Икономика на даровете

Глава 1: Свят на даровете

След всичкото изминало време

Слънцето никога не казва на земята:

„Длъжна си ми”.

Погледнете що се случва

с една подобна любов.

Тя осветява цялото небе.

-Хафиз

В началото бе дарът.

Ние се раждаме като безпомощни пеленачета, като същества, водени от чиста нужда, които са почти неспособни да дават, и въпреки това ние сме хранени, защитавани, обличани, държани и успокоявани, без да сме извършили нещо, с което да го заслужим, без да сме предложили нещо в замяна. Това преживяване, срещано при всеки, който е преминал през своето детство, изпълва част от нашите най-дълбоки духовни интуиции. Животът ни е бил даден, следователно състоянието ни по подразбиране е такова на благодарност. Това е истината за нашето съществуване.

Дори и детството ви да е било ужасно, щом четете тези редове в момента, то поне ви е било дадено достатъчно, за да оцелеете до зряла възраст. За първите години от своя живот вие не сте заслужили или произвели нищо от това. Всичко е било подарък. Представете си как сега излизате навън и се оказвате потопени в един извънземен свят, в който вие сте напълно безпомощни, неспособни да се храните или обличате, неспособни да използвате крайниците си, неспособни дори да различавате къде свършва тялото ви и къде започва света. И в този момент се появяват някакви огромни създания, които ви държат, хранят ви, грижат се за вас, обичат ви. Не бихте ли сте чувствали тогава благодарни?

В мигове на яснота, вероятно при близко разминаване със смъртта, или съпровождайки близък човек през процеса на смъртта, ние осъзнаваме, че самият живот е дар, изпитваме голяма благодарност за това, че сме живи. Ние гледаме с удивление на богатствата, незаслужени и свободно достъпни, които идват с живота: радостта от дишането, насладите от цветове и звуци, удоволствието да пиеш вода, за да утолиш жаждата си, сладостта от лицето на любимия човек. Това усещане на смесица от благоговение и благодарност е ясен знак за присъствието на свещеното.

Ние изпитваме същите почит и благодарност, когато узнаваме за величието на природата, за невероятните сложност и ред в една екосистема, в един организъм, в една клетка. Те са невъзможно съвършени, отвъд способността на умовете ни да схванат, да създадат, дори да разберат повече от една нищожна част от тях. Въпреки това те съществуват, без да се е налагало ние да ги създаваме: цял един свят, който ни подхранва и обкръжава. Не е необходимо да разбираме как точно едно семе покълва и расте; не е необходимо да го караме то да се случва. Дори и днес функционирането на една клетка, на един организъм, на една екосистема, си остава до голяма степен мистерия. Без да е необходимо да я проектираме, без да е необходимо дори да разбираме нейното вътрешно функциониране, ние въпреки това получаваме плодовете на природата. Можете ли да си представите възхищението и благодарността на ранните ни прадеди, като са се замисляли за незаслужения ресурс, който света толкова свободно им е предоставил?

Нищо чудно, че древните религиозни мислители са твърдели, че Бог е сътворил света, и нищо чудно, че са твърдели, че Бог ни е дал света. Първото е израз на смирение, второто на благодарност. За съжаление, по-късните теолози са изкривили това осъзнаване така, че то да означава: „Бог ни е дал света, за да го експлоатираме, да го подчиняваме, да властваме над него.” Подобно тълкуване е противоположно на духа на оригиналното осъзнаване. Смирението знае, че този Дар е отвъд нашата способност да подчиняваме. Благодарността знае, че ние почитаме или опозоряваме този, който ни е дал подаръка, според това как го използваме.

Съвременната космология също потвърждава митологичното разпознаване на вселената, като дар. Големият взрив не е ли нещо (даже всичко) за нищо? Това чувство е подсилвано от по-подробното изследване на различните величини на физиката (скорост на светлината, маса на електрона, относителни мощности на четирите основни сили и т.н.), всички от които по необясним начин са в точното съотношение, необходимо за формирането една вселена, съдържаща в себе си материя, звезди и живот. Сякаш цялата вселена е била изградена за нас, така че ние да съществуваме.

В началото бе Дара: в архетипното начало на света, в началото на живота ни, и в детството на човешкия род. Следователно благодарността е нещо естествено за нас, толкова първично, толкова вродено, че е трудно да бъде определена. Вероятно това е чувството да си получил подарък и желанието да дадеш нещо в замяна. Следователно ние бихме очаквали примитивните хора, свързани с тази първична благодарност, да я включват в своите обществени и икономически отношения. Действително, те са го направили. Повечето обяснения за историята на парите започват от примитивния бартер, но бартерът е една относителна рядкост сред ловците-събирачи. Най-важният метод за икономически обмен е бил дарът.

Въпреки че е първичен, благодарността и щедростта, произлизащи от него, съществуват паралелно с други, не толкова приятни, аспекти на човешката природа. Докато от една страна аз вярвам в присъщата божественост на човешките същества, аз също така приемам, че сме се впуснали в едно дълго преживяване на отделяне от тази божественост и сме създали свят, в който безскрупулни социопати забогатяват и идват на власт. Тази книга не се преструва, че такива хора не съществуват, нито че такива склонности не съществуват у всеки един човек. Вместо това, тя се стреми да пробуди духът на подаряването, който е скрит вътре в нас, и да изгради институции, които въплъщават и насърчават този дух. Съвременната икономическа система награждава егоизмът и алчността. Как би изглеждала една икономическа система, която, както при някои древни култури, награждава вместо това щедростта?

Нека започнем, като разгледаме по-обстойно динамиката на дара. По-горе споменах икономическият обмен, но това обикновено не е най-точното описание за общностите на подаряването. Обръщение е по-добра дума. Днес ние често си разменяме подаръци, но размяната на подаръци вече е стъпка към бартера. В древните общности раздаването на дарове е било съпровождано от богати обичаи, обичаи, които се спазват и до днес в онези общества, които не са изгубили напълно връзката си с миналото. Обикновено мрежите на подаряване са тясно свързани с родствените мрежи. Обичаите посочват кой на кого да подарява. От теб се очаква да даваш на едни родствени групи, от други да получаваш, а в трети подаръци се разменят и в двете посоки.

Докато от една страна даровете могат да бъдат взаимни, също толкова често те се въртят в кръг. Аз давам на теб, ти даваш на някой друг…и не след дълго някой ми дава обратно на мен. Често срещан пример е системата „кула”, използвана от жителите на остров Тробриан, при която ценни гердани се разменят в една посока от остров на остров, а в другата посока се разменят гривни. Подробно описана за първи път от антрополога Бронислав Малиновски, кула, което буквално означава „кръг”, е съществена част от една обширна система за дарове и други икономически размени. Марсел Маус я описва по следния начин:

„Системата на подаряване-чрез-размяна е вплетена в целия икономически, племенен и морален живот на хората от Тробриан. Той е „напоен” с нея, както Малиновски много точно се е изразил. Тя е едно постоянно „даване и вземане”. Процесът е белязан от несекващ поток на дарове във всички посоки, които биват давани, получавани и разменяни. (2)”

Макар и връхната точка на системата кула да е силно пропитата с ритуали за размяна на церемониални гривни и гердани от вождовете, мрежата от дарове, която я обгражда, включва всякакви видове практически вещи, храна, лодки, труд и т.н. Прекият бартер, според Маус, е нещо необичайно. Във всеки случай, „Обикновено, дори и това, което е било получено и е дошло в притежанието на някого по този начин – под каквато и да е форма – то не се задържа дълго при човека, освен ако той не може без него.”(3) С други думи, даровете текат постоянно, спирайки обръщението си единствено когато попаднат на истинска и налична нужда. Ето и поетичното описание на Луис Хайд на този принцип на дара:

„Дарът се придвижва натам, където има празно място. Докато се върти в своя кръговрат, той се насочва към онзи, който е бил най-дълго с празни ръце, и ако другаде се появи някой, чиято нужда е по-голяма, тогава той напуска стария си канал и се насочва към новия. Щедростта ни може и да ни остави с празни ръце, но тогава нашата празнота придърпва леко Цялото, докато нещото в обръщение не се завърне, за да ни запълни отново. Обществената природа не понася вакуума. (4)”

Докато в наши дни ние правим ясна разлика между подарък и търговска сделка, в миналото това разграничение в никакъв случай не е било ясно. Култури, като Тоарипи и Намау, са имали само една дума, с която да описват купуването, продаването, даването назаем и вземането назаем (5), докато думата от древна Месопотамия „сам” е значела едновременно „купувам” и „продавам”. (6) Тази двусмисленост се е запазила и в много съвременни езици. Китайски, немски, датски, норвежки, холандски, естонски, български, сръбски, японски и много други  имат един единствен термин за взимане и даване назаем, вероятно остатък от древни времена, когато двете не са били разграничавани. (7) Това се е запазило дори и в английския сред по-малко образованите, които понякога използват думата „borrow” (вземам назаем), имайки предвид „lend” (давам назаем), като например „Заех му 20 долара.” Как е възможно това? Как е възможно една и съща дума да се отнася за две противоположни действия?

Решението на тази загадка се крие в динамиката на дара. С редките, вероятно теоретични, изключения, които Дарида е нарекъл „безплатни дарове”, подаръците са съпровождани или от някакъв признак на размяна, или от някакво морално или обществено задължение (или двете). За разлика от съвременната парична сделка, която е затворена и не оставя никакво задължение след себе си, сделката на подаряването е с отворен край, като създава дълготрайна връзка между участващите в нея. Друг начин, по който това може да се погледне, е, че подаръкът носи белега на човека, който го дава, и че когато ние даваме подарък, ние даваме и част от себе си. Това е противоположно на съвременната сделка със стоки, в която продаваните стоки са обикновена собственост, отделена от онзи, който ги продава. Всички можем да усетим разликата. Навярно вие притежавате някакви ценни вещи, които са ви били подарени и които вероятно на пръв поглед са неотличими от нещо, което може да закупите в магазина, но са с уникална и специална стойност заради човека, който ви ги е дал. По този начин древните хора са смятали, че едно вълшебно качество, един дух, съпровожда размяната на дарове.

Най-ранната форма на валута са били безполезни предмети, като раковини, красиви мъниста, гердани и т.н. Да ги размениш за нещо с практическа стойност е, наивно казано, просто начин да улесниш подаряването – нещо за нищо. Те го променят в нещо-за-нищо, но това не го прави по-малко подарък, защото те просто придават физическа форма на усещането за задължение; те са в знак на благодарност. От тази гледна точка идентичността на купуването и продаването, на взимането и даването назаем, може лесно да бъде разбрана. Това изобщо не са противоположни дейности. Всички дарове се връщат при подаряващия под друга форма. Купувачът и продавачът са равни.

Днес е налице една несиметричност в търговските сделки, които възприемат купувача като онзи, който дава пари и получава стока, а продавачът е този, който получава пари и предоставя стока. Но ние също така можем да кажем, че „купувачът” продава пари за стока, а „продавачът” купува пари със стока. Лингвистичните и антропологични доказателства сочат, че тази несиметричност е нещо ново, много по-ново от парите. Какво се е случило тогава с парите, така че да възникне тази несиметричност? Парите са различни от която и а е друга стока по света и, както ще видим, точно тази разлика е ключова за превръщането им в нещо нечестиво.

От друга страна, ние интуитивно възприемаме даровете, като нещо свято, поради което дори и до ден днешен провеждаме церемонии с размяна на дарове. Даровете олицетворяват ключовите качества на светостта, която обсъдих в предговора. На първо място, неповторимост: за разлика от съвременните уеднаквени стоки, закупени при затворени сделки с пари, и отчуждени от своя произход, даровете са уникални в това, че носят белега на подаряващия. На второ място, цялост, взаимозависимост: даровете разширяват кръга на Аз-а по такъв начин, че той да обхваща и цялата общност. Докато парите днес олицетворяват принципа ”Повече за мен означава по-малко за теб”, в една икономика на даровете повече за теб означава също и повече за мен, защото онези, които имат, дават на тези, които са в нужда. Даровете затвърдяват мистичното осъществяване на участието в нещо по-голямо от теб самия, което въпреки това не е отделено от теб. Аксиомите на рационалния личен интерес се изменят, тъй като Аз-ът се е разширил дотолкова, че да включи и нещо от другия.

Стандартното обяснение за развитието парите, което човек може да открие в икономическите текстове, приема бартера, като начална точка. От самото начало съревноваващи се помежду си индивиди се стремят да увеличат възможно най-много рационалния си личен интерес. Това идеализирано описание не намира подкрепа в антропологията. Бартерът, според Маус, е бил рядкост в Полинезия, Меланезия, и не се е срещал изобщо в северозападната част на Тихия океан. Икономическият антрополог Джордж Далтън категорично се съгласява с това: ”Бартерът, в значението си на безпарична размяна, никога не е бил количествено важен или доминиращ модел или сделка в която и да е минала или настояща икономическа система, за която да имаме ясна информация.” (8) Единствените случаи на бартер, казва Далтън, са били при маловажни, редки или спешни сделки – също какъвто е случая и днес. Като изключим тях, безпаричните сделки съвсем бегло са наподобявали безпристрастните, увеличаващи-вещите сделки от фантазиите на икономистите, а вместо това „са изисквали дълготрайни (и понякога ритуални) лични взаимоотношения, спазващи обичаите и характеризиращи се с взаимност.” (9) Подобни сделки изобщо не бива да бъдат наричани бартер, а вместо това ритуална размяна на дарове.

Днес ние поставяме подаръците и покупките в отделни, обособени категории; за да сме сигурни, към всяко едно от двете прилагаме различна икономика и психология. Но в древни времена не е имало подобно разделение, нито се е различавало между бизнес взаимоотношения и лични взаимоотношения. Икономистите, които разказват историята на парите, имат склонността да проектират назад това съвременно различие заедно с някои дълбоки предположения за човешката природа, Аз-а и целта на живота: че ние сме несвързани и отделни Аз-ове, съревноваващи се за оскъдни ресурси с цел увеличаване на своя личен интерес. Няма да казвам, че тези предположения не са верни. Те са част от определящата идеология на нашата цивилизация, една История на хората, която наближава своя край. Тази книга е част от разказването на една нова История на хората. Трансформацията на парите е част от по-голяма трансформация, основаваща се на много различни предположения за Аз-а, живота и света.

Човешката икономика никога не е твърде отдалечена от космологията, религията и душата. Не само древните икономики са били основани на даровете: древната космология и религия също са били. Също така и днес парите ни, със своите качества на уеднаквяване, отделяне и анонимност, са свързани с много други аспекти на човешкия опит. Какви ли нови научни, религиозни или психологически парадигми биха се появили в контекста на един различен вид пари?

Ако парите не са възникнали от въображаемия свят на икономистите, включващ пресметнатия, увеличаващ изгодата бартер, тогава как са възникнали? Аз допускам, че те са възникнали като средство за улесняване на размяната на дарове, споделянето и великодушието, или поне са носели в себе си нещо от този дух. За да пресъздадем една свещена икономика, е необходимо да върнем в парите този първоначален дух.

В същността си парите са една прекрасна идея. За миг ще си позволя да бъда толкова наивен, че да разкрия това ядро, тази духовна (ако не и историческа) същност на парите. Аз разполагам с нещо, от което ти имаш нужда, и изпитвам желание да ти го дам. Аз ти го давам, ти се чувстваш благодарен и искаш да ми дадеш нещо в замяна. Но ти не разполагаш с нищо, което да ми трябва в момента. Затова ти ми даваш нещо в знак на благодарност – нещо безполезно и красиво, като гердан от раковини или парче сребро. Този знак гласи: ”Аз съм посрещнал нуждите на други хора и съм заслужил тяхната благодарност.” По-късно, когато получа дар от някой друг, аз им давам този знак. Даровете могат да покриват обширни обществени разстояния, и аз може да получавам от хора, на които нямам какво да дам, но въпреки това изпълнявам желанието си да направя нещо с благодарността, която тези дарове пораждат в мен.

На нивото на едно семейство, клан или група от ловци-събирачи парите не са необходими за функционирането на икономиката на даровете, нито са необходими в следващата по-голяма единица на обществена организация: село или племе от няколко стотин души. Там, ако в момента не ми трябва нищо от теб, ти (действайки от благодарност) или ще  ми дадеш нещо, което ще ми трябва в бъдеще, или ще дадеш на някой друг, който дава на трети, който дава на мен. Това е „кръговратът на дара”, основата на една общност. В едно племе или село размерът на обществото е достатъчно малък, така че онези, които ми подаряват нещо, могат да разпознаят моите дарове към други. Случаят не е същия в масово общество, като нашето. Ако аз ти подаря нещо хубаво, земеделецът от Хаваите, който е отгледал моя джинджифил, или инженерът в Япония, който е проектирал дисплея на телефона ми, няма да разбере за това. Така че вместо лично разпознаване на дарове, ние използваме пари: излагане на нашата благодарност. Общественото свидетелстване на подаряването става анонимно.

Парите стават необходими, когато обхватът на нашите дарове трябва да се простре отвъд хората, които ние лично познаваме. Такъв е случаят, когато икономическия мащаб и разделението на труда надхвърлят племенното или селищно ниво. Действително, първите пари са се появили в първите земеделски цивилизации, които са се развили отвъд неолитното селище: Месопотамия, Египет, Китай и Индия. Традиционните децентрализирани мрежи на подаряване са дали път на централизирани системи за преразпределяне, като храмът, и по-късно кралският палат, станал център на тази дейност. Има голяма вероятност те да са еволюирали от традиции с тържества за размяна на дарове, в които даровете отивали при вождовете и други лидери, а след това обратно от тях към техните род и племе. Започвайки като централизирани точки за широкомащабен обмен на дарове, не след дълго те се отклонили от представата за подаряването, като приносите вече били наложени и с наблягане на количеството, а външното изплащане станало неравно. Древни шумерски документи вече говорят за икономическа поляризация, богати и бедни, и заплащания, които едвам достигали за прехрана. (10) Докато централизирани директиви, а не пазарната търговия, направлявали движението на стоки, (11) ранните земеделски империи също използвали това, което някои наричат пари: земеделски и метални вещи в стандартно измерени единици, които служели като средство за размяна, разчетни единици и запаси стойност. Така че още преди четири хиляди години парите не са успявали да отговорят на моето наивно очакване, че те биха създали по-голямо изобилие за всички, като улесняват пресичането на даровете и нуждите.

Като улесняват търговията, подбуждат достатъчно производство и позволяват натрупването на капитал за предприемане проекти от голям мащаб, парите би трябвало да обогатяват живота, те би трябвало да ни даряват със спокойствие, свободно време, свобода от тревоги, и едно справедливо разпределяне на богатството. Действително, общоприетата икономическа теория предрича всички тези резултати. Фактът, че парите са се превърнали в посредник на противоположното – безпокойство, трудности и поляризация на богатството – ни предоставя един парадокс.

Ако искаме свят на технологии, с кино и симфонични оркестри, с телекомуникации и голяма архитектура, с космополитни градове и световна литература, ние се нуждаем от пари или нещо подобно, като начин за координиране на човешката дейност в широкия мащаб, необходим за създаването на тези неща. Следователно аз съм написал тази книга, за да опиша една система, която възвръща в парите святостта на подаряването. Казвам „възвръща”, защото от най-древни времена парите са имали свещено или вълшебно значение. Първоначално земеделските излишъци са били складирани и преразпределяни в храмовете: центърът на религиозния живот е бил също така и център на икономическия живот. Някои автори твърдят, че най-ранните символични пари (за разлика от стоковите пари) са били издавани от храмовете и са могли да бъдат възстановени в замяна на свещен секс с храмовите проститутки; (12) във всеки случай е сигурно, че храмовете са били дълбоко въвлечени в издаването на ранните монети, много от които са били с образи на свещени животни и божества. Тази практика продължава и до днес с банкнотите и монетите, носещи образите на обожествени президенти.

***

Може би някой ден няма да са ни нужни пари, за да поддържаме една икономика на даровете, включваща милиарди хора; може би парите, които ще опиша в тази книга, са преходни. Аз не съм „примитивист”, който се застъпва за изоставяне на цивилизацията, технологията и културата, на подаръците, които ни правят хора. Вместо това аз предвиждам възвръщане на човечеството към едно свято състояние, носещо целостта и хармонията с природата от времената на ловците-събирачи, но с по-високо ниво на организация, предвиждам осъществяване, а не прекратяване, на даровете на ръката и ума, които ни правят хора.

Забележете колко е естествено да описваме нашите изключително човешки качества, като дарове. Спазвайки универсалните принципи на дара, човешките ни дарове носят също така белега на своя Подател. С други думи, те са божествени дарове. Митологията потвърждава тази интуиция, от прометейския дар на огъня до аполонския дар на музиката, до дарът на земеделието от китайския митологичен владетел Шен Нонг. В Библията също се споменава, че ни е бил даден не само света, но и дъха на живота и нашата способност да сътворяваме, тъй като сме сътворени „в образа” на самия Създател.

Освен това на нивото на личността всички ние усещаме, че нашите индивидуални дарове са ни били дадени поради някаква причина, някаква цел. Ние изпитваме неудържимото желание да развиваме тези дарове, и на свой ред даваме наши собствени дарове на света. Всеки е изпитвал радостта от подаряването и безкористната щедрост на непознати. Попитайте да ви упътят в някой град и повечето хора ще ви помогнат на драго сърце. На никой човек не е в рационалния личен интерес да упътва някакъв непознат; това е просто обикновен израз на нашата вродена щедрост.

Наистина е иронично, че парите, които първоначално са били средство, свързващо даровете с нуждите, които първоначално са били следствие от една свещена икономика на даровете, в момента са точно това, което спъва осъществяването на нашето желание да даряваме, като ни задържат в някаква обезсърчаваща работа, наложена от икономическа необходимост, и спират най-благородните ни импулси с думите: ”Не мога да си го позволя”. Ние живеем с едно вездесъщо безпокойство, родено от недостига на парите, от които сме станали зависими, за да живеем – забележете фразата „цената на живота”. Целта на нашето съществуване, развитие и пълно изразяване на даровете ни, е ипотекирана към изискванията на парите, към изкарването на прехрана, към оцеляването. И все пак никой, без значение колко богат, осигурен или облекчен, не би могъл да се чувства задоволен в един живот, в който тези дарове остават скрити. Дори и най-добре платената професия, ако тя не включва и нашите дарове, не след дълго става обезсърчаваща и ние си мислим: ”Не съм се родил, за да върша това.”

Дори и когато една работа включва нашите дарове, ако целта е нещо, в което ние не вярваме, тогава се надига отново същото онова обезсърчаващо чувство на безполезност, чувството, че ние не живеем собствения си живот, а само живота, за който ни се плаща да живеем. „Предизвикателен” и „интересен” не са достатъчни, защото нашите дарове са свещени, и следователно са предназначени за една свята цел.

Това, че ние действително сме тук на Земята с някаква цел, е в основата си една религиозна представа, тъй като общоприетата биология ни учи, че ние сме еволюирали, за да можем да оцеляваме, че всяко усилие към нещо, което е отвъд оцеляването и възпроизвеждането, не е съвместимо с генетичната ни програма. Въпреки това човек може да изложи силния нео-ламаркистки аргумент, изтъкващ, че представата за биологията, като съставена от безброй несвързани, отделни, съревноваващи се Аз-ове – организми или „егоистични гени” – е по-скоро проекция на собствената ни съвременна култура, отколкото правилно разбиране на природата. (13) Има други начини за разбиране на природата, които, без да пренебрегват очевидното съревнование в нея, дават предимство на сътрудничеството, симбиозата и сливането на организми в по-големи цялости. Това ново разбиране е всъщност много древно и отразява туземното разбиране за природата, като мрежа от дарове.

Всеки един организъм и всеки един вид има свой собствен важен принос към целостта на живота на Земята, и този принос, противоположно на очакванията на стандартната еволюционна биология, не е необходимо да оказва някаква пряка полза за самия организъм. Азотфиксиращите бактерии не печелят пряко от това, освен че азотът, който те предоставят на почвата, спомага за покълването на растенията, които пускат корени, по които израства плесен, която в крайна сметка осигурява хранителни вещества на бактериите. Приспособимите видове подготвят почвата за основните видове, които осигуряват микрониши за трети видове, които хранят четвърти видове в една мрежа от дарове, които не след дълго се връщат обратно в полза на приспособимите видове. Дърветата изсмукват вода, която подхранва и други растения, и водораслите създават кислород, така че животните да могат да дишат. Отстранете което и да е същество, и здравето на всички останали ще бъде по-несигурно.

Може и да ме помислите за наивен заради моята „така че” логика, може да кажете, че нещата се нареждат по такъв начин просто от чист късмет: дърветата не ги е грижа дали поливат растенията около себе си, те са сами за себе си и просто увеличават докрай своите шансове за оцеляване и размножаване. Това, че те подхранват други същества, е просто непреднамерен страничен ефект. Същото важи и за водораслите, за азотфиксиращите бактерии и за бактериите вътре в преживните животни, които им позволяват да смилат целулоза. Може да си мислите, че в този свят всеки е сам за себе си. Природата е безжалостно съревнование, и една икономика, основана на това, е също нещо естествено.

Аз наистина си мисля, че тя е нещо естествено. Тя е едно отклонение, една особена, но въпреки това необходима фаза, която е достигнала своята крайност и сега дава път на нещо ново. В природата прибързаният растеж и настървеното съревнование са характеристики на незрелите екосистеми, следвани от сложна взаимозависимост, симбиоза, съдействие и възобновяемо използване на ресурси. Следващият етап на човешката икономика ще съответства на това, което ние тепърва започваме да разбираме относно природата. Тя ще призове даровете на всеки един от нас, ще акцентира върху сътрудничеството, вместо съревнованието, ще поощрява обръщението, вместо натрупването, и ще бъде циклична, а не линейна. Парите вероятно няма да изчезнат скоро, но значението им ще отслабне дори след като приемат повече от качествата на дара. Икономиката ще се свие, а животът ни ще се разрасне.

Парите, такива, каквито ги познаваме, са неблагоприятни за икономика, проявяваща духа на дара, за икономика, която бихме нарекли свещена. За да разберем кой вид пари биха били свещена валута, ще е от полза да отбележим кое е нещото, което превръща парите в онази сила на алчността, злото, недостигът и природният грабеж, в която те са се превърнали днес.

Също както науката често проектира културата върху природата, така и икономиката приема различни културно-обособени условия, като аксиоматични. Живеейки в една култура на недостига (защото ние действително преживяваме недостиг, когато „изкарването на прехрана” ръководи изразяването на нашите дарове), ние го приемаме за основа на икономиката. Също както и в биологията, ние сме видели света, като съревнование между отделни Аз-ове за ограничени ресурси. Нашата парична система, както ще видим, въплъщава тази вяра на едно дълбоко структурно ниво. Но истинска ли е тази вяра? Наистина ли живеем в един свят, в една вселена, на фундаментален недостиг? И ако не, ако истинската природа на вселената е изобилието и подаръка, тогава как са станали парите толкова неестествени?

(1)   Читателите на „Възхода на човечеството” знаят, че предпочитам космологиите, които не са свързани с Големия взрив, като вселената в стационарно състояние на Холтън Арп, в която материята постоянно се поражда, остарява и загива. Но тук също тя спонтанно се появява от нищото, като от подарък.

(2)   Маус, Подаръкът, 29.

(3)   Ибид, 30.

(4)   Хайд, Подаръкът

(5)   Маус, Подаръкът

(6)   Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене, 323

(7)   Китайските термини за купуване и продаване имат почти еднакво изговаряне, както и сходни идеограми. Символът за купуване е възникнал, като изобразяване на раковина, една от ранните форми на парите, докато символът за продаване е бил измислен по-късно, предполагайки една ранна липса на разлика между двете.

(8)   Долтън, „Бартерът” 182.

(9)   Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене

(10)Немат-Неджат, Всекидневният живот в древна Ммесопотамия

(11)Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене. Сийфорд привежда убедителни доказателства към това твърдение: ранни документи, които са били под формата на списъци, изображения, показващи процесии от индивиди, носещи дарения.

(12) Бернард Лиетар изказва това твърдение в „Бъдещето на парите” относно един бронзов шекел, който той заявява, че е най-ранната известна монета, датираща от 3000 г.пр.н.е. Въпреки това в изследването си аз не съм попадал на друго споменаване за него. Доколкото знам, най-ранните монети са се появили в Лидия и Китай около същия период, 7 в.пр.не.

(13) Обобщавам този аргумент в Седма глава на „Възхода на човечеството”, повлиявайки се от работите на Лин Маргулис, Брус Липтън, Фред Хойл, Елизабет Сахтурис и други.

Източник: http://sacred-economics.com/sacred-economics-chapter-1-the-gift-world/

Как променяме хората

Няма нужда от описание. Има и субтитри на български.

Истинският енергиен недостиг

Мнозина днес са вманиачени от привидния недостиг на съответни ресурси за човечеството. Общото мнение е, че не разполагаме с достатъчно енергия, която да поддържа цивилизацията и че най-вероятно наличната ще се изчерпи съвсем скоро. Глобалното потребление на изкопаеми горива не е спирало да се покачва дори и покрай трудното намиране на нови залежи. Качеството и достъпността на наличната енергия също преживяват спад. Анализаторите ни казват, че предстоящият сблъсък между нарастващите енергийни нужди на човечеството и енергийното изчерпване на планетата ще доведе до глобален икономически срив в близките 50 до 100 години, освен ако не наложим драстични промени в подхода си.

Този енергиен анализ ни информира също, че има недостиг не само на изкопаеми горива, които да подхранват обществото ни, но и на необходимия капитал, който да ни позволи да направим каквото трябва, за да процъфтяваме. Вслушвайки се в безкрайните обсъждания на политиците и икономистите, обществото ни е стигнало до етап, в който нещата, които не можем да си позволим да направим, значително надвишават нещата, които все още са в наши ръце. Това допускане не чертае хубаво бъдеще.

Но ако насочим погледа си отвъд този рационален анализ и вместо това погледнем на себе си през една по-духовна призма – т.е. каквото отвътре, такова и отвън – ще започне да ни се разкрива възможността, че голяма част от това, което ни измъчва, може да е просто вътрешна, колективна проекция, основаваща се на страха, вместо самата истина. Наясно съм, че това е доста радикално твърдение в един свят, в който повечето от нас са убедени, че сме на прага на тотална природна и социална катастрофа. Но първо ме изслушайте, тъй като тази по-духовна перспектива намеква, че вече имаме на разположение огромно количество енергия, с която бихме могли успешно да преминем през всяко предизвикателство, което животът ни поднася. Още по-хубавото е, че тя е на разположение тук и сега. А и освен това тя е напълно безплатна. Единственото, което е необходимо, за да се доберем до този невъобразимо огромен запас от енергия, е да издигнем любовта към истината над привързаността към нашите истории за реалността. Едва тогава става ясно какво трябва да направим, за да разрешим проблемите си.

Ако съм научила нещо от годините, които съм прекарала във взаимодействие с различни шамански общности, то това е, че в живота всичко е енергия. Шаманизмът ни учи, че единственото място и време, в което енергията може да въздейства на живота, е точно тук и сега. Колкото и да обмисляме миналото или да се измъчваме от случили се вече неща, ние не можем да променим миналото. То е само един спомен. И колкото и да се притесняваме за бъдещето или да подчертаваме ужасяващите неизвестни, които то може да крие, ние не можем да го избегнем. То винаги е непроявен потенциал.

Преди да се запозная отблизо със шаманските общности, и особено преди да започна интензивна работа с растения на силата, като псилоцибин и Аяуаска, аз (като повечето хора) насочвах по-голяма част от жизнената си енергия или към самонаказване за предполагаеми минали грешки, или към притеснение за това какво може да се случи с мен и семейството ми в бъдеще. Работата беше там, че покрай огромното количество енергия, което изразходвах в самообвиняване и безпокойство, оставаше съвсем малко, с което да се концентрирам върху нещата, които исках да постигна тук и сега. Миналото и бъдещето, както впоследствие открих, са равносилни енергийни вампири. Те могат буквално да ни превърнат в зомбита, като ни отнемат волята, и накрая не разполагаме с почти никаква сила да въздействаме на реалността в единственото място и време, където това въздействие е от значение: тук и сега. Като позволяваме на миналото и бъдещето да изявяват претенциите си върху нашето внимание, ние несъзнателно им даваме разрешение да източват жизнените ни сили – ценното ни време и енергия – оставяйки ни накрая единствено със смесица от депресия и безпокойство.

Само се замислете по колко часа на ден прекарвате в тревожене дали или кога ще срещнете подходящия партньор в живота. Колко често се притеснявате как ще успеете да поддържате дома си, да задържите работата си, да изхраните семейството си, да спестите за пенсиониране, да изплатите сметките си или семестриалната такса на децата си?  Каква част от енергията ви се влива, докато се чудите защо сте избрали точно тази специалност, колко не си харесвате работата или сегашния си партньор, дали родителите ви са ви обичали и възпитали достатъчно, защо сте проявявали самоунищожителните си наклонности или защо не сте направили съвсем различни избори в живота? Сега умножете всичкото това мисловно време и енергия по седем милиарда и ще започнете да проумявате какво се крие зад истинския ни енергиен недостиг. Като добавим към тази сума цялостния сбор физическа енергия, която всички ние изразходваме в опита си да поправяме минали грешки или да отклоняваме страха си от бъдещето, вършейки неща, които не харесваме или които не целят нищо друго освен да усмирят безкрайните ни тревоги, ще получим нещо наистина потресаващо.

Единствената полезна страна на осъзнатостта ни за миналото е, че ни дава уроци, които можем да вземем със себе си. Багажът, в който всички сме трупали тези жизнени уроци– тежките ни резервоари, пълни със срам, упрек, вина, негодувание и емоционално самонаказване – става излишен в момента, в който стигнем целта си, която винаги е точно тук. Защо тогава не пуснем багажа и не задържим единствено уроците?

Единствената полезна страна на обмислянето на бъдещето е, че отваря прозорец към тук и сега, през който ние можем да насочим енергията си като лазерен лъч, за да проявим промените, които искаме да осъществим. Когато се взираме далече отвъд прага на непосредствеността и се опитваме да планираме за всяко едно бъдещо развитие, ние просто разсейваме вниманието си и разводняваме силата си да въздействаме върху настоящето, също като лазерен лъч, изстрелян в космоса. След сто километра от него са останали само разсеян куп протони, изгубили способността си да наелектризират каквато и да е субстанция.

Поради безкрайните брътвежи, изливащи се от новините и обществото днес, на човек му е простено да предполага, че силата, с която можем да въздействаме на сегашния момент, е станала неуместна. Все пак всяка война, водена днес, отразява реакция към някакво недоволство, като нейните застъпници са решили, че децата им трябва да се бият и умират заради него, тъй като искат да облекчат дадена травма, нанесена върху тях или предците им. Междувременно ежедневните натоварвания и мъки възникват от споделяното убеждение, че не можем да добиваме достатъчно ресурси, за да бъдат посрещнати нуждите на всички в бъдеще. Това предположение означава, че милиарди хора страдат от лишения или умират в този момент, така че малцина от нас да могат да натрупат богатство, за да се чувстват по-сигурни за утрешния ден.

Колкото и да е странно, ние сме били накарани да вярваме, че парите са най-ценният ресурс, който едно човешко същество може да трупа, докато всъщност те са просто хартийки, с които изявяваме претенции за бъдещи ресурси. Претенцията за бъдещи ресурси изобщо не е същото като действителния ресурс; тя е вписване в балансовия отчет на обществото. Но ето че ние безумно унищожаваме с тревожно темпо онези действителни ресурси, от които зависим да ни поддържат живи, за да съберем достатъчно количество хартиени претенции за потенциални бъдещи ресурси, което ще ни накара да си мислим, че имаме някакъв шанс да оцелеем, докато единствения възможен избор е да загинем. (Сякаш е възможно нещо друго освен това!)

Като опрем до същината, огромни количества човешка енергия – а оттам и по-голяма част от истинските ресурси на планетата – са насочвани или към борбата за това кой е бил прав (или е извършил неправда) в даден момент в миналото, или към безумното потребление на истински ресурси с цел натрупване на повече хартийки, които да харчим за в бъдеще. Очевидно е, че двете сфери, в които не разполагаме с никаква сила да довеждаме до промяна, са сферите, в които ние изливаме голяма част от общата си енергия. Не е чудо тогава, че започваме да се паникьосваме как няма да можем да намерим достатъчно енергия, която да ни изстреля към едно цъфтящо и щастливо бъдеще.

Покрай ръста на глобалното население и процентите на безработица такива, каквито са днес, се оказва, че милиарди хора по света разполагат с много свободно време. Мнозина от нас имат великолепни идеи как бихме могли да използваме това допълнително време, за да допринесем с нещо много по-полезно за своя побратим, отколкото това, с което бихме допринесли, като се бием помежду си или трупаме пари. На нас ни липсва необходимото пространство, в което латентната, излишна енергия на човечеството да може да пусне корени, да се натори и евентуално да разцъфне по своему, което би било в интерес на всички ни.

Ние толкова силно се стремим да разменяме незабавно личната си енергия за пари (за да се изплащаме за миналото или да отклоняваме бъдещето), че сме се убедили, че не можем да си позволим да си губим времето в създаването на безопасен съд, в който излишната енергия на човечеството да може да тече свободно, да се разширява и събира. Но да се трансформираме по този начин е най-добрият шанс, с който разполагаме, да създадем един поток от динамична и творческа енергия, който би бил достатъчно силен, за да пренесе всички ни в бъдещето. Колко луди трябва да сме, за да настояваме, че не можем да си позволим да спрем да се бием или да трупаме пари достатъчно дълго, че да извършим възможно най-важното нещо, което можем, за да се спасим от пълното измиране?

Решението за нашия енергиен недостиг, както споменах по-рано, става очевидно, като го погледнем от тази страна. Оказва се, че единственият ни реален избор, както лично, така и колективно, е незабавно да спрем да се бием в отговор на вчерашните обиди и да прекратим трупането на хартийки, които залагат утрешния потенциал. Не след една година, когато ще сме спечелили всички битки. Не след пет години, когато ще сме спестили достатъчно пари, за да се предпазим в случай, че светът се разпадне. Точно сега. Време е всеки един от нас да насочи погледа си навътре към собственото си сърце, да разбере къде се намира истинската ни енергия и тогава да я приложи по един любящ и животоутвърждаващ начин.

На практическо ниво ще трябва да се споразумеем да опростим всеки дълг и да анулираме всеки съществуващ запас от пари. Тогава ще можем да насочим вниманието си към определяне на най-състрадателния и разумен начин за използване на наличните глобални ресурси. Освобождаването ни от импулса – както личния, така и националния– да експлоатираме или контролираме огромни количества ресурси за сметка на хората, които отчаяно се нуждаят от тях, ще подхрани човешкото развитие в полза на всичко живо. На колкото повече хора предоставим възможността да дадат най-доброто от себе си, толкова по-здрави, щастливи и самореализирани хора ще можем да призовем, за да измислим по-добър начин как да боравим със сложната екосистема на Земята, от която всички ние зависим, за да оцеляваме. Просъществуването на нашия вид е цел, за която всички можем да сме единодушни, че заслужава внимание; това е цел, за която повечето от нас биха подпомогнали с удоволствие.

Също така ще трябва да простим на враговете си за нещата, които може да са ни причинили в миналото. Прошката изисква лично да ги освободим от всякаква бъдеща нужда да изкупят греховете си. Вместо да им кажем: „Вие го счупихте, сега вие ще го поправяте”, ние казваме: „Ето това е счупено. Кой сред нас може да ни помогне да го поправим по възможно най-добрия начин?” Ако успеем да постигнем тази промяна, тогава ще можем да съберем всичката енергия, която в момента изразходваме в борбата да поправяме минали неправди, и да я насочим към разрешаването на належащите проблеми, които пораждат нещастие по целия свят. Вместо вечно да се бием и умираме, тъй като не можем да повярваме, че е възможно да живеем в мир с враговете си, защо не се опитаме да заживеем заедно в мир и да видим какво ще донесе този избор? Спрем ли да се бием и боим един от друг, ставаме свободни да бъдем любящи, добри и състрадателни към някогашните си врагове, и те стават свободни да се отнасят по същия начин към нас.

Истината е, че човечеството не е изправено пред енергиен недостиг. Истинският недостиг в настоящето е на необходимата сила на волята да изместим почти безкрайния си запас от човешка енергия от изплащането на миналото или отклоняването от бъдещето, за да си дадем свободата да постигнем необходимото тук и сега. Ако по някакъв начин успеем да осъзнаем силата, криеща се в това решение, то тази планета и цялото човечество ще процъфтят. Така раят на Земята може да се превърна в наша съдба. Дотогава си оставаме едно спящо семе в градината на живота, несъзнаващо величието на нашия потенциал.

- Айлийн Уъркман

Източник: http://realitysandwich.com/170559/real_energy_shortage/

Активизмът в новата история

Долният текст е извадка от книгата „Новата и древна история” на Чарлз Айзенщайн

„Духовете на земята вече можеха да ни подкрепят”

Едно от най-въздействащите изречения в книгата „По-красивия свят”… беше „Нека се пазим от всяка революция, в която не е наличен елементът на играта, празненството, мистерията и хумора. Ако борбата е предимно мрачна, то тогава тя може да не е никаква революция.”

Хората смятат това за наивно. Играта и празненството може да изглеждат леко повърхностни с оглед на неумолимата унищожителна машина, която не приема друга логика освен логиката на силата. Трябва да сме сериозни и да не си губим времето в игри, като бягаме от действителността. А що се отнася до празненството – не трябва ли първо да изчакаме, докато има за какво да празнуваме?

Според мен е точно обратното. Обърнем ли революцията в състезание по сила, то със сигурност ще загубим срещу противник, превъзхождащ ни многократно. Още по-лошото е, че ако победим, ще подкрепим установената световна история, с което ще се превърнем в нова версия на врага, който току що сме победили. Това е историята, разглеждаща ни като картезиански отделни Аз-ове, които със сила манипулират една външна реалност. Също както цивилизацията се е стремила да надвие Другото (природата), така и ние в момента се стремим да надвием едно Друго със същите методи. Както е написал Филип К. Дик: „Да се бориш срещу Империята означава да бъдеш споходен от нейната лудост. Това е парадокс: онзи, който победи част от Империята, ще се превърне в самата Империя; тя се размножава като вирус, който налага своята форма върху враговете си. И по този начин той се превръща във враговете си.”

Но съществува и друг начин. Той е по-ефикасен и също води до промяна, макара че човек трябва да пожертва егоистичното удовлетворение от господстването над поразения враг. Наскоро получих следния пример за този друг начин от Даниел Шрайбър от забележителната общност Старсийд  в близост до Байрън Бей, Австралия. Той разкрива част от силата, която става на разположение дори и при изместване в последния момент от сила към игра.

Преди 22 години, когато се преместих да живея в Байрън Бей, се сприятелих със „сбирщина” активисти, които проведоха първия успешен горски протест в света. В общността циркулираха странни идеи за опазване, които вече съм разсеял, но тогава ми се сториха интересни. Моделът „ние срещу тях” се вихреше във всичките си противоположности и динамики, и макар да имаше и победи, „звярът” изглеждаше неотстъпчив, добре финансиран, и разполагаше с всякакви социални, юридически и политически лостове, с които да обърне играта. Осъзнах, че ако човек е активист и е инвестирал емоционално в даден резултат, тогава заплахата се обръща срещу човека и става невъзможно той да „спечели”, но ако човек може да протестира, без да е  инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.

Наскоро участвах в един успешен протест против фракинга, който продължи повече от два месеца и привлече близо осем хиляди жители от малката ни общност в Байрън! Тучният ни лагер включваше голям автомат за капучино, масажи, свещен огън, медиен център, кухня, която изхранваше над 200 души на ден, и др. Дълго време успяхме да не допуснем миньорите, като използвахме различни тактики, включващи видеозаписи с дронове, прегради, кули, 24-часово наблюдение, изпращане на известия до политици, полицаи и корпоративни директори, трениране на държавни служители, и подготовка за сблъсък, когато правителството реши да изпрати 800 тежко въоръжени полицаи, които да разтурят лагера! Цялата мисия бе планирана и разгласена, бяха резервирани хотелски стаи, докато напрежението растеше в очакване на нападението. Три дни преди пристигането на войските научихме, че и четирите новинарски канала ще снимат от въздуха, което после щеше да бъде излъчено по целия свят сякаш участвахме в истинска „война”. Планирахме как да посрещнем войските и зачакахме. Хрумна ми идеята да нарисуваме огромна аборигенска картина върху земята, която да бъде видяна от хеликоптерите и наистина да влезе в „новините”, и да проведем церемония, която щеше да бъде водена от местната туземна общност и в която щяха да вземат участие 500 от нас с пляскащи пръчки, големи огньове, всички мъже щяха да са боядисани в бяло и водачът щеше да свири на диджериду в продължение на три дни! В историята не бе имало случай полицията да спира аборигенска церемония, и затова предложих идеята на жените старейшини, които бяха силно разтревожени от наближаващия сблъсък. Те не за първи път бяха изпадали в тази ситуация, която винаги свършваше по един и същ начин… всички чернокожи, както и много бели поддръжници, биваха арестувани, и миньорите отново започваха да копаят. Възрастните жени мигновено се оживиха и развълнуваха, като видяха рисунките за дългите 45м игуана и 105м змия на дъгата, и започнаха да добавят точки, звездния куп Плеяди и отпечатъци на ръце. Битката вече заприлича на голяма забава и церемония, и задвижи енергията сред хората. Дадоха ни разрешение да влезем в свещените ями с охра, за да извлечем тонове бяла охра, с която да започнем да маркираме огромната картина, и в онази вечер се прибрах вкъщи, за да взема художествени материали… развълнуван.

На следващата сутрин получихме обаждане от лагера, в което ни казаха, че правителството е отменило конфликта и е щяло да разследва компанията за корупция! Върнах се в лагера и заварих голямо празненство, и още докато пристигнахме с моя приятел Майк, жените старейшини ни грабнаха и ни отведоха на среща на старейшините. Една жена ме дръпна, погледна ме в очите и ми каза, че причината да отменят конфликта е била, защото сме се захванали с изкуство и церемония, и ме помоли да й дам копие на диаграмата, което да запази за децата си, така че да запомнят този ден и как да се справят в подобни „бледолики” ситуации. Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта! Тогава научих много ценен урок за това как можем да избегнем дадена криза, като използваме по-високата „технология” на сърцето. Една голяма възможност за сплотяване на нашата общност, която вместо сблъсък, предлага споделен творчески път.

Две изречения от тази история се загнездиха в ума ми. Първото е: „Ако можеш да протестираш, без да си инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.” Това, което той иска да каже, не означава да спрем да се грижим за земята, водата и общностите, които искаме да опазим. По-скоро той ни предупреждава за привързаността ни към това да сме победителите или загубилите в един конфликт. Когато тази привързаност е налице, изходът ще бъде повлиян от развитието на психологичните драми, тъй като събитията в нашия живот протичат като отражение на собствените ни сенки, страхове, неразрешени вътрешни конфликти и т.н. Да вземем един доста прост пример - ако протестиращите таят несъзнателната мотивация да възприемат себе си като праведни, храбри и достойни за похвала, тогава загубата на битката и хвърлянето в затвора може да се окажат по-задоволителни и от победата. (С това не искам да кажа, че тази мотивация е водеща при всеки протестиращ, но понякога наистина е налице темата „Тук ние, праведните, сме се събрали на страната на Доброто”.)

Дан говори за едно отношение на служба и доверие. Ние служим на някаква цел, но не знаем как ще бъде постигната тя, и също така осъзнаваме, че е възможен и още по-добър изход от очаквания. Дан ни дава пример как можем да използваме играта в духа на протеста и отвъд него, като предлага също да се ръководим от духа на играта. В духа на играта ние не налагаме изхода на останалите играчи. Самата игра придобива собствен живот.

Втората фраза, която ми направи впечатление, беше: „Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта!” Духовете на земята не могат да ни помогнат, ако ние самите настояваме да контролираме ситуацията. Техните методи не са като нашите. Тактиките, включващи игра, хумор и церемония дават на земните духове пространство, в което да действат.

Според мен, за да бъдат ефективни тези тактики, те не трябва да бъдат просто тактики. Парадигмата на силата може скришом да се прокрадне обратно под формата на: „Ние просто си празнувахме, а вижте какво направиха онези гадни полицаи!” Ако е налице част от тази представа на жертвата или мъченика, то тогава ще е налице и емоционалната привързаност, за която предупреждава Дан, и тактиката няма да проработи. Празненството не може да се случи, ако очакваме или се надяваме то да бъде прекратено. Тук вече се намесва парадигмата на силата, която засрамва врага и кара страничните наблюдатели да се надигнат възмутени срещу тях. Празненството и играта трябва да бъдат истински, като изхождат от светоглед, в който те възникват по естествен път. Не е ли това света, който искаме да създадем?

Пряка демокрация - обяснение от движението "15-ти май"

Революцията е любов

Испанският поход до Мадрид

Време за духовна революция