Светлината накрай света
(по текст на Аарън Стейнторп)
Остров издига се, сияен и лъчист
насред морето, от времена незапомнени.
Съставен от скала, глина, пясък и трева,
островът лишен от дървета.
Нищожен, точица насред широкото синьо море.
От земята - последното парче.
Островът самотен крие един единствен
обитател.
Последният човек, уединен.
Боговете повелили са да не напуска никога,
целия си живот да прекара на острова.
Наказанието му за вечни времена –
да се грижи за напътстващата светлина.
Фарът, висок и в искряща белота,
издига се на края на света.
Предпазва всеки кораб и моряк
да не се разбият в неговия бряг.
Но нито идва нещо тук, нито си отива,
освен блестящото синьо море,
което надлъж
и шир се разпростира,
и единствено него вижда тоз човек.
Но един ден високо на една скала
кацна птица и запя.
Той погледна я и се запита:
„Защо ли си дошла?”
Дали е тук, за да го надзирава?
Проклятие, изпратено от тези богове?
Което стои, взира се и възхвалява,
ах, животът, който отмъкнаха му те.
Всяка година долита
тя.
Създание от висините.
Не да го проклина, а да му напомня
за жената, която някога обичаше.
С идването на нощта, под небосвода тъй
просторен
той лежи и погледът му втренчен е нагоре
към луната и безкрайното звездно небе,
и затихващата мараня на вчерашното слънце.
Отново и отново светлината от едно съзвездие
изпълва с радост нашия герой,
защото там горе крие се видение.
За нея и гласа й си спомня той.
Блещукането на звездното небе
изпълва с мир неговото сърце.
Стига тя да не спира да го гледа от далечните
вселени,
той знае, че никога няма двамата да бъдат
разделени.
Има и добри и лоши дни.
Лудостта, горещината, слънчевите лъчи.
Изведнъж сред морето той съзира земи.
Родните места, възлюбени.
Заснежени планини, обградени от зеленина.
Деца тичат и унасят се в игра.
Плаче той и ридае „Сладка моя родина,
защо си тъй недостижима?”
С изморени и зачервени очи, изпълнени със
сълзи,
той втурва се към морските вълни.
Живота си ще рискува, но ще си струва,
ще се завърне в своя дом и ще празнува.
Скача в синьото дълбоко море,
обгръща го могъщия въртоп.
Домът оказва се съновидение.
Събужда се и се провиква, прогизнал от
студена пот.
Такъв е животът му на острова,
изпълнен с мъка и тъга.
Някои дни – добри, други – непосилни са,
а понякога дори прокрадва се надеждата.
Светлината накрай света
блести ярко над морската ширина,
и мъжът съблюдава златното й сияние,
докато изпълва го страдание.
Петдесет години той стои и чака унило
над морското светило,
и гледа надолу към бреговете,
превърнати в негов дом от боговете.
Наблюдателят накрай света,
въпреки страданието си, намира утеха.
Спомня си за онази нощ съдбовна
и по лицето му пробягва усмивка нищожна.
Жертвата му не беше тъй голяма,
настоява той пред всемира.
Отново би я извършил, отново би заплатил
тази цена,
за един миг, прекаран със своята възлюбена.
Дълги и блестящо черни коси.
Тъмната красота на нейните очи.
Маслинена кожа и топла прегръдка.
Споменът за нея никога не заглъхва.
Беше преди много години, но споменът ярко
гори
за живота, който заедно бяха водили,
където двамата създадоха облог -
да си дават безкрайна любов и жажда за
живот.
Но такива мигове на смях и любов
са кратки като задъхана милувка,
защото в една съдбоносна нощ
душата й бе отнета от смъртта и нейната
целувка.
Нечувана мъка мъжа сполетя,
който оставен бе да варди светлината
на последното парче земя.
Гняв и страдание
забушуваха, както никога преди.
Проклина той богове, хора и съдби,
и сърцето му се разби.
Божество едно тогава смили се над него
и хвърли му светлина:
„Любимата си можеш да видиш отново
за последна нощ единствена.
Но, младежо, внимателно си помисли за това,
защото ще трябва да заплатиш висока цена -
да съблюдаваш светлината накрай света
за вечни времена.
Далеч от хора, живот и любов,
сам ще бъдеш ти,
на малък, сияещ остров
насред морските води.”
„Ще вардя тази светлина,
ако мога да прекарам с моята възлюбена
една последна нощ,”
извика, насълзен, мъжа към надвисналото
божество.
И в същата онази нощ
либето му се завърна.
В прегръдките си и в тяхното легло
успяха двамата да се обгърнат.
В любов, страст и похот
те се гмурнаха един във друг със грохот.
Изгубени в своите прегръдки,
те затанцуваха любовните стъпки.
Дълго проточи се нощта, от любов преливаща,
за тях това бе края на света.
Но събуден бе внезапно той от светлина
пронизваща.
От любимата и техния живот – никаква следа.
Скочи на крака и към морето се загледа,
към фарът на високата скала.
Цената вече е платена
и отсега нататък ще живее той във самота.
Петдесет години изминаха оттогава,
без да види жива душа.
Но любимата му все още пребивава
във всичките му сънища.
Тъжно е човек да чуе как младата любов умря,
да знае, че някой проливал е сълзи във
самота.
Но спомените остават си със нас
да ги преживяваме отново и отново в
световете на съня.
