Глава 1: Свят на даровете
След всичкото изминало време
Слънцето никога не казва на
земята:
„Длъжна си ми”.
Погледнете що се случва
с една подобна любов.
Тя осветява цялото небе.
-Хафиз
В началото бе дарът.
Ние се раждаме като безпомощни пеленачета,
като същества, водени от чиста нужда, които са почти неспособни да дават, и
въпреки това ние сме хранени, защитавани, обличани, държани и успокоявани, без
да сме извършили нещо, с което да го заслужим, без да сме предложили нещо в
замяна. Това преживяване, срещано при всеки, който е преминал през своето
детство, изпълва част от нашите най-дълбоки духовни интуиции. Животът ни е бил
даден, следователно състоянието ни по подразбиране е такова на благодарност.
Това е истината за нашето съществуване.
Дори и детството ви да е било
ужасно, щом четете тези редове в момента, то поне ви е било дадено
достатъчно, за да оцелеете до зряла възраст. За първите години от своя живот вие не сте заслужили или произвели нищо от това. Всичко е било подарък.
Представете си как сега излизате навън и се оказвате потопени в един извънземен свят, в който вие сте напълно
безпомощни, неспособни да се храните или обличате, неспособни да използвате
крайниците си, неспособни дори да различавате къде свършва тялото ви и къде
започва света. И в този момент се появяват някакви огромни създания, които ви
държат, хранят ви, грижат се за вас, обичат ви. Не бихте ли сте чувствали
тогава благодарни?
В мигове на яснота, вероятно при
близко разминаване със смъртта, или съпровождайки близък човек през процеса на
смъртта, ние осъзнаваме, че самият живот е дар, изпитваме голяма благодарност
за това, че сме живи. Ние гледаме с удивление на богатствата, незаслужени и
свободно достъпни, които идват с живота: радостта от дишането, насладите от
цветове и звуци, удоволствието да пиеш вода, за да утолиш жаждата си, сладостта
от лицето на любимия човек. Това усещане на смесица от благоговение и
благодарност е ясен знак за присъствието на свещеното.
Ние изпитваме същите почит и
благодарност, когато узнаваме за величието на природата, за невероятните сложност
и ред в една екосистема, в един организъм, в една клетка. Те са невъзможно
съвършени, отвъд способността на умовете ни да схванат, да създадат, дори да
разберат повече от една нищожна част от тях. Въпреки това те съществуват, без
да се е налагало ние да ги създаваме: цял един свят, който ни подхранва и
обкръжава. Не е необходимо да разбираме как точно едно семе покълва и расте; не
е необходимо да го караме то да се случва. Дори и днес функционирането на една
клетка, на един организъм, на една екосистема, си остава до голяма степен
мистерия. Без да е необходимо да я проектираме, без да е необходимо дори да
разбираме нейното вътрешно функциониране, ние въпреки това получаваме плодовете
на природата. Можете ли да си представите възхищението и благодарността на
ранните ни прадеди, като са се замисляли за незаслужения ресурс, който света
толкова свободно им е предоставил?
Нищо чудно, че древните
религиозни мислители са твърдели, че Бог е сътворил света, и нищо чудно, че са
твърдели, че Бог ни е дал света. Първото е израз на смирение, второто на
благодарност. За съжаление, по-късните теолози са изкривили това осъзнаване
така, че то да означава: „Бог ни е дал света, за да го експлоатираме, да го
подчиняваме, да властваме над него.” Подобно тълкуване е противоположно на духа
на оригиналното осъзнаване. Смирението знае, че този Дар е отвъд нашата
способност да подчиняваме. Благодарността знае, че ние почитаме или опозоряваме
този, който ни е дал подаръка, според това как го използваме.
Съвременната космология също
потвърждава митологичното разпознаване на вселената, като дар. Големият взрив
не е ли нещо (даже всичко) за нищо? Това чувство е подсилвано от по-подробното
изследване на различните величини на физиката (скорост на светлината, маса на
електрона, относителни мощности на четирите основни сили и т.н.), всички от
които по необясним начин са в точното съотношение, необходимо за формирането една
вселена, съдържаща в себе си материя, звезди и живот. Сякаш цялата вселена е
била изградена за нас, така че ние да съществуваме.
В началото бе Дара: в архетипното
начало на света, в началото на живота ни, и в детството на човешкия род.
Следователно благодарността е нещо естествено за нас, толкова първично, толкова
вродено, че е трудно да бъде определена. Вероятно това е чувството да си
получил подарък и желанието да дадеш нещо в замяна. Следователно ние бихме
очаквали примитивните хора, свързани с тази първична благодарност, да я
включват в своите обществени и икономически отношения. Действително, те са го направили.
Повечето обяснения за историята на парите започват от примитивния бартер, но
бартерът е една относителна рядкост сред ловците-събирачи. Най-важният метод за
икономически обмен е бил дарът.
Въпреки че е първичен, благодарността
и щедростта, произлизащи от него, съществуват паралелно с други, не толкова
приятни, аспекти на човешката природа. Докато от една страна аз вярвам в
присъщата божественост на човешките същества, аз също така приемам, че сме се впуснали
в едно дълго преживяване на отделяне от тази божественост и сме създали свят, в
който безскрупулни социопати забогатяват и идват на власт. Тази книга не се
преструва, че такива хора не съществуват, нито че такива склонности не
съществуват у всеки един човек. Вместо това, тя се стреми да пробуди духът на
подаряването, който е скрит вътре в нас, и да изгради институции, които
въплъщават и насърчават този дух. Съвременната икономическа система награждава
егоизмът и алчността. Как би изглеждала една икономическа система, която, както
при някои древни култури, награждава вместо това щедростта?
Нека започнем, като разгледаме
по-обстойно динамиката на дара. По-горе споменах икономическият обмен, но това обикновено
не е най-точното описание за общностите на подаряването. Обръщение е по-добра дума.
Днес ние често си разменяме подаръци, но размяната на подаръци вече е стъпка към
бартера. В древните общности раздаването на дарове е било съпровождано от
богати обичаи, обичаи, които се спазват и до днес в онези общества, които не са
изгубили напълно връзката си с миналото. Обикновено мрежите на подаряване са
тясно свързани с родствените мрежи. Обичаите посочват кой на кого да подарява. От
теб се очаква да даваш на едни родствени групи, от други да получаваш, а в
трети подаръци се разменят и в двете посоки.
Докато от една страна даровете
могат да бъдат взаимни, също толкова често те се въртят в кръг. Аз давам на
теб, ти даваш на някой друг…и не след дълго някой ми дава обратно на мен. Често
срещан пример е системата „кула”, използвана от жителите на остров Тробриан,
при която ценни гердани се разменят в една посока от остров на остров, а в
другата посока се разменят гривни. Подробно описана за първи път от антрополога
Бронислав Малиновски, кула, което буквално означава „кръг”, е съществена част
от една обширна система за дарове и други икономически размени. Марсел Маус я
описва по следния начин:
„Системата на подаряване-чрез-размяна е вплетена в целия икономически,
племенен и морален живот на хората от Тробриан. Той е „напоен” с нея, както
Малиновски много точно се е изразил. Тя е едно постоянно „даване и вземане”.
Процесът е белязан от несекващ поток на дарове във всички посоки, които биват
давани, получавани и разменяни. (2)”
Макар и връхната точка на системата
кула да е силно пропитата с ритуали за размяна на церемониални гривни и гердани
от вождовете, мрежата от дарове, която я обгражда, включва всякакви видове
практически вещи, храна, лодки, труд и т.н. Прекият бартер, според Маус, е нещо
необичайно. Във всеки случай, „Обикновено,
дори и това, което е било получено и е дошло в притежанието на някого по този
начин – под каквато и да е форма – то не се задържа дълго при човека, освен ако
той не може без него.”(3) С други думи, даровете текат постоянно, спирайки обръщението
си единствено когато попаднат на истинска и налична нужда. Ето и поетичното
описание на Луис Хайд на този принцип на дара:
„Дарът се придвижва натам, където има празно място. Докато се върти в
своя кръговрат, той се насочва към онзи, който е бил най-дълго с празни ръце, и
ако другаде се появи някой, чиято нужда е по-голяма, тогава той напуска стария
си канал и се насочва към новия. Щедростта ни може и да ни остави с празни ръце,
но тогава нашата празнота придърпва леко Цялото, докато нещото в обръщение не
се завърне, за да ни запълни отново. Обществената
природа не понася вакуума. (4)”
Докато в наши дни ние правим ясна
разлика между подарък и търговска сделка, в миналото това разграничение в
никакъв случай не е било ясно. Култури, като Тоарипи и Намау, са имали само
една дума, с която да описват купуването, продаването, даването назаем и
вземането назаем (5), докато думата от древна Месопотамия „сам” е значела
едновременно „купувам” и „продавам”. (6) Тази двусмисленост се е запазила и в
много съвременни езици. Китайски, немски, датски, норвежки, холандски,
естонски, български, сръбски, японски и много други имат един единствен термин за взимане и
даване назаем, вероятно остатък от древни времена, когато двете не са били
разграничавани. (7) Това се е запазило дори и в английския сред по-малко
образованите, които понякога използват думата „borrow” (вземам назаем), имайки предвид
„lend” (давам назаем),
като например „Заех му 20 долара.” Как е възможно това? Как е възможно една и
съща дума да се отнася за две противоположни действия?
Решението на тази загадка се крие
в динамиката на дара. С редките, вероятно теоретични, изключения, които Дарида
е нарекъл „безплатни дарове”, подаръците са съпровождани или от някакъв признак
на размяна, или от някакво морално или обществено задължение (или двете). За
разлика от съвременната парична сделка, която е затворена и не оставя никакво
задължение след себе си, сделката на подаряването е с отворен край, като
създава дълготрайна връзка между участващите в нея. Друг начин, по който това
може да се погледне, е, че подаръкът носи белега на човека, който го дава, и че
когато ние даваме подарък, ние даваме и част от себе си. Това е противоположно
на съвременната сделка със стоки, в която продаваните стоки са обикновена
собственост, отделена от онзи, който ги продава. Всички можем да усетим
разликата. Навярно вие притежавате някакви ценни вещи, които са ви били
подарени и които вероятно на пръв поглед са неотличими от нещо, което може да
закупите в магазина, но са с уникална и специална стойност заради човека, който
ви ги е дал. По този начин древните хора са смятали, че едно вълшебно качество,
един дух, съпровожда размяната на дарове.
Най-ранната форма на валута са
били безполезни предмети, като раковини, красиви мъниста, гердани и т.н. Да ги
размениш за нещо с практическа стойност е, наивно казано, просто начин да улесниш
подаряването – нещо за нищо. Те го променят в нещо-за-нищо, но това не го прави
по-малко подарък, защото те просто придават физическа форма на усещането за
задължение; те са в знак на благодарност. От тази гледна точка идентичността на
купуването и продаването, на взимането и даването назаем, може лесно да бъде
разбрана. Това изобщо не са противоположни дейности. Всички дарове се връщат
при подаряващия под друга форма. Купувачът и продавачът са равни.
Днес е налице една несиметричност
в търговските сделки, които възприемат купувача като онзи, който дава пари и получава
стока, а продавачът е този, който получава пари и предоставя стока. Но ние също
така можем да кажем, че „купувачът” продава пари за стока, а „продавачът”
купува пари със стока. Лингвистичните и антропологични доказателства сочат, че
тази несиметричност е нещо ново, много по-ново от парите. Какво се е случило
тогава с парите, така че да възникне тази несиметричност? Парите са различни от
която и а е друга стока по света и, както ще видим, точно тази разлика е ключова
за превръщането им в нещо нечестиво.
От друга страна, ние интуитивно
възприемаме даровете, като нещо свято, поради което дори и до ден днешен провеждаме
церемонии с размяна на дарове. Даровете олицетворяват ключовите качества на
светостта, която обсъдих в предговора. На първо място, неповторимост: за
разлика от съвременните уеднаквени стоки, закупени при затворени сделки с пари,
и отчуждени от своя произход, даровете са уникални в това, че носят белега на подаряващия.
На второ място, цялост, взаимозависимост: даровете разширяват кръга на Аз-а по
такъв начин, че той да обхваща и цялата общност. Докато парите днес
олицетворяват принципа ”Повече за мен означава по-малко за теб”, в една икономика
на даровете повече за теб означава също и повече за мен, защото онези, които
имат, дават на тези, които са в нужда. Даровете затвърдяват мистичното осъществяване
на участието в нещо по-голямо от теб самия, което въпреки това не е отделено от
теб. Аксиомите на рационалния личен интерес се изменят, тъй като Аз-ът се е
разширил дотолкова, че да включи и нещо от другия.
Стандартното обяснение за
развитието парите, което човек може да открие в икономическите текстове, приема
бартера, като начална точка. От самото начало съревноваващи се помежду си
индивиди се стремят да увеличат възможно най-много рационалния си личен интерес.
Това идеализирано описание не намира подкрепа в антропологията. Бартерът,
според Маус, е бил рядкост в Полинезия, Меланезия, и не се е срещал изобщо в
северозападната част на Тихия океан. Икономическият антрополог Джордж Далтън
категорично се съгласява с това: ”Бартерът,
в значението си на безпарична размяна, никога не е бил количествено важен или
доминиращ модел или сделка в която и да е минала или настояща икономическа
система, за която да имаме ясна информация.” (8) Единствените случаи на бартер,
казва Далтън, са били при маловажни, редки или спешни сделки – също какъвто е случая
и днес. Като изключим тях, безпаричните сделки съвсем бегло са наподобявали
безпристрастните, увеличаващи-вещите сделки от фантазиите на икономистите, а
вместо това „са изисквали дълготрайни (и понякога ритуални) лични
взаимоотношения, спазващи обичаите и характеризиращи се с взаимност.” (9)
Подобни сделки изобщо не бива да бъдат наричани бартер, а вместо това ритуална
размяна на дарове.
Днес ние поставяме подаръците и
покупките в отделни, обособени категории; за да сме сигурни, към всяко едно от двете
прилагаме различна икономика и психология. Но в древни времена не е имало
подобно разделение, нито се е различавало между бизнес взаимоотношения и лични
взаимоотношения. Икономистите, които разказват историята на парите, имат
склонността да проектират назад това съвременно различие заедно с някои дълбоки
предположения за човешката природа, Аз-а и целта на живота: че ние сме
несвързани и отделни Аз-ове, съревноваващи се за оскъдни ресурси с цел
увеличаване на своя личен интерес. Няма да казвам, че тези предположения не са
верни. Те са част от определящата идеология на нашата цивилизация, една История
на хората, която наближава своя край. Тази книга е част от разказването на една
нова История на хората. Трансформацията на парите е част от по-голяма трансформация,
основаваща се на много различни предположения за Аз-а, живота и света.
Човешката икономика никога не е
твърде отдалечена от космологията, религията и душата. Не само древните
икономики са били основани на даровете: древната космология и религия също са
били. Също така и днес парите ни, със своите качества на уеднаквяване, отделяне
и анонимност, са свързани с много други аспекти на човешкия опит. Какви ли нови
научни, религиозни или психологически парадигми биха се появили в контекста на
един различен вид пари?
Ако парите не са възникнали от
въображаемия свят на икономистите, включващ пресметнатия, увеличаващ изгодата
бартер, тогава как са възникнали? Аз допускам, че те са възникнали като
средство за улесняване на размяната на дарове, споделянето и великодушието, или
поне са носели в себе си нещо от този дух. За да пресъздадем една свещена
икономика, е необходимо да върнем в парите този първоначален дух.
В същността си парите са една
прекрасна идея. За миг ще си позволя да бъда толкова наивен, че да разкрия това
ядро, тази духовна (ако не и историческа) същност на парите. Аз разполагам с
нещо, от което ти имаш нужда, и изпитвам желание да ти го дам. Аз ти го давам,
ти се чувстваш благодарен и искаш да ми дадеш нещо в замяна. Но ти не
разполагаш с нищо, което да ми трябва в момента. Затова ти ми даваш нещо в знак
на благодарност – нещо безполезно и красиво, като гердан от раковини или парче
сребро. Този знак гласи: ”Аз съм посрещнал нуждите на други хора и съм заслужил
тяхната благодарност.” По-късно, когато получа дар от някой друг, аз им давам
този знак. Даровете могат да покриват обширни обществени разстояния, и аз може
да получавам от хора, на които нямам какво да дам, но въпреки това изпълнявам
желанието си да направя нещо с благодарността, която тези дарове пораждат в
мен.
На нивото на едно семейство, клан
или група от ловци-събирачи парите не са необходими за функционирането на икономиката
на даровете, нито са необходими в следващата по-голяма единица на обществена
организация: село или племе от няколко стотин души. Там, ако в момента не ми
трябва нищо от теб, ти (действайки от благодарност) или ще ми дадеш нещо, което ще ми трябва в бъдеще,
или ще дадеш на някой друг, който дава на трети, който дава на мен. Това е
„кръговратът на дара”, основата на една общност. В едно племе или село размерът
на обществото е достатъчно малък, така че онези, които ми подаряват нещо, могат
да разпознаят моите дарове към други. Случаят не е същия в масово общество,
като нашето. Ако аз ти подаря нещо хубаво, земеделецът от Хаваите, който е
отгледал моя джинджифил, или инженерът в Япония, който е проектирал дисплея на
телефона ми, няма да разбере за това. Така че вместо лично разпознаване на дарове,
ние използваме пари: излагане на нашата благодарност. Общественото свидетелстване
на подаряването става анонимно.
Парите стават необходими, когато
обхватът на нашите дарове трябва да се простре отвъд хората, които ние лично
познаваме. Такъв е случаят, когато икономическия мащаб и разделението на труда
надхвърлят племенното или селищно ниво. Действително, първите пари са се
появили в първите земеделски цивилизации, които са се развили отвъд неолитното
селище: Месопотамия, Египет, Китай и Индия. Традиционните децентрализирани мрежи
на подаряване са дали път на централизирани системи за преразпределяне, като
храмът, и по-късно кралският палат, станал център на тази дейност. Има голяма вероятност
те да са еволюирали от традиции с тържества за размяна на дарове, в които даровете
отивали при вождовете и други лидери, а след това обратно от тях към техните
род и племе. Започвайки като централизирани точки за широкомащабен обмен на дарове,
не след дълго те се отклонили от
представата за подаряването, като приносите вече били наложени и с наблягане на
количеството, а външното изплащане станало неравно. Древни шумерски документи
вече говорят за икономическа поляризация, богати и бедни, и заплащания, които
едвам достигали за прехрана. (10) Докато централизирани директиви, а не
пазарната търговия, направлявали движението на стоки, (11) ранните земеделски
империи също използвали това, което някои наричат пари: земеделски и метални вещи
в стандартно измерени единици, които служели като средство за размяна, разчетни
единици и запаси стойност. Така че още преди четири хиляди години парите не са
успявали да отговорят на моето наивно очакване, че те биха създали по-голямо
изобилие за всички, като улесняват пресичането на даровете и нуждите.
Като улесняват търговията,
подбуждат достатъчно производство и позволяват натрупването на капитал за
предприемане проекти от голям мащаб, парите би трябвало да обогатяват живота,
те би трябвало да ни даряват със спокойствие, свободно време, свобода от тревоги,
и едно справедливо разпределяне на богатството. Действително, общоприетата
икономическа теория предрича всички тези резултати. Фактът, че парите са се
превърнали в посредник на противоположното – безпокойство, трудности и
поляризация на богатството – ни предоставя един парадокс.
Ако искаме свят на технологии, с
кино и симфонични оркестри, с телекомуникации и голяма архитектура, с
космополитни градове и световна литература, ние се нуждаем от пари или нещо
подобно, като начин за координиране на човешката дейност в широкия мащаб,
необходим за създаването на тези неща. Следователно аз съм написал тази книга,
за да опиша една система, която възвръща в парите святостта на подаряването. Казвам
„възвръща”, защото от най-древни времена парите са имали свещено или вълшебно
значение. Първоначално земеделските излишъци са били складирани и
преразпределяни в храмовете: центърът на религиозния живот е бил също така и
център на икономическия живот. Някои автори твърдят, че най-ранните символични
пари (за разлика от стоковите пари) са били издавани от храмовете и са могли да
бъдат възстановени в замяна на свещен секс с храмовите проститутки; (12) във
всеки случай е сигурно, че храмовете са били дълбоко въвлечени в издаването на
ранните монети, много от които са били с образи на свещени животни и божества.
Тази практика продължава и до днес с банкнотите и монетите, носещи образите на
обожествени президенти.
***
Може би някой ден няма да са ни
нужни пари, за да
поддържаме една икономика на даровете, включваща милиарди хора; може би парите, които ще опиша в тази
книга, са преходни. Аз не съм „примитивист”, който се застъпва за изоставяне на
цивилизацията, технологията и културата, на подаръците, които ни правят хора.
Вместо това аз предвиждам възвръщане на човечеството към едно свято състояние,
носещо целостта и хармонията с природата от времената на ловците-събирачи, но с
по-високо ниво на организация, предвиждам осъществяване, а не прекратяване, на даровете
на ръката и ума, които ни правят хора.
Забележете колко е естествено да
описваме нашите изключително човешки качества, като дарове. Спазвайки
универсалните принципи на дара, човешките ни дарове носят също така белега на
своя Подател. С други думи, те са божествени дарове. Митологията потвърждава
тази интуиция, от прометейския дар на огъня до аполонския дар на музиката, до дарът
на земеделието от китайския митологичен владетел Шен Нонг. В Библията също се
споменава, че ни е бил даден не само света, но и дъха на живота и нашата способност
да сътворяваме, тъй като сме сътворени „в образа” на самия Създател.
Освен това на нивото на личността
всички ние усещаме, че нашите индивидуални дарове са ни били дадени поради
някаква причина, някаква цел. Ние изпитваме неудържимото желание да развиваме
тези дарове, и на свой ред даваме наши собствени дарове на света. Всеки е изпитвал
радостта от подаряването и безкористната щедрост на непознати. Попитайте да ви
упътят в някой град и повечето хора ще ви помогнат на драго сърце. На никой
човек не е в рационалния личен интерес да упътва някакъв непознат; това е просто
обикновен израз на нашата вродена щедрост.
Наистина е иронично, че парите,
които първоначално са били средство, свързващо даровете с нуждите, които
първоначално са били следствие от една свещена икономика на даровете, в момента
са точно това, което спъва осъществяването на нашето желание да даряваме, като
ни задържат в някаква обезсърчаваща работа, наложена от икономическа
необходимост, и спират най-благородните ни импулси с думите: ”Не мога да си го позволя”.
Ние живеем с едно вездесъщо безпокойство, родено от недостига на парите, от
които сме станали зависими, за да живеем – забележете фразата „цената на
живота”. Целта на нашето съществуване, развитие и пълно изразяване на даровете
ни, е ипотекирана към изискванията на парите, към изкарването на прехрана, към
оцеляването. И все пак никой, без значение колко богат, осигурен или облекчен,
не би могъл да се чувства задоволен в един живот, в който тези дарове остават
скрити. Дори и най-добре платената професия, ако тя не включва и нашите дарове,
не след дълго става обезсърчаваща и ние си мислим: ”Не съм се родил, за да
върша това.”
Дори и когато една работа включва
нашите дарове, ако целта е нещо, в което ние не вярваме, тогава се надига
отново същото онова обезсърчаващо чувство на безполезност, чувството, че ние не
живеем собствения си живот, а само живота, за който ни се плаща да живеем.
„Предизвикателен” и „интересен” не са достатъчни, защото нашите дарове са
свещени, и следователно са предназначени за една свята цел.
Това, че ние действително сме тук
на Земята с някаква цел, е в основата си една религиозна представа, тъй като
общоприетата биология ни учи, че ние сме еволюирали, за да можем да оцеляваме,
че всяко усилие към нещо, което е отвъд оцеляването и възпроизвеждането, не е
съвместимо с генетичната ни програма. Въпреки това човек може да изложи силния
нео-ламаркистки аргумент, изтъкващ, че представата за биологията, като съставена
от безброй несвързани, отделни, съревноваващи се Аз-ове – организми или
„егоистични гени” – е по-скоро проекция на собствената ни съвременна култура,
отколкото правилно разбиране на природата. (13) Има други начини за разбиране
на природата, които, без да пренебрегват очевидното съревнование в нея, дават
предимство на сътрудничеството, симбиозата и сливането на организми в по-големи
цялости. Това ново разбиране е всъщност много древно и отразява туземното
разбиране за природата, като мрежа от дарове.
Всеки един организъм и всеки един вид има свой собствен важен принос
към целостта на живота на Земята, и този принос, противоположно на очакванията
на стандартната еволюционна биология, не е необходимо да оказва някаква пряка
полза за самия организъм. Азотфиксиращите бактерии не печелят пряко от това,
освен че азотът, който те предоставят на почвата, спомага за покълването на
растенията, които пускат корени, по които израства плесен, която в крайна
сметка осигурява хранителни вещества на бактериите. Приспособимите видове
подготвят почвата за основните видове, които осигуряват микрониши за трети
видове, които хранят четвърти видове в една мрежа от дарове, които не след
дълго се връщат обратно в полза на приспособимите видове. Дърветата изсмукват
вода, която подхранва и други растения, и водораслите създават кислород, така
че животните да могат да дишат. Отстранете което и да е същество, и здравето на
всички останали ще бъде по-несигурно.
Може и да ме помислите за наивен заради
моята „така че” логика, може да кажете, че нещата се нареждат по такъв начин
просто от чист късмет: дърветата не ги е грижа дали поливат растенията около
себе си, те са сами за себе си и просто увеличават докрай своите шансове за
оцеляване и размножаване. Това, че те подхранват други същества, е просто непреднамерен
страничен ефект. Същото важи и за водораслите, за азотфиксиращите бактерии и за
бактериите вътре в преживните животни, които им позволяват да смилат целулоза. Може
да си мислите, че в този свят всеки е сам за себе си. Природата е безжалостно
съревнование, и една икономика, основана на това, е също нещо естествено.
Аз наистина си мисля, че тя е нещо
естествено. Тя е едно отклонение, една особена, но въпреки това необходима
фаза, която е достигнала своята крайност и сега дава път на нещо ново. В
природата прибързаният растеж и настървеното съревнование са характеристики на
незрелите екосистеми, следвани от сложна взаимозависимост, симбиоза, съдействие
и възобновяемо използване на ресурси. Следващият етап на човешката икономика ще
съответства на това, което ние тепърва започваме да разбираме относно
природата. Тя ще призове даровете на всеки един от нас, ще акцентира върху
сътрудничеството, вместо съревнованието, ще поощрява обръщението, вместо
натрупването, и ще бъде циклична, а не линейна. Парите вероятно няма да
изчезнат скоро, но значението им ще отслабне дори след като приемат повече от
качествата на дара. Икономиката ще се свие, а животът ни ще се разрасне.
Парите, такива, каквито ги
познаваме, са неблагоприятни за икономика, проявяваща духа на дара, за
икономика, която бихме нарекли свещена. За да разберем кой вид пари биха били свещена
валута, ще е от полза да отбележим кое е нещото, което превръща парите в онази
сила на алчността, злото, недостигът и природният грабеж, в която те са се
превърнали днес.
Също както науката често
проектира културата върху природата, така и икономиката приема различни културно-обособени
условия, като аксиоматични. Живеейки в една култура на недостига (защото ние действително
преживяваме недостиг, когато „изкарването на прехрана” ръководи изразяването на
нашите дарове), ние го приемаме за основа на икономиката. Също както и в
биологията, ние сме видели света, като съревнование между отделни Аз-ове за
ограничени ресурси. Нашата парична система, както ще видим, въплъщава тази вяра
на едно дълбоко структурно ниво. Но истинска ли е тази вяра? Наистина ли живеем
в един свят, в една вселена, на фундаментален недостиг? И ако не, ако истинската природа на
вселената е изобилието и подаръка, тогава как са станали парите толкова
неестествени?
(1)
Читателите на „Възхода на човечеството” знаят, че
предпочитам космологиите, които не са свързани с Големия взрив, като вселената
в стационарно състояние на Холтън Арп, в която материята постоянно се поражда,
остарява и загива. Но тук също тя спонтанно се появява от нищото, като от
подарък.
(2)
Маус, Подаръкът, 29.
(3)
Ибид, 30.
(4)
Хайд, Подаръкът
(5)
Маус, Подаръкът
(6)
Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене, 323
(7)
Китайските термини за купуване и продаване имат почти
еднакво изговаряне, както и сходни идеограми. Символът за купуване е възникнал,
като изобразяване на раковина, една от ранните форми на парите, докато символът
за продаване е бил измислен по-късно, предполагайки една ранна липса на разлика
между двете.
(8)
Долтън, „Бартерът” 182.
(9)
Сийфорд, Парите и ранното гръцко мислене
(10)Немат-Неджат,
Всекидневният живот в древна Ммесопотамия
(11)Сийфорд,
Парите и ранното гръцко мислене. Сийфорд привежда убедителни доказателства към
това твърдение: ранни документи, които са били под формата на списъци,
изображения, показващи процесии от индивиди, носещи дарения.
(12) Бернард
Лиетар изказва това твърдение в „Бъдещето на парите” относно един бронзов
шекел, който той заявява, че е най-ранната известна монета, датираща от 3000
г.пр.н.е. Въпреки това в изследването си аз не съм попадал на друго споменаване
за него. Доколкото знам, най-ранните монети са се появили в Лидия и Китай около
същия период, 7 в.пр.не.
(13) Обобщавам
този аргумент в Седма глава на „Възхода на човечеството”, повлиявайки се от
работите на Лин Маргулис, Брус Липтън, Фред Хойл, Елизабет Сахтурис и други.
No comments:
Post a Comment