е нещо ново, много по-ново от парите. Какво се е случило тогава с парите, така че да възникне тази несиметричност? Парите са различни от която и а е друга стока по света и, както ще видим, точно тази разлика е ключова за превръщането им в нещо нечестиво.

От друга страна, ние интуитивно възприемаме даровете, като нещо свято, поради което дори и до ден днешен провеждаме церемонии с размяна на дарове. Даровете олицетворяват ключовите качества на светостта, която обсъдих в предговора. На първо място, неповторимост: за разлика от съвременните уеднаквени стоки, закупени при затворени сделки с пари, и отчуждени от своя произход, даровете са уникални в това, че носят белега на подаряващия. На второ място, цялост, взаимозависимост: даровете разширяват кръга на Аз-а по такъв начин, че той да обхваща и цялата общност. Докато парите днес олицетворяват принципа ”Повече за мен означава по-малко за теб”, в една икономика на даровете повече за теб означава също и повече за мен, защото онези, които имат, дават на тези, които са в нужда. Даровете затвърдяват мистичното осъществяване на участието в нещо по-голямо от теб самия, което въпреки това не е отделено от теб. Аксиомите на рационалния личен интерес се изменят, тъй като Аз-ът се е разширил дотолкова, че да включи и нещо от другия.

Стандартното обяснение за развитието парите, което човек може да открие в икономическите текстове, приема бартера, като начална точка. От самото начало съревноваващи се помежду си индивиди се стремят да увеличат възможно най-много рационалния си личен интерес. Това идеализирано описание не намира подкрепа в антропологията. Бартерът, според Маус, е бил рядкост в Полинезия, Меланезия, и не се е срещал изобщо в северозападната част на Тихия океан. Икономическият антрополог Джордж Далтън категорично се съгласява с това: ”Бартерът, в значението си на безпарична размяна, никога не е бил количествено важен или доминиращ модел или сделка в която и да е минала или настояща икономическа система, за която да имаме ясна информация.” (8) Единствените случаи на бартер, казва Далтън, са били при маловажни, редки или спешни сделки – също какъвто е случая и днес. Като изключим тях, безпаричните сделки съвсем бегло са наподобявали безпристрастните, увеличаващи-вещите сделки от фантазиите на икономистите, а вместо това „са изисквали дълготрайни (и понякога ритуални) лични взаимоотношения, спазващи обичаите и характеризиращи се с взаимност.” (9) Подобни сделки изобщо не бива да бъдат наричани бартер, а вместо това ритуална размяна на дарове.

Днес ние поставяме подаръците и покупките в отделни, обособени категории; за да сме сигурни, към всяко едно от двете прилагаме различна икономика и психология. Но в древни времена не е имало подобно разделение, нито се е различавало между бизнес взаимоотношения и лични взаимоотношения. Икономистите, които разказват историята на парите, имат склонността да проектират назад това съвременно различие заедно с някои дълбоки предположения за човешката природа, Аз-а и целта на живота: че ние сме несвързани и отделни Аз-ове, съревноваващи се за оскъдни ресурси с цел увеличаване на своя личен интерес. Няма да казвам, че тези предположения не са верни. Те са част от определящата идеология на нашата цивилизация, една История на хората, която наближава своя край. Тази книга е част от разказването на една нова История на хората. Трансформацията на парите е част от по-голяма трансформация, основаваща се на много различни предположения за Аз-а, живота и света.

Човешката икономика никога не е твърде отдалечена от космологията, религията и душата. Не само древните икономики са били основани на даровете: древната космология и религия също са били. Също така и днес парите ни, със своите качества на уеднаквяване, отделяне и анонимност, са свързани с много други аспекти на човешкия опит. Какви ли нови научни, религиозни или психологически парадигми биха се появили в контекста на един различен вид пари?

Ако парите не са възникнали от въображаемия свят на икономистите, включващ пресметнатия, увеличаващ изгодата бартер, тогава как са възникнали? Аз допускам, че те са възникнали като средство за улесняване на размяната на дарове, споделянето и великодушието, или поне са носели в себе си нещо от този дух. За да пресъздадем една свещена икономика, е необходимо да върнем в парите този първоначален дух.

В същността си парите са една прекрасна идея. За миг ще си позволя да бъда толкова наивен, че да разкрия това ядро, тази духовна (ако не и историческа) същност на парите. Аз разполагам с нещо, от което ти имаш нужда, и изпитвам желание да ти го дам. Аз ти го давам, ти се чувстваш благодарен и искаш да ми дадеш нещо в замяна. Но ти не разполагаш с нищо, което да ми трябва в момента. Затова ти ми даваш нещо в знак на благодарност – нещо безполезно и красиво, като гердан от раковини или парче сребро. Този знак гласи: ”Аз съм посрещнал нуждите на други хора и съм заслужил тяхната благодарност.” По-късно, когато получа дар от някой друг, аз им давам този знак. Даровете могат да покриват обширни обществени разстояния, и аз може да получавам от хора, на които нямам какво да дам, но въпреки това изпълнявам желанието си да направя нещо с благодарността, която тези дарове пораждат в мен.

На нивото на едно семейство, клан или група от ловци-събирачи парите не са необходими за функционирането на икономиката на даровете, нито са необходими в следващата по-голяма единица на обществена организация: село или племе от няколко стотин души. Там, ако в момента не ми трябва нищо от теб, ти (действайки от благодарност) или ще  ми дадеш нещо, което ще ми трябва в бъдеще, или ще дадеш на някой друг, който дава на трети, който дава на мен. Това е „кръговратът на дара”, основата на една общност. В едно племе или село размерът на обществото е достатъчно малък, така че онези, които ми подаряват нещо, могат да разпознаят моите дарове към други. Случаят не е същия в масово общество, като нашето. Ако аз ти подаря нещо хубаво, земеделецът от Хаваите, който е отгледал моя джинджифил, или инженерът в Япония, който е проектирал дисплея на телефона ми, няма да разбере за това. Така че вместо лично разпознаване на дарове, ние използваме пари: излагане на нашата благодарност. Общественото свидетелстване на подаряването става анонимно.

Парите стават необходими, когато обхватът на нашите дарове трябва да се простре отвъд хората, които ние лично познаваме. Такъв е случаят, когато икономическия мащаб и разделението на труда надхвърлят племенното или селищно ниво. Действително, първите пари са се появили в първите земеделски цивилизации, които са се развили отвъд неолитното селище: Месопотамия, Египет, Китай и Индия. Традиционните децентрализирани мрежи на подаряване са дали път на централизирани системи за преразпределяне, като храмът, и по-късно кралският палат, станал център на тази дейност. Има голяма вероятност те да са еволюирали от традиции с тържества за размяна на дарове, в които даровете отивали при вождовете и други лидери, а след това обратно от тях към техните род и племе. Започвайки като централизирани точки за широкомащабен обмен на дарове, не след дълго те се отклонили от представата за подаряването, като приносите вече били наложени и с наблягане на количеството, а външното изплащане станало неравно. Древни шумерски документи вече говорят за икономическа поляризация, богати и бедни, и заплащания, които едвам достигали за прехрана. (10) Докато централизирани директиви, а не пазарната търговия, направлявали движението на стоки, (11) ранните земеделски империи също използвали това, което някои наричат пари: земеделски и метални вещи в стандартно измерени единици, които служели като средство за размяна, разчетни единици и запаси стойност. Така че още преди четири хиляди години парите не са успявали да отговорят на моето наивно очакване, че те биха създали по-голямо изобилие за всички, като улесняват пресичането на даровете и нуждите.

Като улесняват търговията, подбуждат достатъчно производство и позволяват натрупването на капитал за предприемане проекти от голям мащаб, парите би трябвало да обогатяват живота, те би трябвало да ни даряват със спокойствие, свободно време, свобода от тревоги, и едно справедливо разпределяне на богатството. Действително, общоприетата икономическа теория предрича всички тези резултати. Фактът, че парите са се превърнали в посредник на противоположното – безпокойство, трудности и поляризация на богатството – ни предоставя един парадокс.

Ако искаме свят на технологии, с кино и симфонични оркестри, с телекомуникации и голяма архитектура, с космополитни градове и световна литература, ние се нуждаем от пари или нещо подобно, като начин за координиране на човешката дейност в широкия мащаб, необходим за създаването на тези неща. Следователно аз съм написал тази книга, за да опиша една система, която възвръща в парите святостта на подаряването. Казвам „възвръща”, защото от най-древни времена парите са имали свещено или вълшебно значение. Първоначално земеделските излишъци са били складирани и преразпределяни в храмовете: центърът на религиозния живот е бил също така и център на икономическия живот. Някои автори твърдят, че най-ранните символични пари (за разлика от стоковите пари) са били издавани от храмовете и са могли да бъдат възстановени в замяна на свещен секс с храмовите проститутки; (12) във всеки случай е сигурно, че храмовете са били дълбоко въвлечени в издаването на ранните монети, много от които са били с образи на свещени животни и божества. Тази практика продължава и до днес с банкнотите и монетите, носещи образите на обожествени президенти.

***

Може би някой ден няма да са ни нужни пари, за да поддържаме една икономика на даровете, включваща милиарди хора; може би парите, които ще опиша в тази книга, са преходни. Аз не съм „примитивист”, който се застъпва за изоставяне на цивилизацията, технологията и културата, на подаръците, които ни правят хора. Вместо това аз предвиждам възвръщане на човечеството към едно свято състояние, носещо целостта и хармонията с природата от времената на ловците-събирачи, но с по-високо ниво на организация, предвиждам осъществяване, а не прекратяване, на даровете на ръката и ума, които ни правят хора.

Забележете колко е естествено да описваме нашите изключително човешки качества, като дарове. Спазвайки универсалните принципи на дара, човешките ни дарове носят също така белега на своя Подател. С други думи, те са божествени дарове. Митологията потвърждава тази интуиция, от прометейския дар на огъня до аполонския дар на музиката, до дарът на земеделието от китайския митологичен владетел Шен Нонг. В Библията също се споменава, че ни е бил даден не само света, но и дъха на живота и нашата способност да сътворяваме, тъй като сме сътворени „в образа” на самия Създател.

Освен това на нивото на личността всички ние усещаме, че нашите индивидуални дарове са ни били дадени поради някаква причина, някаква цел. Ние изпитваме неудържимото желание да развиваме тези дарове, и на свой ред даваме наши собствени дарове на света. Всеки е изпитвал радостта от подаряването и безкористната щедрост на непознати. Попитайте да ви упътят в някой град и повечето хора ще ви помогнат на драго сърце. На никой човек не е в рационалния личен интерес да упътва някакъв непознат; това е просто обикновен израз на нашата вродена щедрост.

Наистина е иронично, че парите, които първоначално са били средство, свързващо даровете с нуждите, които първоначално са били следствие от една свещена икономика на даровете, в момента са точно това, което спъва осъществяването на нашето желание да даряваме, като ни задържат в някаква обезсърчаваща работа, наложена от икономическа необходимост, и спират най-благородните ни импулси с думите: ”Не мога да си го позволя”. Ние живеем с едно вездесъщо безпокойство, родено от недостига на парите, от които сме станали зависими, за да живеем – забележете фразата „цената на живота”. Целта на нашето съществуване, развитие и пълно изразяване на даровете ни, е ипотекирана към изискванията на парите, към изкарването на прехрана, към оцеляването. И все пак никой, без значение колко богат, осигурен или облекчен, не би могъл да се чувства задоволен в един живот, в който тези дарове остават скрити. Дори и най-добре платената професия, ако тя не включва и нашите дарове, не след дълго става обезсърчаваща и ние си мислим: ”Не съм се родил, за да върша това.”

Дори и когато една работа включва нашите дарове, ако целта е нещо, в което ние не вярваме, тогава се надига отново същото онова обезсърчаващо чувство на безполезност, чувството, че ние не живеем собствения си живот, а само живота, за който ни се плаща да живеем. „Предизвикателен” и „интересен” не са достатъчни, защото нашите дарове са свещени, и следователно са предназначени за една свята цел.

Това, че ние действително сме тук на Земята с някаква цел, е в основата си една религиозна представа, тъй като общоприетата биология ни учи, че ние сме еволюирали, за да можем да оцеляваме, че всяко усилие към нещо, което е отвъд оцеляването и възпроизвеждането, не е съвместимо с генетичната ни програма. Въпреки това човек може да изложи силния нео-ламаркистки аргумент, изтъкващ, че представата за биологията, като съставена от безброй несвързани, отделни, съревноваващи се Аз-ове – организми или „егоистични гени” – е по-скоро проекция на собствената ни съвременна култура, отколкото правилно разбиране на природата. (13) Има други начини за разбиране на природата, които, без да пренебрегват очевидното съревнование в нея, дават предимство на сътрудничеството, симбиозата и сливането на организми в по-големи цялости. Това ново разбиране е всъщност много древно и отразява туземното разбиране за природата, като мрежа от дарове.

Всеки един организъм и всеки един вид има свой собствен важен принос към целостта на живота на Земята, и този принос, противоположно на очакванията на стандартната еволюционна биология, не е необходимо да оказва някаква пряка полза за самия организъм. Азотфиксиращите бактерии не печелят пряко от това, освен че азотът, който те предоставят на почвата, спомага за покълването на растенията, които пускат корени, по които израства плесен, която в крайна сметка осигурява хранителни вещества на бактериите. Приспособимите видове подготвят почвата за основните видове, които осигуряват микрониши за трети видове, които хранят четвърти видове в една мрежа от дарове, които не след дълго се връщат обратно в полза на приспособимите видове. Дърветата изсмукват вода, която подхранва и други растения, и водораслите създават кислород, така че животните да могат да дишат. Отстранете което и да е същество, и здравето на всички останали ще бъде по-несигурно.

Може и да ме помислите за наивен заради моята „така че” логика, може да кажете, че нещата се нареждат по такъв начин просто от чист късмет: дърветата не ги е грижа дали поливат растенията около себе си, те са сами за себе си и просто увеличават докрай своите шансове за оцеляване и размножаване. Това, че те подхранват други същества, е просто непреднамерен страничен ефект. Същото важи и за водораслите, за азотфиксиращите бактерии и за бактериите вътре в преживните животни, които им позволяват да смилат целулоза. Може да си мислите, че в този свят всеки е сам за себе си. Природата е безжалостно съревнование, и една икономика, основана на това, е също нещо естествено.

Аз наистина си мисля, че тя е нещо естествено. Тя е едно отклонение, една особена, но въпреки това необходима фаза, която е достигнала своята крайност и сега дава път на нещо ново. В природата прибързаният растеж и настървеното съревнование са характеристики на незрелите екосистеми, следвани от сложна взаимозависимост, симбиоза, съдействие и възобновяемо използване на ресурси. Следващият етап на човешката икономика ще съответства на това, което ние тепърва започваме да разбираме относно природата. Тя ще призове даровете на всеки един от нас, ще акцентира върху сътрудничеството, вместо съревнованието, ще поощрява обръщението, вместо натрупването, и ще бъде циклична, а не линейна. Парите вероятно няма да изчезнат скоро, но значението им ще отслабне дори след като приемат повече от качествата на дара. Икономиката ще се свие, а животът ни ще се разрасне.

Парите, такива, каквито ги познаваме, са неблагоприятни за икономика, проявяваща духа на дара, за икономика, която бихме нарекли свещена. За да разберем кой вид пари биха били свещена валута, ще е от полза да отбележим кое е нещото, което превръща парите в онази сила на алчността, злото, недостигът и природният грабеж, в която те са се превърнали днес.

Също както науката често проектира културата върху природата, така и икономиката приема различни културно-обособени условия, като аксиоматични. Живеейки в една култура на недостига (защото ние действително преживяваме недостиг, когато „изкарването на прехрана” ръководи изразяването на нашите дарове), ние го приемаме за основа на икономиката. Също както и в биологията, ние сме видели света, като съревнование между отделни Аз-ове за ограничени ресурси. Нашата парична система, както ще видим, въплъщава тази вяра на едно дълбоко структурно ниво. Но истинска ли е тази вяра? Наистина ли живеем в един свят, в една вселена, на фундаментален недостиг? И ако не, ако истинската природа на вселената е изобилието и подаръка, тогава как са станали парите толкова неестествени?

(1)   Читателите на „Възхода на човечеството” знаят, че предпочитам космологиите, които не са свързани с Големия взрив, като вселената в стационарно състояние на Холтън Арп, в която материята постоянно се поражда, остарява и загива. Но тук също тя спонтанно се появява от нищото, като от подарък.

(2)   Маус, Подаръкът, 29.

(3)   Ибид, 30.

(4)   Хайд, Подаръкът

(5)   Маус, Подаръкът

(6)   Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене, 323

(7)   Китайските термини за купуване и продаване имат почти еднакво изговаряне, както и сходни идеограми. Символът за купуване е възникнал, като изобразяване на раковина, една от ранните форми на парите, докато символът за продаване е бил измислен по-късно, предполагайки една ранна липса на разлика между двете.

(8)   Долтън, „Бартерът” 182.

(9)   Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене

(10)Немат-Неджат, Всекидневният живот в древна Ммесопотамия

(11)Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене. Сийфорд привежда убедителни доказателства към това твърдение: ранни документи, които са били под формата на списъци, изображения, показващи процесии от индивиди, носещи дарения.

(12) Бернард Лиетар изказва това твърдение в „Бъдещето на парите” относно един бронзов шекел, който той заявява, че е най-ранната известна монета, датираща от 3000 г.пр.н.е. Въпреки това в изследването си аз не съм попадал на друго споменаване за него. Доколкото знам, най-ранните монети са се появили в Лидия и Китай около същия период, 7 в.пр.не.

(13) Обобщавам този аргумент в Седма глава на „Възхода на човечеството”, повлиявайки се от работите на Лин Маргулис, Брус Липтън, Фред Хойл, Елизабет Сахтурис и други.

Източник: http://sacred-economics.com/sacred-economics-chapter-1-the-gift-world/

Парадигмите са предназначени да бъдат променяни

„Един нов вид мислене е жизненоважен, ако човечеството иска да оцелее и да премине към по-висши нива…” – Алберт Айнщайн, Ню Йорк Таймс, 1946

През изминалите 100 години западните учени ни представиха един по-дълбок поглед към Вселената, Живота и Природата, като творчески и единен самоорганизиращ се процес. За съжаление, повечето съвременни общества все още следват остарели идеи и предположения, които не отразяват тази нова парадигма.

Алберт Айнщайн, наред с много други, е знаел това. За да оцелеем като вид, е крайно необходимо да променяме парадигмите, като развиваме начини на мислене (и поведение), които да отговарят повече на функционирането на човешкия живот и природните системи.

Всяко „нещо”, което съществува във Вселената, е динамична и сложна система, взаимосвързана с други системи, която непрестанно се движи и променя; не толкова статично „нещо”, а по-скоро един еволюиращ и трансформиращ творчески процес.

Ясно виждаме как галактиките и ураганите се въртят, континентите се движат, обществата се променят, децата растат, реките текат, артистите творят, приятелствата се заформят, цветята цъфтят. По този начин природата еволюира, расте и се променя, като всичко е взаимосвързано и непрестанно изменящо се... атомите и молекулите се свързват и след това разделят, преустройвайки се сякаш цялата Вселена е жива.

Съвременната наука за системите се доближава до едно цялостно разбиране, което ни помага да разпознаваме модели, процеси и принципи, които засягат широк спектър от физически структури, съществуващи навсякъде около нас. Човешките същества са жива част от това, ние съществуваме като творчески изразявания на сложните взаимосвързани системи, които се променят и еволюират в нашата Вселена.

Това е породило едно ново оценяване на връзката ни с Космоса, едно по-дълбоко разбиране (и духовно преживяване) при много учени, че сме част от едно по-голямо цяло. Както се е изразил Айнщайн: „Обичам да възприемам Вселената като едно хармонично цяло. Всяка клетка има живот. Материята също има живот; тя е статична енергия.”

Възгледът за системите е с древен произход

Подобни възгледи за парадигмата на Природата са възниквали и в други култури и епохи. Преди близо 2000 години римският философ Цицерон е описал Вселената, като единно поле от взаимозависими връзки, и написал прочутото “Omnia vivunt, omnia inter se conexa” – „Всичко е живо, всичко е взаимосвързано.”

Император Марк Аврелий е споделял подобен възглед, че цялата Вселена е едно живо същество:

„Никога не забравяй, че вселената е жив организъм, притежаващ една субстанция и една душа, придържащ всички неща в едно съзнание и създаващ всички неща с една единствена цел – те да работят съвместно, като завихрят, заплитат и завързват всичко случващо се.”

В древен Китай философът Лао Дзъ е описвал Вселената, като единен, динамичен процес, направляван от това, което той нарекъл Дао, или „Пътя” на Природата. Целта на даоистката философия е да се свържем с този път, да се научим как да уравновесяваме противоположните сили, да мислим (и да се движим) в хармония с естествения свят и Вселената.

През 19-ти век американски трансценденталисти, като Ралф Уолдо Емерсън и Уолт Уитман, споделяли подобен възглед в своите трудове. Също като Винсент ван Гог, те са гледали на Вселената и Природата, като на динамично единство, като на непрекъснато променящо се космическо цяло.

„Всеки един детайл в природата, било то листо, капка, кристал, миг от времето, е свързан към цялото и участва в съвършенството на цялото. Всяка частица е микрокосмос сама по себе си и точно отразява подобието на света.” – Ралф Уолдо Емерсън

През 20-ти век Алберт Айнщайн (и други учени) са споделили с нас схващането, че красивите еволюиращи структури в нашия живот (и цялата Вселена) оформят едно взаимозависимо единство, че всички части (включително и нас самите), които сме смятали, че са отделни, са всъщност взаимосвързани. Съвременният системен учен Фритьоф Капра описва възникващата парадигма на системите в науката по следния начин:

„Открихме, че материалният свят в крайна сметка е мрежа от неделими модели взаимовръзки. Също така открихме, че планетата като цяло е една жива, саморегулираща се система. Възгледът за човешкото тяло като машина и за ума като отделна същност бива заменян от друг, който възприема не само мозъка, но и имунната система, телесните органи и дори всяка една клетка, като една жива, когнитивна система. Покрай това ново акцентиране върху сложността, нелинейността и моделите на организация бавно възниква една нова наука на качествата. Ние наричаме тази нова наука „системен възглед за живота”, защото тя включва един нов вид мислене – такова  с оглед на взаимоотношения, модели и контекст. В науката този вид мислене е известен като „мислене на системите” или „системно мислене”.

 Ръководещата парадигма на човечеството трябва да се промени

За съжаление, връзката ни с (и оценяването на) космическата мрежа от естествени системи, която ни крепи (и ни е създала), бива пренебрегвана покрай светските дела, опасенията от война и материалистичните боричкания за власт на високотехнологичните цивилизации.

Повечето съвременни хора до такава степен са погълнати от политика, войни, кариера, технологични иновации, пристрастяващи удоволствия и стремежи към икономическо господство (или сигурност), че вече рядко се замислят (или изпитват благодарност за) взаимозависимостта ни с Природата и цялата Вселена. Това просто не изглежда да е основна ценност или приоритет.

На работа преживяванията ни биват разделяни в категории от време и крайни срокове, при което вниманието на хората бива съсредоточено върху рутинни задачи, които трябва да бъдат изпълнени. У дома пък сме затрупани от финанси, домакински задължения, домашни тревоги, междуличностни борби и безкрайни всекидневни проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Рядко се сещаме да „отделим време” да погледнем през прозореца и да почувстваме връзката си с останалия Космос.

В училище се набляга върху тестове и събиране на данни с цел младите хора да бъдат подготвени за университета и работата. Ние учим децата за отделните части на физическото им тяло и структурите в Природата, но не полагаме почти никакви усилия към това те да почувстват Вселената, като едно цяло, или да разберат връзката си с всичко съществуващо.

Ние ги учим, че екологията, физиката, биологията, астрономията, икономиката, социологията, психологията, политиката, историята, религията, изкуството, литературата, поезията и химията са напълно отделни сфери (и трябва да си останат такива). Всичко бива раздробено на части, всяко познание трябва да бъде запомнено, категоризирано и обособено.

Рядко се случва да бъде показано на децата как тези парчета си пасват едно друго. Почти не се обсъжда как възникващият в съвременната наука възглед за Вселената като единно цяло може да бъде съотнесен към изкуството на Ван Гог, философията на Лао Дзъ, религията в Древен Рим, духовните идеи на Алберт Айнщайн или поезията на Уалт Уитман.

Малцина само придобиват представа за общата картина на Науката или духовните изводи, за това как биологичното им израстване е израз на вселенското творение, напътствано от ДНК-то на предците им, подхранвано от телата на майките им, с клетъчни системи, захранвани от слънчевата енергия, която е била предадена от молекулите глюкоза в листата на растенията, които са уловили фотони от най-близката звезда - слънцето.

Господстващата парадигма на цивилизацията е съсредоточена върху икономическото оцеляване

Материалистичните общества са до такава степен съсредоточени върху икономическото оцеляване, че повечето хора не обръщат внимание на взаимовръзките и синергичните процеси, които поддържат нашия живот. Това се отнася най-вече за йерархичните „цивилизовани” култури и техните езици, които са се развивали (с течение на вековете) с цел да движат икономиките, а не да ни помагат да изпитаме едно чувство на единство и връзка с Природата или Вселената.

„Обикновено хората разделят реалността на отделни дялове и по този начин пропускат взаимозависимостта между всички феномени. Да виждаш едно във всичко и всичко във едно означава да преодолееш голямата преграда, която стеснява възприемането ни на реалността.” -  Тик Нят Хан

Умовете ни са тренирани да разделят света на дуалистични категории, като правилно/грешно, добро/зло, победител/загубил, развит/примитивен, ние/те, без да осъзнаваме, че това са отражения на нашите вярвания, а не реални характеристики на света.

Строгите категории на езиковите ни системи влияят върху това как ние осмисляме (и усещаме) всичко около нас. Ние виждаме себе си като отделни от останалите човешки същества и от Вселената, към която принадлежим.

Вероятно поради факта, че господстващите войнствени цивилизации са били толкова успешни в своите войни и завоевания, ние сме свикнали да гледаме на проблемите, като на нещо, с което трябва да се борим, вместо да разберем по-холистично, или като симптоми на нашите хищнически и обособени начини на мислене.

С идването на земеделската революция и последвалия скок в човешкото население, сигурно е било особено трудно за страните в Европа и Близкия Изток, където по всяко едно време е можело да настъпи вражеско нашествие от съседните страни. Една от тъжните истини на историята е, че онези племена и култури, които са се научили как да съжителстват мирно, били изправени пред риска от завладяване, поробване или унищожение от враждебните им съседи.

В резултат на това членовете на победоносните войнствени цивилизации имали склонността да пренебрегват съществуващите важни естествени процеси и взаимозависими връзки, които не отговаряли на приоритетите им за оцеляване; онези съществени елементи на живота, които не съответстват на манипулация и боричкания за власт.

„Трудността се крие в това раздробяване. Всяка мисъл е разделяна на парченца… следователно хората не могат да видят, че те създават един проблем и след това, както изглежда, се опитват да го разрешат. Целостта е един вид отношение или подход към целия живот. Ако успеем да имаме съгласуван подход към реалността, тогава реалността ще откликва съгласувано на нас.” – Дейвид Бом

Това е като историята за Хъмпти Дъмпти, който паднал от стената – когато хищническите цивилизации започнали да гледат на Вселената, като на отделни обекти и дребни парчета, техните членове вече не изпитвали усещане за връзка с цялото. Технологично „напредналите” култури станали много добри в изграждането на машини и властването над други, с което изгубили връзка с естествените ритми, екологичната взаимозависимост и органичната единност на света.

Какъв трагичен парадокс! Високо интелигентни, но невежи за връзките, ние сме си създали цял куп привидно неразрешими проблеми за нас, както и за други. Ако човек не вникне истински в естеството и първопричините на проблемите, той не би могъл да ги разреши. Можем да създаваме машини, да изграждаме невероятни технологии, но сме идиоти, когато стане дума за разрешаването на проблеми, свързани със сложните естествени системи и живите същества.

„Тази заблуда е като наш затвор, ограничаващ ни до личните ни желания и до изпитването на обич единствено към шепа най-близки хора. Задачата ни трябва да бъде да се освободим от този затвор, като разширим кръга си на състрадание така, че той да обхваща всички живи същества и цялата природа в нейната красота.” – Алберт Айнщайн

Не можем да разрешаваме сложни проблеми, ако първо не ги разберем

Например медицинската сфера, макар и да напредва все повече в хирургията (което изисква дълбоко разбиране за органичната структура на телесните системи), набляга много върху използването на лекарства за потискане на симптомите на различни „болести”.

Това, което бива пренебрегнато, е, че телата ни си имат свои собствени мъдрост и разум, те „знаят” как да растат, да се лекуват и да се грижат за себе си, да поддържат баланса и да се възстановяват.

Телата ни са шедьоври на биологията, които са еволюирали в продължение на милиони години и са способни да поддържат и саморегулират своето здраве. Когато тези естествени заложби биват пренебрегнати – например когато не се обръща подобаващо внимание на храненето и физическата активност или хората приемат токсични субстанции – тогава възникват проблеми, като наднормено тегло, диабет, рак и сърдечни заболявания.

Що се отнася до образованието, човешките деца притежават естествено любопитство и любов към ученето, те имат великолепни самоорганизиращи се мозъци, които се стремят да разбират различните модели в света и да развиват сложни умения.

В началните години този естествен процес на учене бива подпомаган от родителите и семействата, но не толкова от механично устроените обществени образователни институции.

В резултат на това много млади хора се отвръщат от шаблонното образование и започват да се възприемат като глупави или провали. Но в човешкото дете няма нищо грешно (или глупаво). Всички ние сме велики творения на природата, резултат от милиони години еволюционно развитие и настройка.

„Вие сте нещо, което цялата Вселена прави, по същия начин, както една вълна е нещо, което целия океан прави...” – Алън Уотс

Хората, които са на високи позиции, и се опитват да програмират децата, като някакви машини, са тези, които унищожават естествената им любов към ученето. Децата учат бързо, с радост и лекота, когато естествените им любопитство, творчество и интереси биват насърчавани и уважавани.

Когато млади хора не успяват да се научат (или биват обезкуражени от образованието), възрастните, които налагат неуместните си методи и механистични системи (без връзка с реалността), са тези, които са се провалили, а не децата.

Проблемите, които можем да видим в здравеопазването и образованието, са налице и в други „цивилизовани” институции. Във всеки случай много често липсата на състрадание и „невежеството” спрямо взаимозависимата природа на реалността (и как естествените системи функционират) създават голяма част от „съвременните” ни проблеми.

Войните избухват, когато човешките същества се придържат към отминали недоволства, идентифицират се с племенна преданост, желаят да опазят (или придобият) дадена територия или търсят отмъщение. Да убиеш човешко същество изисква затваряне на сърцето и обособяване на мисленето така, че да виждаш света, като битка между „нас” и „тях”.

Святостта на живота бива временно забравена, основните учения на духовните ни традиции (и истината, че хората са час от едно взаимосвързано семейство) биват пренебрегнати.

Замърсяването и унищожаването на околната среда настъпват, когато здравето и хармонията на Природата не биват уважавани (или почитани с предимство). Тук отново става дума за представата, че по някакъв начин сме отделни от останалата част от планетата, която ни обгражда. Когато човешките същества не поддържат естествения баланс на екосистемите, това обикновено се дължи на факта, че забравяме, че вредата, която причиняваме на естествения свят, ние причиняваме и на всички бъдещи поколения, както и на самите нас.

Икономическите проблеми също са свързани с разпокъсаните и егоистични начини на мислене на цивилизацията. Това е продължение на мисленето на императори и крале, което вече протича над 2000 години.

Икономическото неравенство възниква, когато няколко човека се стремят да властват над други, да натрупат (и съхраняват) ресурси за себе си, без да ги е грижа за техните братя и сестри в съседните общности, на които им е необходим съответен дял от това богатство, за да водят щастлив и здрав живот.

В известен смисъл човешките общности и нации наподобяват физически тела. В едно тяло всяка една клетка се нуждае от необходимо количество енергия, за да расте добре. Когато група клетки приемат повече, отколкото им се полага, без да ги е грижа за останалата част от тялото, тогава здравето на тялото се излага на риск и става неустойчиво.

При всяка една сложна, единна система естествения баланс и хармония са приоритет, и всичко изпада в хаос, докато те не бъдат възстановени. Човешката история през последните няколко хиляди години е до голяма степен историята на този дисбаланс.

Повечето обществени проблеми водят началото си от тези несправедливости и раздробеното мислене, увековечаващо нашето невежество.

През цялата история злоупотребата с наркотици, престъпленията, насилствените революции, тероризмът и други такива „смущения” са възниквали поради крайното богатство и дисбаланса във властта на сложните йерархични цивилизации. Те са пряко свързани с бедността, потискането и нещастието на хората от другия край на икономическото неравенство и потисничество.

„Създаването на общество, което върви против човешката природа, е това, което поражда страдание… Ние живеем в едно напълно неестествено общество, което всъщност погазва това какво означава да бъдеш човешко същество. Това е същността на страданието, и обществото ни го постига по много начини.” –   Д-р Габор Мате

Когато хората са здрави, щастливи и водят пълноценен живот, подобно поведение е по-малко вероятно да възникне, и може бързо да бъде овладяно. Това не изисква някакво наложени политическо решение (като комунизъм), а по-скоро промяна на светогледа и по-голямо състрадание. Ако повече хора във властта започнеха да мислят различно и да бъдат по-загрижени, проблемите, свързани с бедността, щяха бързо да бъдат разрешени.

Реалността, която създаваме, възниква от нашия светоглед и вярвания

Ние, хората, организираме света според нашите вярвания и възприятия. Ако виждаме един свят, потънал във война, един свят на печеливши и губещи, един свят на съперничество (и борба за ресурси), ние ще откликваме по този начин – отбранително и агресивно.

Ако гледаме на света като на място, където всеки един човек е член на разширеното ни семейство, където всичко във Вселената е взаимосвързано по екологичен и холистичен начин, ние ще откликваме по-състрадателно и по-великодушно.

Предизвикателството пред човечеството в този момент е да трансформираме и превъзмогнем разпокъсаните ни светогледи, да сменим парадигмите, да се върнем към едно по-мъдро и холистично разбиране за самите себе си и за мястото ни във Вселената.

Промяната в мисленето и поведението би възникнала по естествен път от промяната в нагласата. Както е казал Айнщайн: „Задачата ни трябва да бъде да се освободим от този затвор, като разширим кръга си на състрадание така, че той да обхваща всички живи същества и цялата природа в нейната красота.”

„Като вид, ние сме на ръба на един еволюционен избор. Изправени пред зората на тази перфектна буря, ние сме в началото на един процес на цивилизационен преход. С умирането на старата парадигма се ражда нова, и много хора по света вече правят еволюционния избор да се отдръпнат от старата и да приемат новата.” – Нафеез Ахмед

Веднъж щом достатъчно хора разширят мисленето си и започнат да си сътрудничат, е голяма вероятността да открием, че много от проблемите ни могат бързо да бъдат разрешени. Като се приравним с мъдростта на Природата (и собствените ни сърца), здравето на планетата и общностите ни може да бъде възстановено.

Просто трябва да признаем нашата взаимозависимост с останалата Вселена, да бъдем по-великодушни и благодарни, да се грижим повече един за друг, да преоценим приоритетите си и да променим мисленето си.

„Това, което е необходимо на обществата ни, за да тръгнат по хуманистичния път, е някакъв еволюционен компас. Нещо, което да насочва усилията ни така, че те да са в съгласие с, и приравнени с, основните еволюционни процеси, от които ние сме част… Така че, вместо да се стремим да господстваме над планетата, задачата ни се измества към динамично хармонизиране, към еволюционно съзвучие, или накратко казано, към синтония. Тогава еволюционният компас би ни насочил към синтонични пътища за създаване на бъдеще.” – Александър Лазло

Източник: https://creativesystemsthinking.wordpress.com/2015/10/19/paradigms-are-made-for-shifting/