Оценяване на традиционното екологично познание и туземната мъдрост

„Нека обединим умовете си и да видим какъв живот можем да сътворим за нашите деца.“ – Татанка Йотаке „Седящият Бик“ (1831-1890)

За да преодолеем – веднъж завинаги – фалшивото разделение между природа и култура, от нас се иска да признаем, че ученето от човешките находчивост и дългосрочни адаптации към определени среди е също така и учене от природата. Сред туземните народи се забелязва една дълга традиция на решаване на човешки проблеми чрез учене от други видове и от по-мащабните естествени процеси, в които ние участваме.

 

Като погледнем от една дългосрочна перспектива, човечеството е успяло да оцелее, като е правило точно това. В по-голямата част от нашата история ние внимателно сме се приспособявали към източниците на материали и енергия, които сме могли да усвояваме по възобновяем и неизчерпаем начин от местните и регионални екосистеми, които сме обитавали. Една от причините, поради които сме прекарали голяма част от нашата история, водейки номадски начин на живот, е, че нашите прадеди са посрещали основните си нужди, като са следвали миграционните пътища на други животни и сезонната храна, която е можело да бъде събирана по пътя.

В продължение на десетки хиляди години ние сме живели в пределите на местните ни биорегиони, като внимателно сме се учили – чрез проба и грешка – как най-добре да посрещаме нуждите на нашето номадско или уседнало население, и сме използвали местните и регионални притоци на енергия и материали.

Културата е епифеномен на природата, и традиционните местно-ориентирани култури са (или са били) резултат от внимателната коеволюция на човешките селища с екосистемите, в които те са се заформили. Коеволюция означава, че средата е оформила човешката култура, а хората са оформили своята среда.

Не искам да подкрепям един идиличен образ, че местни култури никога не са прекрачвали екологичните си граници, което после е оказало отрицателен ефект върху местните им екосистеми. Те със сигурност са го правили (например Великденските Острови, Вавилон). Но много повече са случаите на туземни практики, които помагат да се увеличи продуктивността и жизнеността на екосистемите, с които те са коеволюирали. Хората са способни да бъдат полезен и ключов вид в една екосистема, вместо да бъдат фактор за бедствия.

Ученията за медицинските колела са лични и колективни карти за живот (участие) в правилни взаимоотношения. (Горе ляво: Взаимосвързаност – Запад: емоционален, личен, поколенчески, разум, „измисли го“, сърце и ум; Горе дясно: Баланс/Уважение – Север: умствен, културен, епистемологичен, движение, „направи го“, език; Долу ляво: Взаимовръзка – Юг: физически, екологически, време, „свържи се с него“, земя; Долу дясно: Изток: духовен, културен, местно познание, мироглед, визия, „виж го“, церемония, истории, учения).

 

Туземните култури са започнали да оформят средата си най-малко преди 50 000 години. Като обръщаме внимание на миналото на нашия вид, ние можем да научим ценни уроци за възстановяването на екосистеми. В един от най-старите писмени документи на човечеството, Епосът за Гилгамеш, се разказва историята как Месопотамия е пресъхнала и се е осолила, след като кралят убил бога на гората, Хумбаба, и изсякъл кедровите гори на Ливан. Съвременните еколози биха нарекли това „опустиняване“.

В днешно време повечето екосистеми са били изменени и понижени от човешкото влияние. В публикацията „Използвана планета: Глобална история“ се посочва, че много от екосистемите по света са претърпявали големи екологични промени поради намесата на относително нисък брой човешки обитатели още преди 3000 години. Тези промени не винаги са били отрицателни, а по-често те са увеличавали биопродуктивността.

В последните години изследванията върху тера прета – създадената с човешка намеса черна почва, която културите са обогатявали, като са добавяли въглища, органични отпадъци и полезен мицел – започват да сочат, че дори и предполагаемите девствени гори на Амазонка, Западна Африка и Борнео са екосистеми, които са били повлияни от практиките за горско градинарство на техните човешки обитатели. По подобен начин Великите равнини на Северна Америка, „дивата“ пустош на Англия или планинските части на Шотландия са примери за екосистеми, които са били преоформени от човешко присъствие чрез многократни изгаряния, обезлесявания и пасища.

„Всички сме посетители в това време, в това място. Ние просто преминаваме оттук. Целта ни тук е да наблюдаваме, да се учим, да растем, да обичаме... и след това се връщаме у дома.“ – Аборигенска поговорка

Един от начините да преоткрием практиките, които са помогнали на Хомо сапиенс да оцелее повече от 200 000 години, е да обърнем повече внимание на туземната мъдрост и традиционните местно-ориентирани познания (там, където те все още не са напълно изгубени). Туземните човешки култури са един израз на множество поколения коеволюция на хората в екосистемите, които те са обитавали.

Културите, които са успели да оцеляват в продължение на хилядолетия в техните биорегиони, имат много какво да ни научат. През последните няколкостотин години ние сме изградили злочестния навик да смятаме подобни познания за остарели и да ги отхвърляме с лека ръка, както и да наричаме подобни култури „примитивни“. Хипнотизирани от видимите ползи от научния и технологичен прогрес, ние сме направили грешката да отхвърляме традиционните екологични познания, които са крепили човешкото оцеляване за по-голямата част от праисторията.

Да преосмислим мъдростта на традиционните и туземни култури не означава да се върнем към някаква предполагаема „златна ера“, в която човечеството е живяло в съвършена хармония с останалата част от природата. То просто означава да признаем, че тези култури са успели да се издържат и да еволюират в интимното си приспособяване към уникалността на своя регион в продължение на много повече хилядолетия.

„Първият мир, който е най-важния, е онова, което изплува в душите на хората, когато те осъзнаят своята връзка, своята единност с Вселената и всички нейни сили, и когато те осъзнаят, че в центъра на Вселената пребивава Уакан-Танка, и че този център всъщност е навсякъде, включително и във всеки един от нас.“ – Черният Елен

За сравнение, няколкото века на съвременната индустриална цивилизация са ни дали множество постижения, но също така са създали някои от най-належащите глобални проблеми, пред които сме изправени в момента. Ние трябва да се поучим както от успехите, така и от провалите на съвременните технологии, и трябва да обърнем повече внимание на туземната мъдрост на местната култура, приспособена към конкретно място.

Туземните мирогледи по целия свят споделят една обща перспектива: Светът е жив и изпълнен със смисъл, и нашата връзка с останалата част от живота е връзка на съучастие, взаимност и сътворяване. Създаването на регенеративни култури включва намирането на креативни отговори на следните въпроси:

Как можем да съчетаем най-доброто от съвременните технология, наука и културно изразяване с напътстващата мъдрост на традиционните туземни култури?

Как можем да изменим и трансформираме нашата култура, като едното ни око е насочено към миналото (учейки се от традиционната мъдрост и практика), а другото към бъдещето (социална, екологична, икономическа и технологична иновация)?

 

В индивидуален и колективен план, ние сме се изгубили. Стихът „Изгубен“ на Дейвид Уагонър крие такъв съвет, който един местен старейшина би дал на млад член на племето, за да успее да премине през тъмните и високи гори на Тихоокеанския северозапад. Когато се изгубиш, спри се и се заслушай по-дълбоко. Този съвет е уместен и за човечеството като цяло. Изправени пред сетивното и информационно претоварване на съвременния живот, ние сме изгубили способността си наистина да се вслушваме в собствената си интуиция, да обмисляме мъдростта на другите и да оценяваме прозренията, които можем да добием, като обръщаме внимание на 3,8-те милиарда години опит на живота не само да оцелява, но също така да процъфтява, трансформира и еволюира. Човечеството е изгубило своя път.

 

Изгубен

 

Стой мирно ти.

Дърветата напред и храстите до теб не са изгубени.

Където и да си, то е Тук,

и за теб то трябва да е могъщ странник,

трябва да го помолиш за разрешение да го познаеш и да бъдеш познат.

Гората диша. Заслушай се. Отговаря ти тя:

„Създадох това място около теб.

Ако си тръгнеш, пак можеш да се върнеш някой ден.

Тук няма две дървета еднакви за Гарвана..

Няма два клона еднакви за Орехчето.

Ако езика на дървото и на храста е недоловим за теб,

ти несъмнено си изгубен.

Стой неподвижно.“

Гората знае къде си.

Трябва да я оставиш да те намери.

 

Вярвам, че ако ние наистина искаме да създадем регенеративни култури на честност и приобщаване, основани на грижовни отношения с общността на живота, едно от първите неща, които трябва да научим е да се вслушваме по-дълбоко. Ние трябва да се научим да слушаме със сърцето и ума си, и да се доверяваме на собствената си вътрешна мъдрост, на мъдростта на нашата общност, на мъдростта на туземните култури и на мъдростта на останалата част от природата. Ние трябва да се запитаме:

Как можем да се научим да се вслушваме по-дълбоко в собствените ни вътрешни мъдрост и напътствия, които ни се разкриват, ако стихнем ума си и потърсим уединение в природата?

Как можем да се вслушваме по-дълбоко в мъдростта на племето, в даровете на нашата общност, и да действаме разумно въз основа на колективния разсъдък?

Как можем да се вслушваме по-дълбоко и да се учим от находчивостта на нашите животински и растителни роднини?

Друга обща характеристика на туземните култури навсякъде е, че те са склонни да имат методи на комуникация, включващи почтително изслушване и споделяне от сърцето в съвещателен кръг. В собствения ми опит с работа и комуникиране по този начин, когато седим заедно в съвещание и предлагаме дара на вниманието и сърдечното изслушване, на нас ни се дава възможността пряко да изживеем реалността на взаимосъществуването.

Ние заедно разиграваме огромния потенциал, който се разгръща при допира с колективните разсъдък и мъдрост; ние можем да преживеем силно целебните ефекти от това да отворим сърцата си към състраданието, което ме способни да изпитваме един към друг и към света, защото поначало ние никога не сме били отделени – това е само в умовете ни.

Трети умствен модел или вярване, което туземните култури по целия свят споделят, е, че останалата част от естествения свят е в непрекъсната комуникация с нас, ако просто се научим как да слушаме. Ние сме способни да се учим от растенията, бактериите, гъбите и животните, с които споделяме преживяването, наречено живот на Земята.

Дълбокото вслушване е заложено в сърцевината при създаването на една регенеративна култура. Ние сме изгубили пътя, който подхранва целия живот. Необходимо е да се вслушваме дълбоко, за да го намерим отново: да се слушаме един друг и с останалата част от общността на живота. Това е мъдрост, която можем да възстановим, като се поучим от туземните култури.

През 2010 имах щастието да се запозная с Денис Мартинез, индиански старейшина, който е помогнал за създаването на Мрежата за възстановяване на туземните народи (IPRN). Денис е всеобщо признат за създаването на мост между „традиционното екологично познание“ (ТЕП) и западната наука. Неговата страст е „еко-културното възстановяване“. Опазването на екосистемите и биоразнообразието е тясно свързано с опазването на туземните култури, които са коеволюирали с тези хабитати. ТЕП може да ни помогне да се доберем до дългата история от внимателно наблюдаване на дългосрочните цикли в определен регион, съдържаща се в колективната памет на оцелелите туземни култури.

„Макар че западната наука е силна и успешна методология в съответната ѝ сфера – количествения анализ – други валидни епистемологии, като ТЕП, предоставят допълващи подходи към разбирането на естествения свят и на връзката ни с този свят, с който ние сме коеволюирали от незапомнени времена. ТЕП е местно-ориентирана цялост от познания, вярвания, и практики с древен произход. От Международния съюз за защита на природата считат, че племенните народи населяват над 80% от биологичните „възлови точки“ на света. Местно-приспособеното културно разнообразие върви ръка за ръка с биологичното разнообразие. Заедно те съставляват екокултурното разнообразие. Онова, което ние наистина възстановяваме, е връзката ни с местата, които обитаваме и от които зависим, докато отново се учим как да бъдем местни за тези места: да се грижим за земята, да участваме заедно с нашите по-големи братя и сестри, растенията и животните, в духовното и физическо подновяване на земята и на нас самите.“ – Денис Мартинез

Създаването на регенеративни култури е един процес на съживяване на туземното, на повторно вкореняване в уникалните условия на дадени места, на възстановяване и грижа за определено място в дългосрочен план. След като човечеството вече е взаимосвързано в глобален мащаб и е с обща съдба, предизвикателството пред нас сега е да си сътрудничим глобално в процеса на внимателно приспособяване към нашите местности отново.

Грегори Кайете, научен педагог от племето Пуебло, подчертава, че традиционното познание е система от знания, която, също като западната наука, не се нуждае от външно утвърждаване. Фактът, че ТЕП е напътствало устойчивото и издръжливо съжителство на туземните народи с по-голямата общност на живота в местната им екосистема в продължение на много повече векове, отколкото западната наука е съществувала, е доказателство за валидността и значението на тази система от знания. „Традиционното познание е една крехка жива библиотека от устно познание, предавано от поколение на поколение. То винаги е било приспособимо и издръжливо. Точно заради приспособимата му природа то не може да бъде опазено в библиотеки. Неговото оцеляване зависи от оцеляването на туземната култура.“ – Мартинез

„Не смятам, че критерия за една цивилизация е това колко високи са сградите ѝ от бетон, а по-скоро колко добре се е научило населението ѝ да се отнася към своята среда и един към друг.“ – Чипеуа

Ако изгубим устните традиции на туземните култури по света, с това ние ще изтрием от колективната дълготрайна памет на човечеството какво означава да живеем по един регенеративен начин като природа. Опазването на туземните езици е тясно свързано с опазването на традиционното познание. Съществуват 6000 езика, които все още се говорят на Земята (като повечето от тях са туземни езици, използвани от сравнително малки населения). Всяка туземна нация, племе, група, общност и клан разполагат с различни процеси на „опознаване“ на нас самите, един друг, и на света. Тези метафизични и епистемологични процеси на учене, познаване, и съществуване не са просто абстрактни идеи, а са въплъщавани и съживявани в ежедневните практики на оцеляване и живеене.

Опазването и ученето от традиционните познания, култури, и езици е общо наследство на човечеството и важен принос към една възстановителна култура. Ние можем да се учим от традиционното местно-ориентирано познание навсякъде, дори и в западната култура. Трансформиращата иновация към една регенеративна култура също така изисква от нас да се запитаме:

Как можем да съживим туземното и внимателно да се приспособим към дадено място (дома), докато същевременно поддържаме планетарна осъзнатост и глобално сътрудничество между цялото човечество?

Дори в т.нар. „развит свят“ голяма част от традиционното познание как да се посрещат различни нужди в рамките на биологично-регенеративните ресурси на региона е било все още преобладаващо допреди 150 години. Това са само няколко поколения! Ако преоценим какво могат да ни дадат тези познания и туземната мъдрост, ние можем да възвърнем голяма част от тях и да съчетаем по креативни начини туземната мъдрост с най-доброто от съвременните технология и наука.

В книгата „Времето на черния ягуар“ Аркан Лушуала предоставя една проникновена туземна перспектива относно голямата трансформация, която се разгръща в момента: изцеряването на културните ни патологии. „Медицината на черния ягуар“ (трансформацията) е обред, който носи смъртта на онова, което вече не ни служи, и възраждането на една нова и древна взаимност със живота.

„Виждам как Пачамама отново се превръща в плодородната земя за растеж на здрави човешки общности. Всички хора имат правото да се върнат у дома и да станат туземни за тази Земя, да станат истински човешки същества, които прилагат пълния си потенциал като грижовници за живота, да станат хора с големи сърца, живеещи в сътрудничество помежду си и с останалите форми на живот. В тези времена на възстановяване на живота на Земята, нови дизайни, нов живот и нови племена се оформят. Това е същността на живота, който търси начин да продължи да живее и да се размножава чрез нас, човешката раса.“ – Аркан Лушуала

Автор: Даниел Уол

Източник: https://medium.com/age-of-awareness/valuing-traditional-ecological-knowledge-and-indigenous-wisdom-d26ebdd9e141

Допълнителни материали:

https://www.survivalinternational.org/articles/indigenous-expertise-climate-crisis

https://www.survivalinternational.org/articles/3593-the-best-conservationists-made-our-environment-and-can-save-it

Навлизане в свещеното пространство - Архетипа на Магьосника

Клип, разглеждащ архетипа на Магьосника, както и такива понятия, като посвещаване, ритуален процес и свещено пространство. Със субтитри на български.

Огън в планината - Среща на шамани

"Огън в Планината: Среща на шамани" е документален филм за връзката между съзнанието и природата,  въплътена в духовните традиции на местните народи, чиито екологични метафори за свещеното могат да са от голяма полза за съвременния свят.

Проектът е заснет през 1997 г. на една историческа 10-дневна среща на шамани от всички континенти, които пътуват до Карма Линг, тибетско-будистки център в Савоя, Френските Алпи, за да обсъдят общите си интереси с Негово Светейшество Далай Лама и с представители на големите религии.

Урок от аборигенската книга на мъдростта

Следните думи на Буумба Джунебун продължават да звучат достоверно както днес, така и когато ги е написал преди 26 години…

Послание до Хората

В продължение на хиляди години Австралия е била земя извън времето, където почти нищо не се е променяло. Аборигенските народи са били откъснати от останалия свят, без да имат представа за случващото се по други части на Земята. Времето ги било подминало, докато по други места се раждали велики цивилизации, и от останките на тези цивилизации възниквали други цивилизации.

Това бил свят на добро и зло. Велики и прекрасни неща се случвали, докато човечеството се стремяло към по-големи познания и разбиране. Учени пътували до неизвестни земи в търсенето си на знания, осъществявала се размяна на култури и идеи. Светът бил вълнуващо място на нови открития и изобретения, като човечеството напредвало в своето развитие. Но светът бил и място на ужасяващи неща, докато армии се сблъсквали и цели континенти били обхванати от войни.

Цивилизацията, такава, каквато я знаем днес, не е дошла лесно при човечеството, тъй като сме платили скъпо за нея. Цената за нея е съставена от кръвта, потта и сълзите на народите през вековете. Едни култури се сблъсквали с други, имало религиозна нетолерантност, и цели раси били заличени от лицето на земята.

Производството на храна също било с висока цена, тъй като то се основавало на робския труд на различни народи. Малки кораби се борели срещу морските ветрове и бури, за да докарат храни от далечни земи, и моретата взимали много жертви. Храната също си има своя история. Докато ядете хляба си, не си мислете, че той е изобретение на белия човек. Хляб се е пекъл още преди хиляди години в Египет. Чаят, който пиете, не е английски. Народите на Индия и Китай са пиели чай, докато хората в Британия все още са водели първобитен начин на живот.

Всички раси по света са допринесли с нещо за сегашната ни цивилизацията. Знаете ли, че преди две хиляди години местните жители на остров Британия не са се различавали по нищо от всяко друго племе, като бродели по различни места, ловували, жените събирали храната, която природата им предоставяла. Те оцветявали телата си в синьо и имали свои собствени духовни вярвания и култура. Те също са негодували срещу натрапването на цивилизования свят, като стояли по скалите на Дувър и са замервали с камъни и копия римските нашественици, и така успели да ги пропъдят от бреговете си. Но по-късно римляните се завърнали и този път победили туземците и завладели земите им. Цивилизацията стигнала до британските острови и Британия станала част от Римската империя. Племето ицени не се отказали и непрекъснато се бунтували, докато накрая не били заличени от римските легиони.

С цивилизоването на британските жители дошло и християнството през времето на римската църква, и с утвърждаването на християнството онези британци, които искали да се придържат към стария си начин на живот и духовни вярвания, избягали от цивилизованите области и заживели в пустошта. Оттук дошла и думата heathen (езичник; от heathe – пустош, равна местност – Бел. пр.) Те били преследвани и избивани от християните, а духовните им лидери били изгаряни на клада. Думата witch (вещица – Бел.пр.) е изопачаване на древната британска дума wicca, която означавала мъдра жена. Тя била акушерка, лечителка и духовен учител, тъй като британците били матриархално общество и жените били  на голяма  почит. Християните придали отрицателно значение на думата wicca и организирали ловове на вещици, които продължили почти до наши дни.

Всички тези неща се случвали във външния свят, и аборигените не подозирали изобщо за тях.

По онова време цивилизацията била много по-варварска, отколкото е днес. Религията била един от основните инструменти на властта, посредством който жителите на различните нации били индоктринирани и контролирани от управляващите. Религията няма нищо общо с Бог, макар и божието име да се използва непрекъснато в нея. Религията е само една форма на светска власт. Религията е унищожавала култури и духовни вярвания, като някои от най-великите духовния познания са били изгубени по вина на религията и походите на империите. Най-големите религии в света днес са стигнали до това положение, изцапани с кръвта на много народи.

С течение на вековете християнството осъзнало, че трябва да прави компромиси, оттук и многото му разновидности по целия свят. Християнството е трябвало да се видоизмени. Освен християнството, и други религии е трябвало да се видоизменят, но като цяло религиите не са успели да достигнат пълна духовна осъзнатост и все още се лутат в тъмното. И как би могло да е другояче с история като тяхната?

Религията, без значение коя, се стреми да се примири със злините и нещастието, като постига това чрез обреди и церемонии, носещи символичен смисъл – символичното измиване на греха чрез проливането на кръв, жертвоприношения, прехвърлянето на грехове върху изкупителна жертва. Не харесвам символизма, тъй като той не е истински. Не ми харесва думата „религия”, тъй като тя извиква спомена за ужасяващи неща от миналото. Не искам да виждам как културите и духовните вярвания на народите биват унищожавани и поглъщани от могъщи религии.

Духовното познание принадлежи на ВСИЧКИ ХОРА, също както слънцето, вятъра и дъжда. Не е от значение откъде идва духовното познание, стига то да е основателно и истинско, да помага на хората да достигат до едно разбиране отвъд това земно съществуване, и да променя живота на хората към по-добро.

Да накараш хората да се отрекат от духовните си вярвания и култура означава да ги накараш да отрекат голяма част от себе си. Аборигените трябва да държат здраво своите духовни вярвания и култура, но трябва също така да осъзнаят, че културата е необходимо да расте, защото ако не го прави, тя залинява и накрая умира. Духовните вярвания и културата израстват единствено чрез откриването на нови знания, и това откриване на нови знания заздравява културата и гарантира нейното оцеляване.

Това, което прави един народ единен като нация, е общата история и духовни вярвания на хората, и веднъж щом те бъдат изгубени или унищожени, хората няма как да запазят своята идентичност и трябва да усвоят нечии други духовни вярвания и култура. Това ги превръща в привърженици на друга култура и народ на тази култура.

Аборигените не желаят християнството, нито която и да е друга религия с добавен аборигенски привкус. Те искат собствената си аборигенска духовност да израсне и да се превърне в нещо, което да ги пренесе към бъдещето.

Аборигените вече не са отчуждени един от друг заради различните племенни езици. Английският език се е превърнал в един от основните обединяващи фактори. Огромните разстояния на тази земя вече не държат хората разделени. Благодарение на съвременния транспорт и телефона препятствията са били преодолени. Аборигените вече могат да пишат свои собствени книги и да запазват нещата, които са свещени за тях, могат да натрупват нови познания и мъдрост, светът вече е отворен за тях. Аборигените са станали един народ и вече се стремят към по-голямо единство със своя бог Баяме.

Възможно ли е Баяме, в своята мъдрост, да е позволил това да се случи, вие, аборигенския народ, неговия народ, да станете „един народ”, силен народ? Австралия си има своето скромно начало, но сега е дошло времето всички да работим заедно, за да заздравим тази наша нация и да насърчим всички нации по света да бъдат единни.

Сега е дошло времето всички раси да погледнат навън и да кажат на другите народи по света: „Искаме да дойдем да ви опознаем и да научим повече за вас, и искаме вие да дойдете да ни опознаете и да научите повече за нас…”

Източник: http://wakeup-world.com/2014/12/09/a-lesson-from-the-aboriginal-book-of-wisdom/

Активизмът в новата история

Долният текст е извадка от книгата „Новата и древна история” на Чарлз Айзенщайн

„Духовете на земята вече можеха да ни подкрепят”

Едно от най-въздействащите изречения в книгата „По-красивия свят”… беше „Нека се пазим от всяка революция, в която не е наличен елементът на играта, празненството, мистерията и хумора. Ако борбата е предимно мрачна, то тогава тя може да не е никаква революция.”

Хората смятат това за наивно. Играта и празненството може да изглеждат леко повърхностни с оглед на неумолимата унищожителна машина, която не приема друга логика освен логиката на силата. Трябва да сме сериозни и да не си губим времето в игри, като бягаме от действителността. А що се отнася до празненството – не трябва ли първо да изчакаме, докато има за какво да празнуваме?

Според мен е точно обратното. Обърнем ли революцията в състезание по сила, то със сигурност ще загубим срещу противник, превъзхождащ ни многократно. Още по-лошото е, че ако победим, ще подкрепим установената световна история, с което ще се превърнем в нова версия на врага, който току що сме победили. Това е историята, разглеждаща ни като картезиански отделни Аз-ове, които със сила манипулират една външна реалност. Също както цивилизацията се е стремила да надвие Другото (природата), така и ние в момента се стремим да надвием едно Друго със същите методи. Както е написал Филип К. Дик: „Да се бориш срещу Империята означава да бъдеш споходен от нейната лудост. Това е парадокс: онзи, който победи част от Империята, ще се превърне в самата Империя; тя се размножава като вирус, който налага своята форма върху враговете си. И по този начин той се превръща във враговете си.”

Но съществува и друг начин. Той е по-ефикасен и също води до промяна, макара че човек трябва да пожертва егоистичното удовлетворение от господстването над поразения враг. Наскоро получих следния пример за този друг начин от Даниел Шрайбър от забележителната общност Старсийд  в близост до Байрън Бей, Австралия. Той разкрива част от силата, която става на разположение дори и при изместване в последния момент от сила към игра.

Преди 22 години, когато се преместих да живея в Байрън Бей, се сприятелих със „сбирщина” активисти, които проведоха първия успешен горски протест в света. В общността циркулираха странни идеи за опазване, които вече съм разсеял, но тогава ми се сториха интересни. Моделът „ние срещу тях” се вихреше във всичките си противоположности и динамики, и макар да имаше и победи, „звярът” изглеждаше неотстъпчив, добре финансиран, и разполагаше с всякакви социални, юридически и политически лостове, с които да обърне играта. Осъзнах, че ако човек е активист и е инвестирал емоционално в даден резултат, тогава заплахата се обръща срещу човека и става невъзможно той да „спечели”, но ако човек може да протестира, без да е  инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.

Наскоро участвах в един успешен протест против фракинга, който продължи повече от два месеца и привлече близо осем хиляди жители от малката ни общност в Байрън! Тучният ни лагер включваше голям автомат за капучино, масажи, свещен огън, медиен център, кухня, която изхранваше над 200 души на ден, и др. Дълго време успяхме да не допуснем миньорите, като използвахме различни тактики, включващи видеозаписи с дронове, прегради, кули, 24-часово наблюдение, изпращане на известия до политици, полицаи и корпоративни директори, трениране на държавни служители, и подготовка за сблъсък, когато правителството реши да изпрати 800 тежко въоръжени полицаи, които да разтурят лагера! Цялата мисия бе планирана и разгласена, бяха резервирани хотелски стаи, докато напрежението растеше в очакване на нападението. Три дни преди пристигането на войските научихме, че и четирите новинарски канала ще снимат от въздуха, което после щеше да бъде излъчено по целия свят сякаш участвахме в истинска „война”. Планирахме как да посрещнем войските и зачакахме. Хрумна ми идеята да нарисуваме огромна аборигенска картина върху земята, която да бъде видяна от хеликоптерите и наистина да влезе в „новините”, и да проведем церемония, която щеше да бъде водена от местната туземна общност и в която щяха да вземат участие 500 от нас с пляскащи пръчки, големи огньове, всички мъже щяха да са боядисани в бяло и водачът щеше да свири на диджериду в продължение на три дни! В историята не бе имало случай полицията да спира аборигенска церемония, и затова предложих идеята на жените старейшини, които бяха силно разтревожени от наближаващия сблъсък. Те не за първи път бяха изпадали в тази ситуация, която винаги свършваше по един и същ начин… всички чернокожи, както и много бели поддръжници, биваха арестувани, и миньорите отново започваха да копаят. Възрастните жени мигновено се оживиха и развълнуваха, като видяха рисунките за дългите 45м игуана и 105м змия на дъгата, и започнаха да добавят точки, звездния куп Плеяди и отпечатъци на ръце. Битката вече заприлича на голяма забава и церемония, и задвижи енергията сред хората. Дадоха ни разрешение да влезем в свещените ями с охра, за да извлечем тонове бяла охра, с която да започнем да маркираме огромната картина, и в онази вечер се прибрах вкъщи, за да взема художествени материали… развълнуван.

На следващата сутрин получихме обаждане от лагера, в което ни казаха, че правителството е отменило конфликта и е щяло да разследва компанията за корупция! Върнах се в лагера и заварих голямо празненство, и още докато пристигнахме с моя приятел Майк, жените старейшини ни грабнаха и ни отведоха на среща на старейшините. Една жена ме дръпна, погледна ме в очите и ми каза, че причината да отменят конфликта е била, защото сме се захванали с изкуство и церемония, и ме помоли да й дам копие на диаграмата, което да запази за децата си, така че да запомнят този ден и как да се справят в подобни „бледолики” ситуации. Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта! Тогава научих много ценен урок за това как можем да избегнем дадена криза, като използваме по-високата „технология” на сърцето. Една голяма възможност за сплотяване на нашата общност, която вместо сблъсък, предлага споделен творчески път.

Две изречения от тази история се загнездиха в ума ми. Първото е: „Ако можеш да протестираш, без да си инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.” Това, което той иска да каже, не означава да спрем да се грижим за земята, водата и общностите, които искаме да опазим. По-скоро той ни предупреждава за привързаността ни към това да сме победителите или загубилите в един конфликт. Когато тази привързаност е налице, изходът ще бъде повлиян от развитието на психологичните драми, тъй като събитията в нашия живот протичат като отражение на собствените ни сенки, страхове, неразрешени вътрешни конфликти и т.н. Да вземем един доста прост пример - ако протестиращите таят несъзнателната мотивация да възприемат себе си като праведни, храбри и достойни за похвала, тогава загубата на битката и хвърлянето в затвора може да се окажат по-задоволителни и от победата. (С това не искам да кажа, че тази мотивация е водеща при всеки протестиращ, но понякога наистина е налице темата „Тук ние, праведните, сме се събрали на страната на Доброто”.)

Дан говори за едно отношение на служба и доверие. Ние служим на някаква цел, но не знаем как ще бъде постигната тя, и също така осъзнаваме, че е възможен и още по-добър изход от очаквания. Дан ни дава пример как можем да използваме играта в духа на протеста и отвъд него, като предлага също да се ръководим от духа на играта. В духа на играта ние не налагаме изхода на останалите играчи. Самата игра придобива собствен живот.

Втората фраза, която ми направи впечатление, беше: „Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта!” Духовете на земята не могат да ни помогнат, ако ние самите настояваме да контролираме ситуацията. Техните методи не са като нашите. Тактиките, включващи игра, хумор и церемония дават на земните духове пространство, в което да действат.

Според мен, за да бъдат ефективни тези тактики, те не трябва да бъдат просто тактики. Парадигмата на силата може скришом да се прокрадне обратно под формата на: „Ние просто си празнувахме, а вижте какво направиха онези гадни полицаи!” Ако е налице част от тази представа на жертвата или мъченика, то тогава ще е налице и емоционалната привързаност, за която предупреждава Дан, и тактиката няма да проработи. Празненството не може да се случи, ако очакваме или се надяваме то да бъде прекратено. Тук вече се намесва парадигмата на силата, която засрамва врага и кара страничните наблюдатели да се надигнат възмутени срещу тях. Празненството и играта трябва да бъдат истински, като изхождат от светоглед, в който те възникват по естествен път. Не е ли това света, който искаме да създадем?

Гари "Ягамара" Саймън

Гари "Ягамара" Саймън е енергичен млад традиционен лечител от племето Уалпири от централната и западна пустиня на Австралия, който живее в Сидни. Той е художник и танцьор, който разказва историите на народа Уалпири чрез творбите си.

Субтитрите на български се активират от падащото меню.

  Отдавайте благодарност




Всички се храним, серем и умираме

Задръжте кетчупа

Всичко е един цикъл

Аз съм човек на първо място

Макс "Дурамунмун" Харисън

В това интервю, Макс "Дурамунмун" Харисън, старейшина от нацията Юин от Югоизточна Австралия, обяснява фундаменталните разлики между аборигенския и евро-австралийски светогледи. Единството и сътрудничеството трябва да включват разбирателство и уважение към начина на живот на другите. Но основното аборигенско разбиране за земята като Майка и източник е подривано от една култура на потребление, която пасивно учи, че зеленчуците идват от магазина. Макс пита, ако Майката не е разбирана, тогава как може да бъде уважавана?

Субтитрите на български се активират от падащото меню.

 

Мейджър "Муги" Съмнър

Мейджър "Муги" Съмнър е аборигенски старейшина и културен посланик на нацията Нариндери от Южна Австралия. Мейджър води танцувална група, която е имала изпълнения из Австралия и Северна Америка, Европа и Южна Корея.