Огън в планината - Среща на шамани

"Огън в Планината: Среща на шамани" е документален филм за връзката между съзнанието и природата,  въплътена в духовните традиции на местните народи, чиито екологични метафори за свещеното могат да са от голяма полза за съвременния свят.

Проектът е заснет през 1997 г. на една историческа 10-дневна среща на шамани от всички континенти, които пътуват до Карма Линг, тибетско-будистки център в Савоя, Френските Алпи, за да обсъдят общите си интереси с Негово Светейшество Далай Лама и с представители на големите религии.

Игра за живота

Нолусиндисо "Тити" Плаатйе знае, че футбола може да помогне на децата да "стоят настрана от нещата, които биха могли да разрушат живота им", защото е направил същото с нея. В "Игра за живота" сме отведени до футболните игрища в бедняшкия квартал на Порт Елизабет, Южна Африка, където местната футболна звезда, "Тити", участва в една иновативна футболна програма, чрез която да се образоват местните младежи относно предпазване от Хив/СПИН.

Субтитрите на български се активират от падащото меню.

Убунту

"Аз съм, защото ти си", представлява дълбокото значение на Убунту - традиционна африканска философия, признаваща споделяната същност в човечеството и живота. В този филм, Дора Лебело от проекта GreenHouse, Кредо Мутва, великия традиционен зулу лечител и учител, и бившия зам. министър на здравеопазването, Нозизуа Мадлала-Рутледж, обясняват това фундаментално разбиране за живота и неговите последици относно това как се отнасяме един с друг, със себе си и със земята.

Субтитрите на български се активират от падащото меню.

Орланд Бишъп

Орланд Бишъп е основател и директор на мултикултурната фондация Shadetree в Лос Анджелис, където той е инициатор подходи за градски примирия и ментори в рискова възраст, които комбинират нови идеи с традиционни познания. Shadetree служи като съзнателна общност от ментори, старейшини, учители, артисти, лечители, и се застъпва за здравословното развитие на децата и младежта. Работата на Орланд в лечението и човешкото развитие е оформена от засилено изучаване на медицината, натуропатията, психологията и туземните космологии, главно онези на южна и Западна Африка.

Субтитрите на български се избират от падащото меню.

Взаимно съгласие

 


Интуиция

 


Земята е идея за единност

 


Автентичния израз на моя глас

 


Салубона

 


Единността е изобилие

 

Убунту

Бившият южноафрикански заместник министър на здравеопазването, Нозизуе Мадлала-Рутледж, описва представата за Убунту, или дух на споделянето. Практикуването на Убунту изгражда връзки и разбирателство между хората - нещо, което все повече се губи с увеличаването на урбанизацията.

Химба

Химба е древно племе от високи, стройни и внушителни пастири. От 16-ти век, те са живели в разпръснати селища, водейки един живот, който е останал непроменен, оцелявайки след война и суши. Племенната структура им помага да живеят в една от най-екстремните среди на земята. Всеки член на племето принадлежи към два клана чрез бащата и майката. Женитбите са уреждани с цел разпространение на богатството. Външността е от голямо значение, от нея се разбира всичко за мястото на дадения човек в групата и фазата от живота. Главатарят, обикновено дядо, отговаря за правилата на племето.

През дъждовните години, Долините на Хартман се превръщат в тревисти простори, но обикновено равната им топография е покрита с пясък, прекъсван единствено от няколко издръжливи треви, храсти и тайнствените „самодивски пръстени”.

Въпреки че са леко облечени, външността е от голямо значение за Химба. От нея се разбира всичко за мястото на дадения човек в групата и фазата от живота. Характерната „външност” на Химба идва от заплетени прически, традиционни дрехи, лични украшения във формата на скъпоценности и използването на смесица от козя мас, билки и червена охра. Тази паста, позната като очизе, се втрива не само по кожата, но и в косата и по традиционните дрехи.

Има много предположения за произхода на тази практика, като някои твърдят, че чрез нея кожата се предпазва от слънцето и се отблъскват насекоми. Но Химба казват, че това е едно естетично съображение, един вид традиционен грим, който жените си слагат всяка сутрин, когато се събудят. Мъжете не използват очизе.

Денят за Химба започва рано. Жените стават преди или при зазоряване и си слагат очизе. Те доят добитъка, който след това бива отвеждан от мъжете към местата за паша. Ако пасището е бедно, тогава цялото село се премества на друго място с по-тучни пасища. Младите мъже често устройват отделни, временни селища и обикалят с добитъка, оставяйки жените, децата и възрастните в главния участък.

Жените се грижат за готвенето, градинарството, доенето на добитъка, грижата за децата и добитъка в краала, и приготвянето на дрехи, скъпоценности и очизе. Брашното се прави от царевица, а маслото се разбива. Трябва да се събират дърва, и да се носи вода от кладенци. Децата помагат с някои от задачите.

Химба са живели в разпръснати селища из региона на река Кунене в северозападна Намибия и югозападна Ангола. Домовете на Химба представляват прости конусообразни структури от фиданки, свързани помежду си с палмови листа, и намазани с кал и тор. Едно семейство може да се мести от един дом в друг по няколко пъти на година за да търси пасища за своите кози и говеда.

Въпреки че постоянно са изложени на опасност от развитието, включително и предвидени хидроелектрически проекти, много Химба водят традиционен начин на живот, който е останал непроменен с поколенията, оцелявайки след война и суши.

В течение на векове, герданите и гривните са се изработвали от черупки, кожа и мед. Омъжените жени носят на главите си малка корона от козя кожа. Момичетата носят косата си на две плитки над челото.

Когато стигнат пубертета, те усвояват една прическа с множество дребни плитки, които са били „намазани” с очизе. Момчетата Химба могат да се разпознаят по една малка сплетена опашка, която преминава от темето до челото. Момчетата, които желаят да се оженят носят същата опашка, но вързана на панделка. Един оженен мъж носи косата си в „тюрбан”.

Женитбите са уреждани с цел разпространение на богатството. Щом се омъжат, жените се преместват в селата на съпрузите си, където усвояват правилата на новия клан. Мъжете Химба не са моногамни и могат да имат няколко съпруги и деца в различни участъци. Жените също не са моногамни и могат да имат няколко партньора. Въпреки това, ухажването и отношенията са обвързани със строги правила и начини на поведение.

Химба живеят под племенна структура, основана на двустранния произход, която им помага да живеят в една от най-екстремните среди на земята. Всеки член на племето принадлежи към два клана: един чрез бащата (патриклан или орузо), и друг чрез майката (матриклан или еанда). Най-възрастният мъж е главатар на клана. Синовете живеят в клана на баща си. Синът не наследява добитъка на баща си, а този на брата на своята майка.

Всички членове на семейството в дома се грижат за децата Химба. Когато е между 10 и 12-годишно, долните четири резци на детето се избиват в специална церемония, за която се вярва, че предпазва детето от опасни влияния, и подсигурява закрилата на прадедите.

Химба изповядват монотеизъм и се прекланят пред прадедите. Техният бог е Мукуру, създател на всичко, но един отдалечен бог. Връзката с Мукуру се осъществява единствено чрез духовете на мъжете прадеди. Поради тази причина прародителският огън или окурууо е поддържан по 24 часа на ден. Мукуру е създал мъжът, жената и добитъка от едно и също дърво, но той не притежава неограничена сила, и прадедите също могат силно да повлияват над земните събития.

Едно от задълженията на мъжа главатар на семейството, е да поддържа прародителският огън, където той се моли на покойните предшественици да благославят семейството му. Докато Мукуру има власт над повечето физически елементи като земята, водата и климата, прадедите контролират по-непосредствените грижи, като здравето на рода и добитъка.

Домът на Химба представлява семейна единица, ръководена от главатаря, който обикновено е дядо и най-старият мъж в селото. Той отговоря за пребиваването, религиозните страни на живота, въплътени от свещения огън, и подсигурява, че правилата на традицията, и специфичните правила на клана са спазвани. Майчината страна отговаря за движимата собственост и икономическите въпроси като боравенето с парите и собствеността.

Пълномощието на главатаря Химба се установява от една гривна еренге. Той ръководи раждания, женитби и церемонии по навършване на пълнолетие. Той изпълнява различните церемонии при свещения огън, включвайки духовете на прадедите във всекидневието на селото. Главатарят също отговаря и за правилата на племето.

Масаи

Когато масаите мигрирали от Судан през 15-ти век, те нападали племената, които срещали по пътя, и крадели добитък. В края на пътуването си, те били превзели почти цялата земя в Рифтовата долина. Да си масаи означава да си роден в една от последните велики култури на воини. Целият начин на живот на масаите исторически е зависел от добитъка им, следвайки пътя на валежите през обширни земи, в търсене на храна и вода. В днешно време е нещо обичайно да се видят млади мъже и жени масаи в градовете, продавайки не само кози и крави, но и мъниста, мобилни телефони, въглища или зърно.

Да си масаи означава да си роден в една от последните велики култури на воини. От юношеството до пълнолетието, младите масаи започват да научават отговорностите на това да бъдеш мъж и воин. Ролята на един воин е да пази добитъка от човешки и животински хищници, и да осигурява сигурност за своето семейство. Чрез ритуали и церемонии, включително и обрязване, момчетата масаи са напътствани и наставлявани от своите бащи и другите старейшини за това как да станат воини. Дори когато са малки, момчетата масаи трябва да научат всички културни практики, обичайни закони и отговорности, които ще са им нужни, когато станат старейшини.

Масаите живеят в краали (бома). Колибите им са леко конструирани и полупостоянни. Те са направени от кал, пръчки, трева и кравешка тор. Кожите са използвани за постелки. Оградата около краала е направена от бодли на акация, които не позволяват на лъвовете да нападат добитъка. Мъжете са отговорни за ограждането на бома, докато жените изграждат колибите, доставят вода, събират дърва за огън, доят добитъка и готвят.

Масаите са монотеистични. Техният бог – Нгай, е създател на всичко. В началото, Нгай бил в едно с небето и земята, и притежавал всичкия добитък, който живеел на нея. Въпреки това, един ден земята и небето се отделили, и Нгай вече не бил свързан със земята. За да предотврати измирането на своя добитък, той изпратил стадата при масаите, на които заръчал да се грижат за добитъка му. Нгай има две основни прояви: добрият и великодушен черен дух и отмъстителният червен дух.

И воините и момчетата пасат добитъка. Старейшините ръководят и съветват за ежедневните дейности. Всяка сутрин, преди добитъка да тръгне да пасе, старейшината, който е главатар на бома, обявява графика, който всеки трябва да следва.

Продупчването и разширяването на меките части на ухото също са част от красотата на масаите, и мъжете и жените носят метални обръчи на разширените меки части на ушите си. Жените бръснат главите си и премахват два от средните зъби на долната си челюст (за устно предаване на традиционни лекарства).

Номадският начин на живот на масаите следва пътя на валежите през обширни земи, в търсене на храна и вода за огромните им стада от добитък. Племето масаи измерва богатството в броя добитък и деца, които един човек има. Мъжете могат да имат толкова съпруги, колкото могат да си позволят и да поддържат. Всяка съпруга е отговорна за изграждането на собствения си дом за себе си и своите деца. Сред съпругите съществува йерархия, като първата съпруга има най-голяма стойност и власт.

Всички нужди от храна на масаите са посрещани от техния добитък. Те ядат месото, пият млякото и в някои случаи пият и кръвта. Биковете, воловете и агнетата се колят за месото им при специални поводи и за церемонии. Целият начин на живот на масаите исторически е зависел от добитъка им, въпреки че по-отскоро, с намаляването на добитъка им, масаите са станали зависими от храни като сорго, ориз, картофи и зеле (познато за масаите като кози листа).

Въпреки че по традиция са се обличали в животински кожи, типичната дреха на масаите в съвременната епоха е един червен къс плат (шука), увит около тялото, както и голям брой формовани скъпоценности, носени по врата и ръцете. Те са носени както от мъжете, така и от жените, и могат да се различават по цвят според повода.

На 14-годишна възраст, момичетата са посвещавани в пълнолетие чрез официална церемония с обрязване, позната като Емората. В днешно време, женският ритуал по обрязване е забранен, и прилагането му изчезва сред масайската култура. Когато момичетата навършат пълнолетие, родителите им „запазват” някой воин от уважаван клан като подходящ съпруг за своята дъщеря.

За да се отбележи преминаването от момче към воин, обикновено се извършва една претрупана церемония (Еуното). Превръщането във воин означава, че един млад мъж може да се устрои и да създаде семейство, да се сдобие с добитък и по-късно да стане отговорен старейшина.

В началото на 19-ти век, племето масаи било сполетяно от трагедия. Чума по говедата и други болести убили голяма част от животните им, последвани от тежка суша, която продължила с години. Над половината от масаите и техния добитък загинали през този период. Скоро след това, над 2/3 от територията на масаите била реквизирана за създаването на ранчота за заселници, и за резервати за диви животни и национални паркове на Кения и Танзания.

Масаите са известни със своя танц със скачане (Адуму), изпълняван от мъжете в селото, които скачат във въздуха за да покажат своята сила и жилавост като племенни воини. Всеки младеж скача колкото може нависоко, докато останалите стоят в кръг и пеят.

Самбуру

Народът Самбуру живее в северна Кения, където подножието на връх Кения се слива със северната пустиня. Също като пасящите добитък нилоти, те пристигнали в Кения преди около 500 години, придвижвайки се на юг по протежение на равнините на Рифтовата долина, в едно бързо всепобеждаващо настъпление. Самбуру трябва да се местят на всеки 5-6 седмици за да осигуряват храна на своя добитък. Те са един независим и егалитарен народ, много по-традиционен от масаите. Обществото им е зависело от добитъка и войната толкова дълго, че им е трудно да преминат към по-уседнал начин на живот.

Панорамните планински вериги Ндото в северна Кения са част от грубата, красива, спокойна и запазена местност на номадския народ Самбуру. Горди, щастливи, дружелюбни, те се противопоставят на съвременния свят, вършейки традиционните си задължение и все още почитайки обичаите и цветните церемонии на своите прадеди.

Рифтовата долина в Кения е една суха и до известна степен неплодородна земя, и Самбуру трябва да се местят за да осигуряват храна на своя добитък. Общо между 5 и 10 семейства устройват лагери в течение на 5-6 седмици преди да преминат към нови пасища. Колибите им са направени от кал, кожи и тревни рогозки, наредени върху прътове. Около колибите се издига бодлива ограда, която да пази от диви животни. Тези селища се наричат манятас. Колибите са построени така, че да се разглобяват и транспортират лесно, когато Самбуру се преместват на ново място. Мъжете се грижат за пашата на добитъка, който е главната им прехрана. Жените отговарят за събирането на корени и зеленчуци, доенето на кравите, носенето на вода, събирането на дърва за огън, готвенето и грижата за децата. Те също отговарят и за поддръжката на своите домове. Задълженията на момчетата и момичетата са очертани по същото разделение на труда, помагайки на своите бащи или майки.

Плодовитостта е нещо много важно за Самбуру. Бездетните жени биват осмивани, дори и от децата. Момчетата Самбуру хвърлят кравешки изпражнения по колибите на жени, за които се смята, че са стерилни. Един ритуал за плодовитост включва поставянето на фигура от кал пред къщата на някоя жена. Седмица по-късно се устройва пир, при който съпругът кани съседите си да се присъединят в изяждането на заклан бик. Събралите се там хора се молят за дете.

Вярата в духовете на прадедите, и дори вещерството, са често срещани. Самбуру вярват в заклинанията и провеждат традиционни ритуали за плодовитост, защита, изцеряване и други нужди. Те също вярват в един зъл дух, наричан Милика. Гадатели (лайбон) предсказват бъдещето и изричат заклинания за да повлияят на предсказаното бъдеще.

Самбуру са много независими и егалитарни. Решенията за общността обикновено са вземани от мъжете (старите старейшини или едновременно старите и младши старейшини), много често под някое дърво, обозначено като място за среща на „съвета”. Жените могат да седят в един външен кръг и да коментират или да изказват опасения чрез някой мъж роднина. Въпреки това, жените могат да провеждат собствени срещи, и след това да предават резултатите от подобни обсъждания на мъжете за да бъдат разгледани от мъжкия съвет.

Племето Самбуру е имало културни конфликти със сомалийците, и затова гледат на исляма с голямо подозрение. Фактически нито един Самбуру не е ставал мюсюлманин. По традиция те вярват в един далечен създател, един върховен бог, когото наричат Нкай или Нгай, като други говорещи Маа народи. За Нкай се говори, че обитава красиви планини, огромни дървета, пещери и водни извори. Най-голямата надежда за един старец, наближаващ смъртта, е да бъде погребан с лице към някоя величествена планина – седалището на Нкай.

Женитбата представлява уникална серия от претрупани ритуали. Голяма важност се отдава на подаръците от младоженеца (две кози кожи, две медни обеци, кратуна за съхраняване на мляко, и една овца) и на подаръците за церемонията. Женитбата завършва, когато един бик – воден от майката на годеницата – влиза в колибата и бива убит.

Момчетата и момичетата преминават през едно посвещаване в пълнолетие, което включва обучаване в отговорностите на възрастните, и обрязване за момчетата. Два етапа на посвещение от по пет години накрая водят до издигането в старши воин (моран). Посветените тогава са свободни да се оженят и да се присъединят към оженените мъже (младшите старейшини). За момичетата, превръщането в жена също е отбелязвано от церемония с обрязване.

Тежки суши са намалили броя на достъпните пасища и с това количеството добитък, и като резултат са довели до спадане на богатството, общественото положение и величието на семейните групи. Обществото им е зависело от добитъка и войната (едновременно за защита и нападение на други) толкова дълго, че им е трудно да преминат към по-уседнал начин на живот. Предполагаемите облаги на съвременния живот често са нежелани за Самбуру.

Сред един безплоден регион с разпиляна растителност, Самбуру традиционно са пасели добитък, овце, кози и камили, всички от най-голямо значение за културата и начина на живот на Самбуру. Самбуру изключително много зависят от животните си за да оцеляват. Номадският начин на живот е съществен за тяхното оцеляване, тъй като опитите да се устроят в постоянни места са намалявали тяхната самостоятелност и способност да поддържат традиционните си ценности и практики.

И мъжете и жените носят ярко оцветената традиционна шука – къс плат, който свободно увиват около телата си. Това е подчертавано с много цветни формовани гердани, обеци и гривни. И мъжете и жените носят скъпоценности, които са изготвяни от жените. Мъжете Самбуру боядисват косата си с червена охра, а воините държат дългата си коса на плитки. Самбуру боядисват лицата си, използвайки поразителни шарки за да подчертават чертите на лицето си.

Самбуру обичат да пеят и танцуват, но по традиция не използват никакви инструменти, нито дори барабани. Имат танци за различни поводи в живота. Танцът на мъжете включва скачане, и високото скачане от изправено положение е много популярен спорт. Повечето танци включват мъжете и жените, които танцуват в отделни кръгове с конкретни движения за всеки пол. Въпреки това те координират танците си.

Арборе

Животът в долината Омо в югоизточна Етиопия не се е променил много от началото на първото хилядолетие. Над 200 000 туземци водят прост начин на живот, ловувайки и отглеждайки добитък по бреговете на река Омо. В селото, жените изграждат и разглобяват колибите по време на миграции. Има сериозни опасения за въздействието на огромна язовирна стена, която се изгражда в момента. Тя ще произвежда много необходимото електричество, но същевременно ще намали потока на реката и ще смекчи сезоните на наводнения и оттегляне. Ограждането на паркове за дивеч представлява друга заплаха, ограничавайки достъпа на местните туземци.

Народът Арборе са скотовъдци (животновъди). Те вярват, че пеенето и танцуването отстраняват отрицателната енергия, и щом няма отрицателна енергия, племето ще преуспее.

Жените от племето покриват главите си с черен плат и са известни с това, че носят много цветни гердани и обеци.

В миналото, Арборе са държали монопола в търговията със слонова кост. Те разменят добитък за земеделски продукти от Амаре Кокке и се сдобиват с обработено желязо от Керре и Борана. Арборе строят колибите си леко елипсовидни.

Арборе вярват в едно върховно същество-създател и баща на мъжете, когото наричат Уак.

Малките деца носят шапка, наподобяваща раковина, която предпазва главите им от слънцето. Арборе боядисват телата си, използвайки естествени цветове, направени от твърди примеси и камък.

Племето практикува традиционно танцуване и богатството се измерва от броя добитък, който притежава един туземец.

Каро

Долината Омо, разположена в Голямата рифтова долина в Африка, е дом на около 200 000 племенни хора, които са живели там в течение на хилядолетия. Сред тях има от 1000 до 3000 Каро, които живеят по западните брегове на река Омо и обработват земята чрез наводняване и оттегляне, отглеждат сорго, царевица и фасул. Каро са били известни със своите великолепни къщи (когато все още били богати на добитък), но след като изгубили богатството си, те усвоили много по-леките конични колиби. Всяко Каро семейство притежава две къщи: Оно – главната стая за живеене на семейството, и Гаппа – центърът за няколко домакински дейности.

Племената тук винаги са търгували помежду си за мъниста, храна, добитък и платове. Търговията по-отскоро е за оръжия и патрони. Неизбежно, с полагането на пътища през района, други стоки като бира и храна са намерили път до селата. Има сериозни опасения за въздействието на една огромна язовирна стена, която се изгражда в момента. Тя ще произвежда много необходимото електричество, но същевременно ще намали потока на реката и ще смекчи сезоните на наводнения и оттегляне, на които се осланят племената, живеещи надолу по течението, за да отглеждат посевите си.

Жените Каро са известни с продуктивната си работа и отдаденост да служат на семействата си. От изгрев до залез, те вървят пеша до работните си места – околният шубрак и полетата на племето Каро. Те вършат това всеки ден от живота си за да държат семейството си живо и здраво, докато мъжете от племето пазят селото и хората там от диви животни, ловуват крокодили или други хищници, или просто седят под някоя колиба и дъвчат тютюн.

Най-важната церемония в живота на един мъж се нарича Дими, с която неговата дъщеря се прославя и освещава за плодовитост и бъдеща женитба. Когато е преминал през Дими, един мъж става старейшина. Около 10 крави и 30 по-малки животни биват заклани, а друг добитък се търгува за кафе. Мъжете и жените се обличат с пелерини от животинска козина за да пируват и танцуват, а главатарите на селото освещават момичето.

Преди да са навършили 10 или 12-годишна възраст, момичетата шеговито са наричани „диви животни” или „момчета”, тъй като не могат да се държат като жени (да носят дрехи, да се омъжат и т.н.) преди да бъда обрязани.

Прескачането на бикове е посвещаващ обред за мъжество за момчета, които навършват пълнолетие. Голо, всяко момче трябва да прескочи гърбовете на кравите 4 пъти без да се проваля.

Също като Дасанеч и Банна, Каро практикуват ритуално танцуване и пеене. За да се подготвят за някоя церемония, те боядисват телата и лицата си с бяла креда, смесена с жълт камък, червено желязо и въглен.

Банна

Долината Омо, разположена в Голямата рифтова долина в Африка, е дом на около 200 000 племенни хора, които са живели там в течение на хилядолетия. Банна, наброяващи близо 45 00 души, са предимно земеделски народ, който населява високите области на изток от река Омо. Също като другите племена, Банна практикуват ритуално танцуване и пеене. За да се подготвят за някоя церемония, те се боядисват с бяла креда, смесена с жълт камък, червено желязо и въглен. Най-важната церемония в живота на един мъж се нарича дими, с която се отбелязват плодовитостта и брака на неговата дъщеря.

Банна са предимно земеделски народ, който населява високите области на изток от река Омо. Добитъкът и козите осигуряват мляко и месо, както и кожи за дрехи, подслон и постелки. Те също така изразяват богатство и престиж: без тях, един мъж е считан за беден, и в повечето племена той не може да се ожени, защото няма какво да предложи като булчински подарък.

Народът Бана (също така Банна или Бенна) са коренно племе от близо 45 000 души, в долната част на долината Омо в Етиопия. Банна са дружелюбни хора и изглеждат фантастично; жените носят много украшения, а мъжете са със сплетени коси, които получават, когато почетат посичането на враг или на диво животно.

Банна, също като Хамар, имат много уникални ритуали, като церемонията по прескачане на бик, през която един младеж трябва да премине за да се ожени. Прескачането на крави е посвещаващ обред за мъжество за момчета, които навършват пълнолетие. Подреждат се крави в една редица. Гол, посветеният трябва да скочи на гърба на първата крава, след това от една на друга докато стигне края на редицата. Той не трябва да пада, и трябва да го повтори успешно 4 пъти за да се сдобие с правото да стане съпруг. Изцяло отдадени на посветеният си син, майките и сестрите биват шибани с камшик до кръв, за да докажат своята смелост и да съпътстват момчето по време на изпитанието.

Банна са пастирско племе, чиято култура се върти около добитъка. Суровата околна среда ги принуждава да бъдат полуномади. По време на сухия сезон, мъжете извървяват дълги разстояния със стадата си, търсейки вода и трева, и за да събират див мед.

Банна са били изолирани от останалата част от Етиопия по свой избор, както и от отдалеченото им местоположение в южна Етиопия и границата с Кения. Те са тясно свързани със съседите си – Хамар, както в езиково, така и в културно отношение.

Банна са добри пчелари. Те разполагат с повече мед, отколкото могат да изядат, и затова го продават по пазари и по пътищата. Той е основният им източник на пари, с които да си набавят инструменти, които не могат сами да си направят.