Истинският енергиен недостиг

Мнозина днес са вманиачени от привидния недостиг на съответни ресурси за човечеството. Общото мнение е, че не разполагаме с достатъчно енергия, която да поддържа цивилизацията и че най-вероятно наличната ще се изчерпи съвсем скоро. Глобалното потребление на изкопаеми горива не е спирало да се покачва дори и покрай трудното намиране на нови залежи. Качеството и достъпността на наличната енергия също преживяват спад. Анализаторите ни казват, че предстоящият сблъсък между нарастващите енергийни нужди на човечеството и енергийното изчерпване на планетата ще доведе до глобален икономически срив в близките 50 до 100 години, освен ако не наложим драстични промени в подхода си.

Този енергиен анализ ни информира също, че има недостиг не само на изкопаеми горива, които да подхранват обществото ни, но и на необходимия капитал, който да ни позволи да направим каквото трябва, за да процъфтяваме. Вслушвайки се в безкрайните обсъждания на политиците и икономистите, обществото ни е стигнало до етап, в който нещата, които не можем да си позволим да направим, значително надвишават нещата, които все още са в наши ръце. Това допускане не чертае хубаво бъдеще.

Но ако насочим погледа си отвъд този рационален анализ и вместо това погледнем на себе си през една по-духовна призма – т.е. каквото отвътре, такова и отвън – ще започне да ни се разкрива възможността, че голяма част от това, което ни измъчва, може да е просто вътрешна, колективна проекция, основаваща се на страха, вместо самата истина. Наясно съм, че това е доста радикално твърдение в един свят, в който повечето от нас са убедени, че сме на прага на тотална природна и социална катастрофа. Но първо ме изслушайте, тъй като тази по-духовна перспектива намеква, че вече имаме на разположение огромно количество енергия, с която бихме могли успешно да преминем през всяко предизвикателство, което животът ни поднася. Още по-хубавото е, че тя е на разположение тук и сега. А и освен това тя е напълно безплатна. Единственото, което е необходимо, за да се доберем до този невъобразимо огромен запас от енергия, е да издигнем любовта към истината над привързаността към нашите истории за реалността. Едва тогава става ясно какво трябва да направим, за да разрешим проблемите си.

Ако съм научила нещо от годините, които съм прекарала във взаимодействие с различни шамански общности, то това е, че в живота всичко е енергия. Шаманизмът ни учи, че единственото място и време, в което енергията може да въздейства на живота, е точно тук и сега. Колкото и да обмисляме миналото или да се измъчваме от случили се вече неща, ние не можем да променим миналото. То е само един спомен. И колкото и да се притесняваме за бъдещето или да подчертаваме ужасяващите неизвестни, които то може да крие, ние не можем да го избегнем. То винаги е непроявен потенциал.

Преди да се запозная отблизо със шаманските общности, и особено преди да започна интензивна работа с растения на силата, като псилоцибин и Аяуаска, аз (като повечето хора) насочвах по-голяма част от жизнената си енергия или към самонаказване за предполагаеми минали грешки, или към притеснение за това какво може да се случи с мен и семейството ми в бъдеще. Работата беше там, че покрай огромното количество енергия, което изразходвах в самообвиняване и безпокойство, оставаше съвсем малко, с което да се концентрирам върху нещата, които исках да постигна тук и сега. Миналото и бъдещето, както впоследствие открих, са равносилни енергийни вампири. Те могат буквално да ни превърнат в зомбита, като ни отнемат волята, и накрая не разполагаме с почти никаква сила да въздействаме на реалността в единственото място и време, където това въздействие е от значение: тук и сега. Като позволяваме на миналото и бъдещето да изявяват претенциите си върху нашето внимание, ние несъзнателно им даваме разрешение да източват жизнените ни сили – ценното ни време и енергия – оставяйки ни накрая единствено със смесица от депресия и безпокойство.

Само се замислете по колко часа на ден прекарвате в тревожене дали или кога ще срещнете подходящия партньор в живота. Колко често се притеснявате как ще успеете да поддържате дома си, да задържите работата си, да изхраните семейството си, да спестите за пенсиониране, да изплатите сметките си или семестриалната такса на децата си?  Каква част от енергията ви се влива, докато се чудите защо сте избрали точно тази специалност, колко не си харесвате работата или сегашния си партньор, дали родителите ви са ви обичали и възпитали достатъчно, защо сте проявявали самоунищожителните си наклонности или защо не сте направили съвсем различни избори в живота? Сега умножете всичкото това мисловно време и енергия по седем милиарда и ще започнете да проумявате какво се крие зад истинския ни енергиен недостиг. Като добавим към тази сума цялостния сбор физическа енергия, която всички ние изразходваме в опита си да поправяме минали грешки или да отклоняваме страха си от бъдещето, вършейки неща, които не харесваме или които не целят нищо друго освен да усмирят безкрайните ни тревоги, ще получим нещо наистина потресаващо.

Единствената полезна страна на осъзнатостта ни за миналото е, че ни дава уроци, които можем да вземем със себе си. Багажът, в който всички сме трупали тези жизнени уроци– тежките ни резервоари, пълни със срам, упрек, вина, негодувание и емоционално самонаказване – става излишен в момента, в който стигнем целта си, която винаги е точно тук. Защо тогава не пуснем багажа и не задържим единствено уроците?

Единствената полезна страна на обмислянето на бъдещето е, че отваря прозорец към тук и сега, през който ние можем да насочим енергията си като лазерен лъч, за да проявим промените, които искаме да осъществим. Когато се взираме далече отвъд прага на непосредствеността и се опитваме да планираме за всяко едно бъдещо развитие, ние просто разсейваме вниманието си и разводняваме силата си да въздействаме върху настоящето, също като лазерен лъч, изстрелян в космоса. След сто километра от него са останали само разсеян куп протони, изгубили способността си да наелектризират каквато и да е субстанция.

Поради безкрайните брътвежи, изливащи се от новините и обществото днес, на човек му е простено да предполага, че силата, с която можем да въздействаме на сегашния момент, е станала неуместна. Все пак всяка война, водена днес, отразява реакция към някакво недоволство, като нейните застъпници са решили, че децата им трябва да се бият и умират заради него, тъй като искат да облекчат дадена травма, нанесена върху тях или предците им. Междувременно ежедневните натоварвания и мъки възникват от споделяното убеждение, че не можем да добиваме достатъчно ресурси, за да бъдат посрещнати нуждите на всички в бъдеще. Това предположение означава, че милиарди хора страдат от лишения или умират в този момент, така че малцина от нас да могат да натрупат богатство, за да се чувстват по-сигурни за утрешния ден.

Колкото и да е странно, ние сме били накарани да вярваме, че парите са най-ценният ресурс, който едно човешко същество може да трупа, докато всъщност те са просто хартийки, с които изявяваме претенции за бъдещи ресурси. Претенцията за бъдещи ресурси изобщо не е същото като действителния ресурс; тя е вписване в балансовия отчет на обществото. Но ето че ние безумно унищожаваме с тревожно темпо онези действителни ресурси, от които зависим да ни поддържат живи, за да съберем достатъчно количество хартиени претенции за потенциални бъдещи ресурси, което ще ни накара да си мислим, че имаме някакъв шанс да оцелеем, докато единствения възможен избор е да загинем. (Сякаш е възможно нещо друго освен това!)

Като опрем до същината, огромни количества човешка енергия – а оттам и по-голяма част от истинските ресурси на планетата – са насочвани или към борбата за това кой е бил прав (или е извършил неправда) в даден момент в миналото, или към безумното потребление на истински ресурси с цел натрупване на повече хартийки, които да харчим за в бъдеще. Очевидно е, че двете сфери, в които не разполагаме с никаква сила да довеждаме до промяна, са сферите, в които ние изливаме голяма част от общата си енергия. Не е чудо тогава, че започваме да се паникьосваме как няма да можем да намерим достатъчно енергия, която да ни изстреля към едно цъфтящо и щастливо бъдеще.

Покрай ръста на глобалното население и процентите на безработица такива, каквито са днес, се оказва, че милиарди хора по света разполагат с много свободно време. Мнозина от нас имат великолепни идеи как бихме могли да използваме това допълнително време, за да допринесем с нещо много по-полезно за своя побратим, отколкото това, с което бихме допринесли, като се бием помежду си или трупаме пари. На нас ни липсва необходимото пространство, в което латентната, излишна енергия на човечеството да може да пусне корени, да се натори и евентуално да разцъфне по своему, което би било в интерес на всички ни.

Ние толкова силно се стремим да разменяме незабавно личната си енергия за пари (за да се изплащаме за миналото или да отклоняваме бъдещето), че сме се убедили, че не можем да си позволим да си губим времето в създаването на безопасен съд, в който излишната енергия на човечеството да може да тече свободно, да се разширява и събира. Но да се трансформираме по този начин е най-добрият шанс, с който разполагаме, да създадем един поток от динамична и творческа енергия, който би бил достатъчно силен, за да пренесе всички ни в бъдещето. Колко луди трябва да сме, за да настояваме, че не можем да си позволим да спрем да се бием или да трупаме пари достатъчно дълго, че да извършим възможно най-важното нещо, което можем, за да се спасим от пълното измиране?

Решението за нашия енергиен недостиг, както споменах по-рано, става очевидно, като го погледнем от тази страна. Оказва се, че единственият ни реален избор, както лично, така и колективно, е незабавно да спрем да се бием в отговор на вчерашните обиди и да прекратим трупането на хартийки, които залагат утрешния потенциал. Не след една година, когато ще сме спечелили всички битки. Не след пет години, когато ще сме спестили достатъчно пари, за да се предпазим в случай, че светът се разпадне. Точно сега. Време е всеки един от нас да насочи погледа си навътре към собственото си сърце, да разбере къде се намира истинската ни енергия и тогава да я приложи по един любящ и животоутвърждаващ начин.

На практическо ниво ще трябва да се споразумеем да опростим всеки дълг и да анулираме всеки съществуващ запас от пари. Тогава ще можем да насочим вниманието си към определяне на най-състрадателния и разумен начин за използване на наличните глобални ресурси. Освобождаването ни от импулса – както личния, така и националния– да експлоатираме или контролираме огромни количества ресурси за сметка на хората, които отчаяно се нуждаят от тях, ще подхрани човешкото развитие в полза на всичко живо. На колкото повече хора предоставим възможността да дадат най-доброто от себе си, толкова по-здрави, щастливи и самореализирани хора ще можем да призовем, за да измислим по-добър начин как да боравим със сложната екосистема на Земята, от която всички ние зависим, за да оцеляваме. Просъществуването на нашия вид е цел, за която всички можем да сме единодушни, че заслужава внимание; това е цел, за която повечето от нас биха подпомогнали с удоволствие.

Също така ще трябва да простим на враговете си за нещата, които може да са ни причинили в миналото. Прошката изисква лично да ги освободим от всякаква бъдеща нужда да изкупят греховете си. Вместо да им кажем: „Вие го счупихте, сега вие ще го поправяте”, ние казваме: „Ето това е счупено. Кой сред нас може да ни помогне да го поправим по възможно най-добрия начин?” Ако успеем да постигнем тази промяна, тогава ще можем да съберем всичката енергия, която в момента изразходваме в борбата да поправяме минали неправди, и да я насочим към разрешаването на належащите проблеми, които пораждат нещастие по целия свят. Вместо вечно да се бием и умираме, тъй като не можем да повярваме, че е възможно да живеем в мир с враговете си, защо не се опитаме да заживеем заедно в мир и да видим какво ще донесе този избор? Спрем ли да се бием и боим един от друг, ставаме свободни да бъдем любящи, добри и състрадателни към някогашните си врагове, и те стават свободни да се отнасят по същия начин към нас.

Истината е, че човечеството не е изправено пред енергиен недостиг. Истинският недостиг в настоящето е на необходимата сила на волята да изместим почти безкрайния си запас от човешка енергия от изплащането на миналото или отклоняването от бъдещето, за да си дадем свободата да постигнем необходимото тук и сега. Ако по някакъв начин успеем да осъзнаем силата, криеща се в това решение, то тази планета и цялото човечество ще процъфтят. Така раят на Земята може да се превърна в наша съдба. Дотогава си оставаме едно спящо семе в градината на живота, несъзнаващо величието на нашия потенциал.

- Айлийн Уъркман

Източник: http://realitysandwich.com/170559/real_energy_shortage/

Активизмът в новата история

Долният текст е извадка от книгата „Новата и древна история” на Чарлз Айзенщайн

„Духовете на земята вече можеха да ни подкрепят”

Едно от най-въздействащите изречения в книгата „По-красивия свят”… беше „Нека се пазим от всяка революция, в която не е наличен елементът на играта, празненството, мистерията и хумора. Ако борбата е предимно мрачна, то тогава тя може да не е никаква революция.”

Хората смятат това за наивно. Играта и празненството може да изглеждат леко повърхностни с оглед на неумолимата унищожителна машина, която не приема друга логика освен логиката на силата. Трябва да сме сериозни и да не си губим времето в игри, като бягаме от действителността. А що се отнася до празненството – не трябва ли първо да изчакаме, докато има за какво да празнуваме?

Според мен е точно обратното. Обърнем ли революцията в състезание по сила, то със сигурност ще загубим срещу противник, превъзхождащ ни многократно. Още по-лошото е, че ако победим, ще подкрепим установената световна история, с което ще се превърнем в нова версия на врага, който току що сме победили. Това е историята, разглеждаща ни като картезиански отделни Аз-ове, които със сила манипулират една външна реалност. Също както цивилизацията се е стремила да надвие Другото (природата), така и ние в момента се стремим да надвием едно Друго със същите методи. Както е написал Филип К. Дик: „Да се бориш срещу Империята означава да бъдеш споходен от нейната лудост. Това е парадокс: онзи, който победи част от Империята, ще се превърне в самата Империя; тя се размножава като вирус, който налага своята форма върху враговете си. И по този начин той се превръща във враговете си.”

Но съществува и друг начин. Той е по-ефикасен и също води до промяна, макара че човек трябва да пожертва егоистичното удовлетворение от господстването над поразения враг. Наскоро получих следния пример за този друг начин от Даниел Шрайбър от забележителната общност Старсийд  в близост до Байрън Бей, Австралия. Той разкрива част от силата, която става на разположение дори и при изместване в последния момент от сила към игра.

Преди 22 години, когато се преместих да живея в Байрън Бей, се сприятелих със „сбирщина” активисти, които проведоха първия успешен горски протест в света. В общността циркулираха странни идеи за опазване, които вече съм разсеял, но тогава ми се сториха интересни. Моделът „ние срещу тях” се вихреше във всичките си противоположности и динамики, и макар да имаше и победи, „звярът” изглеждаше неотстъпчив, добре финансиран, и разполагаше с всякакви социални, юридически и политически лостове, с които да обърне играта. Осъзнах, че ако човек е активист и е инвестирал емоционално в даден резултат, тогава заплахата се обръща срещу човека и става невъзможно той да „спечели”, но ако човек може да протестира, без да е  инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.

Наскоро участвах в един успешен протест против фракинга, който продължи повече от два месеца и привлече близо осем хиляди жители от малката ни общност в Байрън! Тучният ни лагер включваше голям автомат за капучино, масажи, свещен огън, медиен център, кухня, която изхранваше над 200 души на ден, и др. Дълго време успяхме да не допуснем миньорите, като използвахме различни тактики, включващи видеозаписи с дронове, прегради, кули, 24-часово наблюдение, изпращане на известия до политици, полицаи и корпоративни директори, трениране на държавни служители, и подготовка за сблъсък, когато правителството реши да изпрати 800 тежко въоръжени полицаи, които да разтурят лагера! Цялата мисия бе планирана и разгласена, бяха резервирани хотелски стаи, докато напрежението растеше в очакване на нападението. Три дни преди пристигането на войските научихме, че и четирите новинарски канала ще снимат от въздуха, което после щеше да бъде излъчено по целия свят сякаш участвахме в истинска „война”. Планирахме как да посрещнем войските и зачакахме. Хрумна ми идеята да нарисуваме огромна аборигенска картина върху земята, която да бъде видяна от хеликоптерите и наистина да влезе в „новините”, и да проведем церемония, която щеше да бъде водена от местната туземна общност и в която щяха да вземат участие 500 от нас с пляскащи пръчки, големи огньове, всички мъже щяха да са боядисани в бяло и водачът щеше да свири на диджериду в продължение на три дни! В историята не бе имало случай полицията да спира аборигенска церемония, и затова предложих идеята на жените старейшини, които бяха силно разтревожени от наближаващия сблъсък. Те не за първи път бяха изпадали в тази ситуация, която винаги свършваше по един и същ начин… всички чернокожи, както и много бели поддръжници, биваха арестувани, и миньорите отново започваха да копаят. Възрастните жени мигновено се оживиха и развълнуваха, като видяха рисунките за дългите 45м игуана и 105м змия на дъгата, и започнаха да добавят точки, звездния куп Плеяди и отпечатъци на ръце. Битката вече заприлича на голяма забава и церемония, и задвижи енергията сред хората. Дадоха ни разрешение да влезем в свещените ями с охра, за да извлечем тонове бяла охра, с която да започнем да маркираме огромната картина, и в онази вечер се прибрах вкъщи, за да взема художествени материали… развълнуван.

На следващата сутрин получихме обаждане от лагера, в което ни казаха, че правителството е отменило конфликта и е щяло да разследва компанията за корупция! Върнах се в лагера и заварих голямо празненство, и още докато пристигнахме с моя приятел Майк, жените старейшини ни грабнаха и ни отведоха на среща на старейшините. Една жена ме дръпна, погледна ме в очите и ми каза, че причината да отменят конфликта е била, защото сме се захванали с изкуство и церемония, и ме помоли да й дам копие на диаграмата, което да запази за децата си, така че да запомнят този ден и как да се справят в подобни „бледолики” ситуации. Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта! Тогава научих много ценен урок за това как можем да избегнем дадена криза, като използваме по-високата „технология” на сърцето. Една голяма възможност за сплотяване на нашата общност, която вместо сблъсък, предлага споделен творчески път.

Две изречения от тази история се загнездиха в ума ми. Първото е: „Ако можеш да протестираш, без да си инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.” Това, което той иска да каже, не означава да спрем да се грижим за земята, водата и общностите, които искаме да опазим. По-скоро той ни предупреждава за привързаността ни към това да сме победителите или загубилите в един конфликт. Когато тази привързаност е налице, изходът ще бъде повлиян от развитието на психологичните драми, тъй като събитията в нашия живот протичат като отражение на собствените ни сенки, страхове, неразрешени вътрешни конфликти и т.н. Да вземем един доста прост пример - ако протестиращите таят несъзнателната мотивация да възприемат себе си като праведни, храбри и достойни за похвала, тогава загубата на битката и хвърлянето в затвора може да се окажат по-задоволителни и от победата. (С това не искам да кажа, че тази мотивация е водеща при всеки протестиращ, но понякога наистина е налице темата „Тук ние, праведните, сме се събрали на страната на Доброто”.)

Дан говори за едно отношение на служба и доверие. Ние служим на някаква цел, но не знаем как ще бъде постигната тя, и също така осъзнаваме, че е възможен и още по-добър изход от очаквания. Дан ни дава пример как можем да използваме играта в духа на протеста и отвъд него, като предлага също да се ръководим от духа на играта. В духа на играта ние не налагаме изхода на останалите играчи. Самата игра придобива собствен живот.

Втората фраза, която ми направи впечатление, беше: „Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта!” Духовете на земята не могат да ни помогнат, ако ние самите настояваме да контролираме ситуацията. Техните методи не са като нашите. Тактиките, включващи игра, хумор и церемония дават на земните духове пространство, в което да действат.

Според мен, за да бъдат ефективни тези тактики, те не трябва да бъдат просто тактики. Парадигмата на силата може скришом да се прокрадне обратно под формата на: „Ние просто си празнувахме, а вижте какво направиха онези гадни полицаи!” Ако е налице част от тази представа на жертвата или мъченика, то тогава ще е налице и емоционалната привързаност, за която предупреждава Дан, и тактиката няма да проработи. Празненството не може да се случи, ако очакваме или се надяваме то да бъде прекратено. Тук вече се намесва парадигмата на силата, която засрамва врага и кара страничните наблюдатели да се надигнат възмутени срещу тях. Празненството и играта трябва да бъдат истински, като изхождат от светоглед, в който те възникват по естествен път. Не е ли това света, който искаме да създадем?

Пристрастеността, климатичните промени и психологията на възстановяването

Наскоро публикуваната в „Хъфингтън поуст” статия, носеща името „Открита е възможната причина за пристрастяванията, и тя не е това, което си мислите”, ме накара много да се замисля за отношението ни към феномена пристрастеност и как обществото подхожда към него. Като начинаещ културен еколог и студент, изучаващ изгряващото поле на екопсихологията, нямаше как да не направя сравнение между отношението ни към пристрастеността, наркотиците и възстановяването, и отношението ни към нефта, газа, въглищата, необуздания капитализъм и всички неща, в които си мислим, че трябва да продължаваме да инвестираме, макар и да знаем, че вече не са в наша полза, както и в полза на живота на Земята. По какъв начин е свързана пристрастеността с отношението ни към живия свят? По какъв начин ние, като общество, сме се отнасяли към планетата ни и сме решили как да се справим с екологичната криза, пред която сме изправени в момента? В края на краищата начинът, по който се отнасяме към хората, борещи се със пристрастеността, влияе върху това как възприемаме по-мащабните злоупотреби, извършвани от нашето общество: непрестанното извличане на изкопаеми горива, присвояването на земя, и ежедневните дози, които цивилизацията ни трябва да взима, за да не изостава от обичайната работа. Който и да е анализ на пристрастеността като последица от глобалните климатични промени би спомогнал много, като разгледа нещата, от които зависим, за да поддържаме цивилизацията, и дали тези процеси подпомагат или спъват способността ни да функционираме психологически. Докато добиваме по-холистично разбиране за пристрастеността и проумяваме излишъка от борбата с наркотиците, вероятно бихме могли да развием способността си да разработваме по-сложни психологични рамки, с които да поправим и екологичната криза.

Авторът на статията, Йохан Хари, разглежда традиционните модели на пристрастяване. Той говори за остарелия експеримент, при който един плъх е вкаран в клетка, където са му предоставени две бутилки вода, от които да пие. В едната бутилка има само вода, а другата е смесена с кокаин. И ето, плъхът харесва примесената вода и започва непрекъснато и пристрастяващо да пие от нея, докато не умре. Този научен експеримент архетипно е характеризирал какво означава да бъдеш пристрастен към наркотиците, но поради прекомерното му опростяване и съсредоточаване единствено върху физическото „измамване на мозъка” той е ограничил разбирането ни за по-дълбоките изводи за същността на пристрастеността и как да подхождаме към деликатния процес на възстановяването. Той осъжда пристрастения и пренебрегва обстоятелството.

Експериментът бил повторен през 70-те от професорът по психология Брус Александър, който искал да вникне по-надълбоко. Той забелязал, че при първия експеримент плъхът бил оставен съвсем сам в клетка, като нямал какво друго да прави, освен да пие вода с кокаин и да се друса по цял ден. Брус решил да направи няколко промени, за да придаде по-различен привкус. Той построил цял „парк за плъхове”, в който имало играчки, тунели и други плъхове, които да си взаимодействат. Бутилките били поставени в тази нова среда и резултатите били следните:

„На щастливите плъхове не им хареса дрогираната вода. Предимно я отбягваха, като консумираха по-малко от четвърт в сравнение с изолираните плъхове. Нито един от тях не умря. Въпреки че всички плъхове, които бяха сами и нещастни, станаха пристрастени, това не се случи при нито един от плъховете в щастливата среда.”

След този експеримент той изкарал плъховете от парка им и ги изолирал, като в продължение на 57 дни били изложени единствено на двете бутилки. След като станали силно пристрастени към кокаина и изпаднали в много тежко състояние те били върнати обратно в парка при своите приятели и играчки. Тогава Александър забелязал, че те показали невероятна способност да се нагаждат бързо към новата среда. Плъховете преминали през леки симптоми на отказване, които не след дълго отминали, и те отново заживели нормален живот. „Добрата клетка ги е спасила”, пише той.

Това, което можем да научим от тези експерименти е, че пристрастените си остават такива и много често умират, ако не е налице някаква здравословна среда, към която да преминат. По същия начин екологичната криза е, до голяма степен, криза на пристрастеността. За да доразвия тази идея, ще се позова на един доклад от 2009, публикуван в списание „Екосайколъджи”, в който авторът Кристофър Бейли прави сравнение между класифицирането на пристрастеността в ДСН (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства) и това как тези подточки могат реално да бъдат приложени към начина, по който обществото ни използва ресурсите. Общо взето, колкото повече изкопаеми горива използваме, толкова по-надълбоко трябва да копаем, за да ги извличаме, и толкова по-нестандартни стават методите (например катранените пясъци). Това е класически симптом на пристрастяване, тъй като пристрастените обикновено са готови на всичко, за да продължат да приемат дозата си, въпреки че са наясно, че ресурсите им са на изчерпване и че в един момент вече няма да разполагат с тях и ще създадат безпорядък.

Друго класифициране на пристрастеността, което Бейли споменава, гласи, че пристрастените обикновено продължават да злоупотребяват, макар да знаят, че проблемът е породен или изострен от самата субстанция. По същия начин ние продължаваме да пробиваме, да извличаме, да използваме фракинг, да копаем, да отделяме, да взривяваме, да разтопяваме, да преработваме, да рафинираме и т.н., макар да сме наясно, че като продължаваме да прилагаме тази самоубийствена алхимия, ние физически отслабваме способността на планетата да функционира, и същевременно излагаме на риск способността на други видове да се приспособяват и оцеляват. Ние продължаваме да си взимаме наркотика (нефт, газ, въглища), независимо че те усилват климатичните промени и допринасят за най-масовото изчезване на видове, което се е случвало на планетата през последните 65 милиона години. Ние го правим, осъзнавайки случващото се, и знаейки, че ние го продължаваме. Това е пристрастяване в най-подвеждащата му фаза, от която ние, като общество, едва сега се събуждаме. Докато се съвземаме от съня, като култура, и докато политиците вече не могат да се измъкват, като отричат натрупалите се научни доказателства, ние най-накрая можем да започнем процеса на възстановяване. Това е един процес, който ще ни надживее, но поколението ни може да изиграе много важна роля, като го започне.

Това, което можем да научим за възстановителния процес, според Хари, е, че той протича най-добре, когато е налице някакъв алтернативен модел. Той пише: „Можете да изградите система, която цели да помага на пристрастените да възстановят връзката си със света, и с това да загърбят своята пристрастеност.” Накратко казано, нуждаем се от напълно различна операционна система, както се изразява Бъкминстър Фулър, такава, която разполага с нови играчки и тунели, отношения и поведения, и чиято обратна връзка с биосферата не е унищожителна и, в идеалния случай, е възстановителна и възраждаща.

Така че вместо да се хвърляме срещу институциите, политиките, корпорациите и отделните индивиди, допринасящи най-много за усилващите се климатични промени, ние бихме могли да погледнем този проблем от много по-широка перспектива. Въпреки че разкриването на виновниците за, и печелещите от, климатичните промени е от критично значение за движението за опазване на околната среда (и аз не намеквам да спираме да го правим), ние вече трябва да преминем на следващия етап, ако искаме да постигнем съществена промяна. Този вид опазване на околната среда, който само напада, без да предлага решения, е вкоренен в същото мислене, както и борбата с наркотиците, мислене, което вкарва хора зад решетките и, по същество, продължава онова, срещу което се е обявило. Това е психологическо понятие, което може временно да върши работа, за да предотвратява унищожение, но не се равнява, и никога няма да се равнява, на цялостната промяна, която би характеризирала здравословното общество, в което всички ние бихме искали да живеем.

Но не ме разбирайте погрешно, нуждаем се от съпротива, съпротивата е нещо прекрасно, и тя върши работа, както красиво демонстрира скорошната забрана за фракинг в Ню Йорк. Животоподдържащата система на планетата е застрашена на почти всяко физическо равнище и ние трябва да я защитаваме на всяка цена. Просто искам да кажа, че ние работим, за да инвестираме енергия в премахването на старото, но не толкова, колкото инвестираме в изграждането на нещо ново. Тъй като при изграждането на нови модели за функциониране на обществото, дори и ако са само на теория, ние реално премахваме структурите на властта, които унищожават животоподдържащата система на планетата, докато откриваме пътя към едно по-устойчиво общество.

В статията си Хари заключава, че пристрастеността просто е търсене на някаква смислена връзка. Когато в средата не са налице съществени или здравословни начини за формиране на връзки, хората прибягват към наркотиците в опит да запълнят празнотата в себе си. Според мен пристрастеността е симптом за по-голямо отделяне от Земята, от другите видове и един от друг. Трябва да се обърне внимание точно на този вид лечение, за да започнем истински да превъзмогваме пристрастеността си към изкопаемите горива и да тръгнем по пътя към устойчивото възстановяване, както индивидуално, така и колективно.

Осъзнавам, че отново и отново се връщам към мъдростта на покойният психолог Джеймс Хилман:

„Психологията, толкова отдадена на събуждането на човешкото съзнание, трябва да осъзнае една от най-древните човешки истини: не можем да бъдем изучавани или лекувани отделно от планетата.”

Колкото повече се грижим за цивилизационните патологии на пристрастеността, толкова по-малко тя ще се оформя в живота на отделния човек, и толкова по-здрави ще бъдем ние като култура, осъзнаваща фундаменталната си взаимозависимост с всички форми на живот на тази наша дива и красива планета, която търпеливо ни изчаква да обърнем повече внимание.

Автор: Сара Ливайн

Източник: http://realitysandwich.com/248585/addiction-climate-change-and-the-psychology-of-recovery/

Ретроспекция, Пукалпа 2000: Мистичен ужас

Долният текст е извадка от книгата Visionary Ayahuasca: A Manual for Therapeutic and Spiritual Journeys

май, Церемония

Тази вечер не ми се пие. С тътрене влизам в малоката. Пристигнах в Пукалпа преди няколко церемонии, преди по-малко от десет. Винаги е едно и също. Очаквам с нетърпение всяко едно от преживяванията си там. Очаквам с нетърпение този конкретен миг, най-великото приключение, в което някога съм се впускал, но още със започването му, страхът се включва към танца. Страхът нараства с всяка изминала вечер, в крак с новите невидими сблъсъци. През последните няколко дни прераства в ужас, и през последната вечер успявам да го преодолея. Това е четвъртото ми преживяване за по-малко от година. Познавам процеса - научих се да работя с него. Просто трябва да го следвам докрай, затова и всяка вечер изпивам поднесената ми доза, дори и да е голяма. Трябва да задържа намерението си и с това да събудя в себе си доверие към работата на Гилермо. Да погълна цяла чаша означава да преодолея сянката на страха, която се опитва да ме докопа всеки ден.

Тази вечер е особено трудна. Церемонията наближава и стомахът ми е свит на топка; не мога да се отпусна и постоянно треперя. Трудно ми е да държа страха настрана… уплашен съм.

Опиянен съм още при влизането си в малоката. Сядам. Гилермо го няма. Майка му, Мария, и другият лечител чакат. Изведнъж се успокоявам; оставам се на замайването. Трябва да разберете, че при мен церемониите се проточват и през деня. Процесът се ускорява. Изпълването и изпразването на дробовете ми се забавя. Понякога безшумните вълни на дишането пораждат трептения в тялото. Ефектът от опиянението бавно се усилва. Въпреки че се чувствам добре, възниква една неспокойна мисъл: „Все още не съм пил, а вече съм мареадо (замаян)…

Още повече се отпускам и оставам мисълта да отмине заедно с измъчените си сестри. Вече всеки път, когато предстои да приемам отварата, тялото ми се подготвя няколко часа по-рано. Свикнах с усещането, но този път е по-силно.

Отпускането ненадейно се изостря. Гилермо влиза в малоката. Той сяда и започва непринуден разговор, смеейки се с останалите. Тази вечер е безгрижен. Погледът му е оживен. Прозява се, докато налива чаша Аяуаска, след това мълчаливо прекланя глава към чашата и остава неподвижен.

Опиянението ми моментално се възвръща.

Появява се една мисъл: „Щом усещам опиянението толкова силно, това е защото той работи върху мен от разстояние. Той го показва в момента.” Това не е някаква демонстрация на сила, а просто признак за възникналата силна връзка между нас. Той изцяло контролираше ситуацията, и преживяването започна много преди самата церемония. Той казва, че докато трае церемонията, ще приемем и друго растение на силата, ренако (Ficus schultesii), което щял да ми покаже на следващия ден.

Изпивам чашата и сядам, изненадан и леко неспокоен от новия план. Той изключва осветлението – една стара, кръгла неонова крушка, в която непрестанно се блъскат насекоми. Хрумва ми следната метафора: „Аз също искам да се придвижа към светлината, но внимавай – доближавай се постепенно, мой малък комар аяуаскеро. Или в противен случай, прас!”

Черно

Усещам как опиянението ми се надига, без никакви видения.

Тялото ми започва да вибрира все по-силно. Тайно се надявам той да запее. Така половин час преминава в тишина, и тогава той ме повиква. Това е моментът. Много съм опиянен и треперя. Виденията се появяват и трябва отново да пия?

Отварата е прозрачна и е поне половин чаша. Всеки курандеро изпива своята, както и останалите присъстващи.

Тогава всичко се случва много бързо.

За миг реалността тотално се променя. Обграждат ме най-различни духове, които никога не съм виждал преди. Ужасни викове и стенания връхлитат върху психиката ми, но са безуспешни, отстранени от моя ум, който е бил втвърден от процеса на случващото се.

Най-красноречивото изобразяване на това би билa „мистичната научна фантастика” на Текс Ейвъри.* Сякаш се намирам в пространството между две мисли.

Усещам духовете в тяхното пространство. Изцяло са покрити с движещи се шарки. Напомнят ми на шарките на танцьори в пау-уау или на одежди на шамани от Урал. Невероятно красиви и омайващи, шарките се движат оживено по безоките им лица. Приличат на някакви сложни кукли, на марионетки, сътворени от някой гений, владеещ божествената механика.

Те са разположени в някаква стая. Един от тях се доближава до мен. Той се навежда над главата ми в пълна тишина. Отварям очи и го виждам. Събират се различни звуци и един конус от шарки се спуска от устата му към върха на главата ми. Той бавно навлиза в мен. На този искрящ конус се появява ново и странно видение, което се приближава към мен. Крокодили с ярки цветове. Плътността напълно е изчезнала – това са живи гравюри, нарисувани двуизмерно. Невероятно издялани, те се застъпват една друга.

За миг се сещам за невъзможните картини на Ешер.

Думата „смърт” се опитва да изплува във вътрешното ми пространство, но серия от леки спазми я избутва настрана.

Крокодилите се спускат в мен. Аз им позволявам. Възвръщам усещането за тялото си.

Бавно до мен достига някаква мелодия. Шарките се завръщат на фона на червата ми, и от бавното им движение възниква една мелодия, икаро.

Стискам зъби, само за да не запея.

Тогава изведнъж възприятието за горната част на тялото ми бива възвърнато от течността, надигаща се с вихрена скорост от стомаха към устата.

Смайващо завръщане.

Имам време само да отворя устата си, и повръщам.

По-късно Микел, един от „другарите ми по кофа”, ми каза, че съм повърнал само няколко минути след като съм пил, а аз имах чувството, че преживяването бе продължило цял живот.

Мисълта ни вписва във времето.

Когато мисълта изчезне, времето се разтяга безкрайно.

Тогава, освободен от течността, вече нищо не е под мой контрол. Все още в тишина, сякаш съм бил освободен, аз политам към света на духовете.

Една анаконда пропълзява през поредица желатинови кухини – средата е мозъка ми, а усещането е екстаз. Той започва да трака, докато в мен нараства силно усещане за сила.

Аз го улавям с двете полукълба на мозъка си и издавам глухо ръмжене. Анакондата отлита, но той е с гласа на хищен вълк.

В този ценен момент двама от курандеросите повръщат.

Тялото ми замръзва в дълбок ужас.

Вината е моя. Липсата ми на концентрация, забравяйки себе си – всички сме в един съд, а аз направих грешна стъпка. Мислите ми започнаха да се завъртат.

Хващам се за една премигваща мисъл, веднага щом се оформи в мен.

Изпадам в моя ад.

В мен се надига странното убеждение, че съм свалил всякакви защитни прегради.

Отварям очи и се съсредоточавам, за да се задържа в малоката. Приклекнал съм като дива котка с широко отворени очи и се вглеждам в човешките ми събратя, опитвайки се да задържа мислите си в този свят. Тревогата нараства – качвам се на бързия влак на своята вина. Концентрацията изчезва, страхът нахлува в мен.

Надигат се сълзи. Изпитвам тъга, задето действах неправилно поради невнимание.

Тази ужасяваща примка безжалостно разгръща господството си над моя ум. Виденията стават хаотични.

„Господи, какво направих?”

Тялото ми трепери, сълзите потичат.

„Съсредоточи се!”

„Съсредоточи се!”

„Сега!”

„По дяволите! Мамка му!”

„Забрави тези мисловни простотии!”

„Излизай от този апокалипсис!”

„Ааааааа!”

(Това е резюме, разбира се.)

Гилермо се изправя. Той застава пред мен също като духа, който видях по-рано. Подгъва леко колене. Изглежда огромен – туземен сумо борец. Той запява на сантиметри от челото ми.

Междувременно останалите започват да викат за помощ в малоклата. „Ян? Ян?” Трябва да спомена, че ги успокоявах преди церемонията. „Вижте какво, ако възникне някакъв проблем, само ме извикайте, и ще ви помогна да отидете при Гилермо.” Признавам, че не очаквах да бъда в подобно състояние. В отговор на призивите им, кутрето ми се помръдна на милиметри към тях. Само това мога да направя тази вечер, за да помогна на приятелите си. Един подир друг, те викат: „Гилермо? Помощ!”

Той вече е върху мен и пее на висок глас и със забързано темпо някаква заглушена, войнствена песен. Никога не съм го чувал да вади такъв глас. Треперя като пиленце, паднало от гнездото в смразяващия сняг. Песента навлиза дълбоко в мен. Поражда кратки, ужасяващи видения, но предимно поражда шокове в органите ми. Разтваря се от заложения в нея смисъл. Енергията на песента поражда нови мисли. Главата ми се поклаща в ритъм с песента. С всяко поклащане приижда нова вълна на вътрешен контрол, като мисловна броня. Следвайки ритъма на песните, мислите ми поемат в следната посока:

„Не позволявай на тези отрицателни мисли да властват над ума ти!”

„Усещането за вина – погледни го със змийските си очи.”

„Не се оставяй да бъдеш отнесен.”

„Виж го такова, каквото е: негативност.”

„То е част от миналото.”

„Не можеш да промениш нищо.”

„Само ще се поболееш от това.”

„Виж мисловните му механизми.”

„Истина или лъжа?”

„Единственото, което можеш да направиш, е да наблюдаваш това усещане с вътрешното си око, да го разпознаеш, когато отново се появи. Истината и лъжата не са от значение. Разпознай го на мига, не му позволявай да се движи.”

„Разпознай го на мига преди да е станало твърде голямо.”

„Убий го, докато е още в зародиш.”

„Нека това пътуване ти разкрие следното учение.”

„Едно учение на бдителност.”

Главата ми започва да се тресе. Прекалено силно е. Простенвам.

Песента приключва. Още по-опиянен съм.

Всички започват да се движат из малоката. Корабът потъва. Другите лечители запяват, а Гилермо се погрижва за всеки един човек.

Това продължава през цялата нощ, до самия изгрев.

Осемчасова буря. Осем часа лудост.

Останах приклекнал като котка, пропъждайки мислите си. Виденията бяха непоносими, импулси, страх. Всеки път е едно и също: колкото по-нависоко те издига преживяването, толкова по-трудно е спускането след това, сякаш едното не може да се осъществи без другото.

Двете страни на човешката природа – светлина и мрак. Знанието трябва да протича и в двете посоки. Медицината. През цялата нощ бях изправян отново и отново пред страха от себе си. При това чувствително състояние, в което всички бяхме свързани, ми беше трудно да намеря отдих в бдителността, особено поради силата на новата отвара.

Накрая всички се върнахме у дома благополучно. Обратно към споделяното от всички състояние, към света, който познаваме. Гилермо идва до мен и ме пита как е минало всичко. Унилата физиономия, която му показвам, го кара да избухне в подкупващ смях.

Той ми казва: „Bastante fuerte para mí. (Достатъчно силно за мен.) Аз странствах из вселената.” Той посочва към тавана на малоката и ми казва: „В стомаха ми се движеха разни неща. Червата ми се гърчеха.” Усмихвам се и си казвам наум: „По дяволите, при мен не само червата се гърчеха, но и цялото ми тяло и мозък покрай тях.” Той ме погледна и имитира леко гърчене, една малка подигравка с гърчовете ми през нощта. „Цяла вечер те чувах в ума си. Ти повтаряше (наподобявайки гласа на малко дете): „Тате, тате, помогни ми, ayúdame.

Той избухва във войнствен смях, който оказва моментален терапевтичен ефект върху мен. Разсмивам се; отмората мигновено настъпва. Смея се на себе си. Шегата е колкото вярна, толкова и добра. Имах нужда да съотнеса преживяното от мен.

Тогава той отива да поспи.

Призори, вече успокоен, заспивам. Докато се събуждам, си представям курандеросите като сърфисти; въздействието на растението на силата е тяхната вълна, то отваря вратата към други светове, то е тяхна опора. Изминалата нощ беше цунами, но аз бях със Сребърния Сърфист.

Излизам от спалния си чувал. Внимателно отпивам малко чай и отхапвам от бисквита.

По-късно се срещам с Гилермо. Седнали сме в градината на малката му къща в района Яринакоча, една изчистена наслуки джунгла пред малоката. Той гали безгрижно някакъв храст с усукани корени. „Ето кого срещна снощи.” Пръстите му се плъзгат по растението, докато погледът му е насочен към мен. Без да съм го попитал нещо, той напява следното: „Дядо ми винаги казваше: „Не сграбчвай енергията.”” Тогава той се оттегля и ме оставя сам с мислите ми. Изненадан съм. Обикновено словесните ни съобщения – не смея да кажа разговори, испанският ми е твърде нешлифован – се ограничават до изцяло материални въпроси. Но сега думите му придобиват съвсем друг смисъл след преживяната от мен нощ.

Оставам замислен. Получавам проблясъци от нощта, спомени за определени моменти се смесват с казаното от него – с погледа, усмивката, тонът на гласа му. Намерението в думите му, един спомен, и факта, че той заобиколно ми предава послание, използвайки нечии други думи, за да илюстрира определено мое отношение, кара нещата да се наместят в ума ми. Всичко това разкрива едно по-дълбоко послание между усещането и думите, между отношението и паметта, което звучи по следния начин:

„Остави мислите си.”

„Те са като поток; спреш ли течението му, така все едно създаваш язовирна стена. С това наводняваш съзнанието си.”

„Остави мислите си да текат с добро чувство.”

„Потокът се разширява и прераства в спокойна река.”

Оставам тефтера настрана за малко, защото получавам проблясъци, докато пиша! Не наблюдавам мислите си – аз съм обладан от тях.

Замайване.

Практична работа.

Прекарвам деня в опити да медитирам, след това размишлявам и накрая малко доразвивам.

В света на виденията можеш да наблюдаваш пораждането на една мисъл. Разпознаваш чувството, от което тя възниква, емоцията, на която тя е отражение, и можеш да избереш – не като мислиш, а като се вслушаш в чувствата си. Можеш да избереш дали да позволиш или не това пространство да се оформи в и около теб.

Мислите ти трябва да бъдат държани под наблюдение, тъй като те са пряката ти връзка с невидимия свят.

Ако си мирен в тихата си радост, тогава това е израз на просто, но дълбоко благосъстояние.

Разумът на сърцето.

Признавам си, че това, до голяма степен, е на нивото на индивидуалното тълкуване. Но не си мислете, че, под маската на психомагията, целя някаква измама и че извличам мислите си, като приписвам всичко на Гилермо. Той не ми каза това, и то не е нещо, което възниква единствено от собственото ми размишление.

Трудно ми е да го обясня и споделя.

Този текст е записван с ясен поглед към собствената ми субективност, ала сякаш е нашепван в ухото ми от мъжът и духовете около мен.

С течение на годините съгласуването между отношението на Гилермо и моето усещане ме кара да гледам на работата му като на образование за спящото съзнание. Ключовете са в него и произлизат от неговото познание. Той сякаш усеща състоянието ми по някакъв неуловим начин. Вярвам, че той може да разпознава не какво си мисля, а формите, лицата на мислите, които преминават през мен, енергиите и духовете, които се завъртат около мен.

Или казано по не толкова езотеричен начин, той познава психологичните ходове на човешкото същество; той ги наблюдава в друга светлина, в един архетипен свят и чрез енергийно възприемане на човека срещу него.

Лечителите на Шипибо не говорят много.

Песните предават лечението и учението.

Рядко съм успявал да получа словесна информация от Гилермо. Когато съм споделял с него проблемите и размислите си, той често е отговарял :”Gracias para tu información, las respuestas a la noche.” (Благодаря за информацията, ще получиш отговорите през нощта.) Отговорите идват във формата на видения.

Всеки път, когато ми съобщава нещо, той го прави по заобиколен начин. „Еди-какво си ми се е случвало. Някои курандероси казват, че…” Той ми разказа за едно преживяване, когато бил млад, по време на първите му шамански пътувания, и ми каза какво значело това преживяване, докато същевременно ме накара да премина през подобно преживяване предходната нощ, без изобщо да е споменавал пряко за неговото преживяване. И той просто го направи, за да ме успокои или осведоми за естеството на преживяното от мен, тъй като бях тръгнал да го анализирам в погрешна посока.

Той също така се възползваше от присъстващите хора, за да ми предава послания.

Мисля, че днес крокодилите ми напомнят за една церемония, която се състоя преди близо шест месеца.

*Фредерик „Текс” Ейвъри бил американски карикатурист, прочут със създаването на анимационни филми в началото на 30-те и на такива известни герои като Бъгс Бъни и Дафи Дък.

20 книги за мистериозната сила на Аяуаска

„Чрез употребата на „лозата на духа”, пайе (шаманът) вярва, че може да диагностицира и лекува болести… за него се смята, че направлява раждането и смъртта; … ловът и риболовът; климатът; придвижването по реките и (безтелесните) пътувания през горите…”

- Ричард Еванс Шулт

Независимо от нарастващата популярност на лозата (дължаща се предимно на звездната култура, списание „Elle”, Опра Уинфри и Нешънъл Джиографик), фините окултни, паранормални и метафизични страни на Аяуаска – за онези, които са посветили целия си живот на това да я разберат и да работят с нея – все още се нуждаят от допълнително изследване.

Отразяванията в пресата в търсене на сензацията, като скорошната история с „нелегалното повръщане” на Линдзи Лоън, имат склонността да замазват случаите на убийства и изнасилване, извършвани от черни шамани, които се възползват от неподготвените западняци с дебели портфейли.¹ Много са разказите на опитни антрополози за опасностите от брухерия, или смърт от невидими стрели, използвани от брухос (магьосници) в Амазонка и други туземни култури по света.²

Следва списък с книги, подредени по дата на издаване, които изграждат една значително по-сложна и многостранна представа за свещената медицина.

“Visionary Vine: Hallucinogenic Healing in the Peruvian Amazon” (1972) 

“A Hallucinogenic Tea, Laced with Controversy: Ayahuasca in the Amazon and the United States” (2008) 

“Fate, Fortune, and Mysticism in the Peruvian Amazon: The Septrionic Order and the Naipes Cards” (2011) by Marlene Dobkin de Rios

Също като при разтърсващия труд за пейот от 1970 г. на Ла Бар (The Ghost Dance), де Риос била друг пионер в антропологията, който през 1972 г. се осмелил да документира подробно как религията и митологията на древните цивилизации били тясно свързани с употребата на психоактивни растения. Въпреки че първоначалните текстове от творчеството й са леко сухи и по-академично ориентирани, всички те оформят една неофициална трилогия и са задължителни четива за това как се осъществява лечението и гадаенето при церемониите с Аяуаска.

Книгата „A Hallucinogenic Tea” представлява интересен поглед към политическите вълнения и все по-усложняващата се политика, породени от туризма в горната част на Амазонка, което води до проблеми с доставката и търсенето на лозата в САЩ, и би трябвало да е като предупредителен знак, че устойчивите практики трябва да бъдат строго прилагани, както прави наскоро формираният Етноботанически Съвет за Стопанисване. Вижте също Ayahuasca and It’s Mechanisms of Healing от книгата „Visionary Vine”.

„Vegetalismo: Shamanism among the Mestizo Population of the Peruvian Amazon” by Luis Eduardo Luna (1986) 

Този ранен иноваторски труд също представя едно много по-окултно тълкуване на лозата. Също като Стив Бейер, Луна систематично разглежда любовната магия, душевната загуба, болестите, причинявани от брухерия, и йерархията в света на духовете (състояща се от 8 различни подкатегории). Както казва той:

„Вярването, че духовни същества живеят в джунглата, във водата и, до по-малка степен, във въздуха, и които се намесват в живота на човешките същества, като често го правят с отрицателни последици, е все още силно вкоренено… Духовете могат да приемат формата на различни животни, често със забележителни размери, шамани с индиански или смесен произход, черни хора, чуждестранни предприемачи, шефове на каучукови плантации, принцеси от западни приказки, ангели с мечове от християнски икони, въоръжени хора от правителството, прочути, умрели, западни лекари и т.н., или дори, както може да се види в някои от картините на Пабло Амаринго, извънземни същества от далечни планети и слънчеви системи.”

Луна отбелязва, че в перуанската митология се срещат и някои християнски нюанси, като главен зъл дух, известен с името Чулачаки, чиито крака завършват на копита, и който често е изобразяван като наполовина човек, наполовина животно, и е виновен за отвличанията и други злодеяния.

Шаманът може да се противопостави на този бог, като призове духа на също толкова могъщата Сачамама, за която се смята, че е боа на дъгата, олицетворяваща първичната, покровителстваща (и властна) майка, която Амаринго обяснява, че също така може чудотворно да лекува ухапвания от змии. По този начин първичните митично-религиозни символи (най-добре документирани от Рене Гуенон, Титус Буркхардт, и по-наскоро в книгата на Тимъти Скот „The Traditional Doctrine of Symbol”) оживяват като една интерактивна холографска матрица при поглъщане на растенията на силата.

„Yaje: The New Purgatory” by Jimmy Weiskopf (Columbian edition 1990)

Тази класика с изчерпан тираж е внушително изследване на по-малко познатите аспекти на племената извън Перу, които все още прилагат свещения ритуал в Колумбия и Бразилия. Вайскопф се отнася много критично към перуанския шаманизъм с твърдението си, че традиционният му произход е бил покварен от твърде многото любопитни антрополози и от все по-широко разпространяващия се Аяуаска туризъм, който е една растяща индустрия.

Въпреки че част от книгата натежава от прекомерна обемност, една от положителните страни на тома е, че поднася интимно и прочувствено описание за това как патриархалният шаман вожд (който той нарича Тайта), който през цялото чиракуване на Вайскопф остава недоверчив към присъщата му „чуждоземност”, така и не му дава духовните отговори, които той търси, независимо от появилите се впоследствие вътрешни прозрения при чиракуването му с лозата.

Вайскопф проявява отчетлива смиреност и критично самосъзнание спрямо факта, че той търси един екзотичен псевдо-баща в лицето на Тайта, но цялостната му почтеност при поверяването на своите слабости и емоционално-неподправените откровения от сърцето, които се проявяват при виденията, неимоверно компенсират невежеството му на гринго.

Текстът също така съдържа важното разграничение между яхесеро (човек, който нехайно приема лозата) и курандеро (човек, който лекува чрез лозата), което означава, че не всички, които участват в церемонията, може да бъдат призовани от съвета на духовете, за да се захванат с енергийното лечение на други хора.

„One River” by Wade Davis (1997)

Прочутият разказ на Ричард Еван Шултс за 12-годишния му опит от началото на 30-те години с психоактивни растения (включително датура, яхе, пейот) в Амазонка е  представен добре в тази вечна, епична история. Единствено иновативните разкази на Антонин Артуа биха могли да съперничат на странните халюциногенни, неизследвани преживявания в тази книга.

Въпреки че не е посветен изцяло на Аяуаска, това вероятно е най-достъпния разказ на Шултс, Ричард Спрус и неговия ученик Уейд Дейвис за амазонската магия, тъй като в него скованото аналитично съзнание на научно ориентирания джентълмен бива напълно отнесено от страховитата „примитивна” сила на мъдростта в растенията на силата.

The Ayahuasca Experience: A Sourcebook on the Sacred Vine of Spirits edited by Ralph Metzner (1999)

По-академично ориентираните е добре да се обърнат към психиделичния пионер Мецнер за едно въвеждане към справянето с философското ориентиране за начинаещите с Аяуаска.

В сходство със също толкова пленителната книга на Мецнер относно псилоцибина „Sacred Mushroom of Visions”, книгата е разделена на две еднакво обширни части. Първата част е съставена от отлично историческо въведение на Денис Маккена, касаещо етнофармакологичната история, психологичен анализ на Чарлз Гроб и неврофармакологични въпроси на Дж.К. Калауей.

Втората част от текста е изпъстрена с качествени преживявания, които са най-малко равностойни, или дори по-добри от разказите, които може да намерите на сайта https://www.erowid.org.

The Ayahuasca Visions of Pablo Amaringo (1999)

Амаринго е известен с прекрасните си картини. Новото издание от 2011 г. съдържа голямо количество допълнителен, пояснителен текст към всяка картина, и включва страхотен увод от Стив Бейер. Амаринго обяснява за спомагащата сила на докторес, или невидимите лечители, които съпровождат яхесеро.

Амаринго също така е категоричен и сигурен в цялостната космология на вътрешните сфери, като тръгва от материалния свят, след това описва астралната и каузална сфери, населявани от все по-ужасяващи елементални сили и демони, и накрая стига до сферите на чистите духове, които представляват трудно достижимата крайна цел за изследователите на вътрешното пространство.

The Antipodes of the Mind: Charting the Phenomenology of the Ayahuasca Experience by Benny Shanon (2005)

Текстът на Шанън е достоен за възхищение заради това, че той е изцяло западен в своето аналитично, категориално разглеждане, като подробно описва всяка онтологична част от пътуването с Аяуаска, опитвайки се да определи същността на магическата медицина.

Така че вместо да свързва Аяуаска с основните шамански, религиозни, исторически значения, както са направили много автори от този списък, научно непреклонния, редуктивен метод на Шанън, с който той анализира изменените състояния на съзнанието, пораждани от отварата, се занимава с рационалните, качествени категории време, светлина, видения с отворени очи, съдържание и теми на виденията и т.н. Той не се интересува толкова от открито теоретизиране, особено що се отнася до окултните въпроси.

Леко сухият академичен стил на Шанън е единствения минус в тази иначе изумителна книга за изменените състояния на съзнанието. Той също така е отворен към идеята, че отварата би могла да направи възможно безпрецедентното отключване на артистични заложби, отбелязана в статията му “Ayahuasca and Creativity“.

„Supernatural” by Graham Hancock (2005)

Скандалната вече книга на Ханкок заема специално място в сърцето ми, тъй като тя беше първият текст, който ме запозна с дръзките понятия за междуизмерени извънземни и за приликите между наполовина човешките, наполовина животински духове, които той нарича териантропи и които населяват вътрешното пространство. Ако човек не е внимателен, тези лукави духове крият сериозната опасност от обладаване по време на церемонията с Аяуаска.

Въпреки това книгата ме дари със смелостта да проведа самоиницииране в страховитите мистерии на лозата, и няма как да не съм благодарен за това.

Европейският скептицизъм и критично отношение на Ханкок ме изпълниха с почуда спрямо начините, чрез които една проста растителна отвара е способна да осигури достъп на психонавта към вътрешни светове, които не са просто халюцинации, а споделени, взаимопроникващи, невидими измерения, населявани от реални онтологични същества, извършващи свръхчовешки дейности.

Това беше последния научен труд на Ханкок, и неговите книги „Entangled” и „War God”, вдъхновени от Аяуаска, са ярък пример за това, което Рак Разам, Греъм Ханкок, редакторът на психиделичния раздел на сайта www.realitysandwich.com Джеръми Джонсън и аз сме нарекли „ентеогенно разказвачество” – нова парадигма в изкуството, която е повлияна от пресечната точка на изменените състояния, еволюцията на съзнанието, ентеогените, паранормалните феномени, шаманизмът и метафизиката.

„Aya Awakenings” (2006) and „The Ayahuasca Sessions” (May 27th 2014) by Rak Razam

Тези две книги са страхотно общо въведение за западния човек към церемониалното използване на свещената лоза. Една от връхните точки в „Ayahuasca Sessions” е признанието на Гилермо Аравело, че самата лоза е посвещаващата и че дори за един западен човек не винаги може да е необходим шаман при онези, които са достатъчно смели да се впуснат сами в проблясващото пространство на ДМТ.

Употребата на интроспективни размишления от Рак в „Aya Awakenings”, каквито често се срещат в жанра на психиделичните пътувания, предлага един също толкова пленителен контраст спрямо по-разговорния сърдечен подход, на който може да попаднете в „Ayahuasca Sessions”. „Aya Awakenings” е със забързано темпо, стилна и се впуска стремително с една характерна, постмодерна духовитост в дълбините на сложни, енергийни взаимодействия със злонамерени и лекуващи духове, каквито се случват при приемането на растения на силата. Рак бързо изтъква, че има и такива шамани извън Амазонка, които по никакъв начин се нуждаят от ентеогенни субстанции, за да си взаимодействат и навлизат в света на духовете.

Отличителният шамански тотем на Разам е Маймуната, и затова той е способен да прескача по един поетичен начин през широк спектър от опияняващи, интелектуални теми; от очертаването на Божия ум при неврологични проучвания, включващи приемането на 5-MeO-DMT с неговия див колега учен д-р Хуан, до размишления върху различни метафизични традиции, той също толкова лесно преминава към размишления за Супермен и искрения си страх от брухерия. Разам успява да смае своят читател, докато в същото време внимателно го напътства.

Като застъпник на психиделичната медицина, неговата работа с други хора от общността извън тези книги е както критически насочена, така и очарована от парадоксалните клишета на Аяуаска туризма и западната поп култура. Рак също така води и интернет предаване, изследващо ентеогенните знания и това, което той нарича „глобалното шаманско възраждане”, на име In a Perfect World, в което са взимали  участие видните пионери на Аяуаска Стив Бейер, Греъм Ханкок, Денис Маккена, Джереми Нарби и Ричард Мийч.

В скорошно интервю, което Разам проведе с Хамилтън Саутър, Саутър се оплака от възникването на един език, популяризиран от меметата в Аяуаска културата, който е лишен от способността да предава сложността на дългосрочната употреба на растението с цел духовно напътствие. Той също така разкрива подробности относно посвещаването си в Перу, проведено много години преди популяризирането на културата, за да бъде преодоляно трудното традиционно чиракуване, което продължава много години, като накрая достига званието курандеро.

И двамата шамански активисти имат по-динамичен възглед за лозата, като сложно органично взаимодействие с холографските енергийни духове, които се формулират след поглъщане на медицината, за да лекуват блокажи в енергийните тела. В този контекст, икарос са магически песни, предназначени за защита от тъмни магически сили, или черна магия, както се възприема в западната (бяла) магическа, церемониална традиция.

Според Разам и Саутър, цялостното намерение при церемониалното овладяване на сесиите с Аяуаска включва разнообразни цели, като астрално пътуване, балансиране на чакрите, предсказване на бъдещето и телепетично свързване с напътстващи духове или шамански тотеми на силата. Тези облаги настъпват дълго след приемането на отварата.

„The Jaguar that Roams the Mind: An Amazonian Plant Spirit Odyssey” (2008) and „The Shamanic Odyssey: Homer, Tolkien, and the Visionary Experience” (2012) and by Robert Tindall.

За разлика от предимно аналитичните тълкувания, които могат да бъдат намерени в научната литература за Аяуаска, предимството в трудовете на сътрудника на Reality Sandwich, Робърт Тиндал, е, че той не се страхува да внася изкуството и хуманитарните науки в пресечната точка с Аяуаска.

Медицината комуникира по един холографско глобален начин, като използва целия мозък, за да разпределя индивидуални, астрални предавания на лечение и гадателско съдържание, така че човек се замисля как обсъждането на изкуството и разказвачеството по отношение на Аяуаска би трябвало да е по-често срещано, отколкото е в действителност.

В действителност, като един истински фен на Хоумър и Толкин, неговото изследване в книгата „Shamanic Odyssey” на това как психоактивните растения са свързани със свещеното разказвачество беше определящо при оформянето на теорията за ентеогенното разказвачество в моята вдъхновена от Аяуаска трилогия графични романи „KALI-YUGA”, в която се разказва за приключенията на пътуващия във времето магьосник Абараис, като той използва ентеогени и елементална магия, за да победи седемте Крале Гущери, владеещи магията Каос. Първо се сблъскваме с едно загатване за митично аналитичните му умения в проницателното му анализиране на Тристан и Изолда в „Jaguar” – техника, която по-късно усъвършенства в „Odyssey” – при който той разграничава много влияния на Аяуаска, включително и автентичната, магическа, любовна отвара.

В „Jaguar”, Тиндал, който, въпреки връзката си с отварата, описва себе си като последовател на Дзен будизма, накратко изследва това, което той смята за трите централни стълба на амазонския шаманизъм: пречистването, психоактивните растения и постенето (не по-различни от трите стълба в Дзен). Тиндал също така разглежда не-психоактивни растения, които се използват за пречистване.

В едно скорошно интервю за Vice, Тиндал бе леко иронизиран относно трансформирането му в шаманския тотем на силата Ягуар, за щастие – за онези, които действително са приемали медицината – тази архетипна промяна е много истинска и може да доведе до едно експериментално сурово, примитивно, енергийно освобождаване, което не може да бъде обхванато от материалистичния редукционизъм (че всяко нещо може да се представи в по-проста форма) или изразено чрез прости, постмодерни, лингвистични, интелектуални игри.

Също както е и в трудовете на Еленбаас и Вайскопф, Тиндал описва сблъскването си с метафизиката на мъжествеността и е принуден да подчертае важната роля на баланса и естествените борби за власт, които могат да се срещнат при отношенията баща-син.

Ролята на лечението на зависимости с лозата заема централно място във втората половина на текста, което е една важна тема и може да бъде допълнена от скорошния академичен труд на Лабат и Кавнар „The Therapeutic Use of Ayahuasca”.

„Singing to the Plants: A Guide to Mestizo Shamanism in the Upper Amazon” by Stephan V. Beyer (2010)

Изключителната книга на Бейер, както и блогът му, посветен на Аяуска имагьосничеството, вероятно представляват най-подробното изследване на светлите и тъмни магически практики на метиския шаманизъм в горната част на Амазонка. Тя изследва реалността на глобалната брухерия, или враждебна магия, която е често срещано явления в Амазонка и други съвременни туземни общности. Във връзка с това, си струва да прегледате и двата кошмарни шедьовъра на Нийл Л. Уайтхед „Dark Shamans: Kanaima and the Poetics of Violent Death” и „In Darkness and Secrecy: The Anthropology of Assault Sorcery and Witchcraft in Amazonia”. Бейер също така е доста прям относно възможностите за виждане от разстояние чрез отварата, и описва как е видял хора да извършват различни дейности в джунглата на километри от него, които по-късно са били потвърдени от очевидци.

Бейер чиракувал дълго време в едно племе в горната част на Амазонка, сравнително незасегнато от западно влияние, което добавя известна правдоподобност към прозренията му за окултните практики с майстори курандерос и брухос. Разказът му е необикновен в това, че той е имал както мъже, така и жени учители, тъй като жените все още са дискриминирани в предимно мъжко ориентираното шаманско потекло.

Силно се набляга на скритата двойственост на растителната медицина, като Бейер обяснява, че едни и същи растения се използват както за лечение, така и за нечестивите цели на черната магия. Разглеждат се и подробности за магията със свръхестествени стрелички, като той е бил осведомен за метафизическата смърт, настъпваща от концентриране на магическа слуз и невидими оръжия. Двойствеността на икарос и митологичния произход на свещената медицина също преминават през подробно описание.

„Singing to the Plants”, също като предходния му труд „The Cult of Tara: Magic and Ritual in Tibet”, е едновременно академична и поетична. В контраст с Вайскопф, който разглежда лозата като ориентирана към мъжкото начало в своето енергийно присъствие, подробната оценка на Бейер разглежда безкрайната красота и нежно величие на божественото женско начало, като духовна същност на Аяуаска. Но както казват Разам и Саутър, растението представя на консумиращия едно органично, недуално, холографско, енергийно отчитане, нагодено към уникалната специфика на вибрационното поле на човек, за да бъде едно своеобразно отражение на духовните, психологични и физически блокажи на посвещавания.

„Fishers of Men: The Gospel of an Ayahuasca Vision Quest” by Adam Elenbaas (2010)

След емоционалните разкази за личните, вътрешни странствания на Тиндал и Флахърти, Еленбаас вероятно е най-поетичен и субективен при срещите си с лозата, като се въздържа от необходимостта от каквото и да било научно безпристрастие. Само един смел човек може да е толкова открит спрямо личните си преживявания, колкото е той в книгата, и го поздравявам за това.

Еленбаас разказва и няколко опетняващи истории за активния скептицизъм и откровеното порицание на мъже от по-старите поколения спрямо някои ранни експерименти с различни психоактивни растения, които не без изненада отказват да си извадят каквито и да са положителни изводи от лечението с ентеогени.

Въпреки че вече много се изговори за това как книгата е съсредоточена около отношенията баща-син, изложените тук видения от церемонии са сред най-любимите ми със своята живописна яркост.

„The Shaman and Ayahuasca: Journeys to Sacred Realms” by Don Jose Campos Translated by Alberto Roman | Edited by Geraldine Overton (2011)

„Двойникът на шамана е ягуара, тъй като ягуарът е чист и гледа през очите на невинността.”

Перуанският шаман Дон Хосе успява по един реалистичен и подвеждащо прост начин да поднесе своята представа за това какво е да бъдеш истински курандеро, като книгата започва с една забележка, в която той си признава, че не може да определи тайнствения дух на Аяуаска, която той нарича Ла Мадресита.

Въпреки че е по-кратка, в „The Shaman and Ayahuasca” се споменават въпроси, които са били пропуснати в горепосочените книги, като опасностите от еротични сънища при спазването на диетата, и важни забележки за това как приемането на Аяуаска позволява на посвещавания да поема и развива марири – духовната сила на растенията.

Книгата е пропита с дълбока мъдрост относно значимостта на свещеното намерение, пречистването и лечението, когато се работи с растения с цел духовно пътуване и постигане на някакво знание.

”Psychedelia” by Patrick Lundborg (2012)

Въпреки че не е посветен изцяло на свещената отвара, анализът на Лундборг върху ДМТ и Аяуаска е сред най-задълбочените и феноменологично оформени анализи, на които съм попадал. Лундборг е този, който въведе термина ЕПТ, Единна Психиделична Теория, която цели внимателно да изолира и опише вътрешното пространство на опасното пътуване на смелия психонавт.

Лундборг определя четирите етапа на общия модел на трипа като: Сетивна Сфера, Аналитичен Етап на Припомняне, Символично Ниво, и Трансцендентално Ниво, като последното често съответства с кулминационното преживяване от пътуването и е свързано със сравнително честото изживяване на загуба на егото.

В книгата „Yaje: The New Purgatory” Джими Вайскопф твърди, че приемането на отварата в джунглата е „изпълнено с опасни сили, и пиещият изцяло навлиза в друго измерение… тогава няма ли да е по-добре, ако ритуалът бъде изолиран от природата, вместо да е изпълняван насред гората? Да, донякъде, но тогава какъв би бил смисълът?”

В книгата си Лундборг дава уклончив отговор на този въпрос, като казва, че всъщност не е необходимо да ходиш до Перу или Колумбия, за да имаш проникновено преживяване с Аяуаска, застъпвайки се за нещо силно критикувано напоследък, което е предимно белият, или европейски, „домашен шаманизъм” от Първия свят. Но както Ричард Мийч се изказа наскоро, всички ние сме свързани със земята, и всеки човек има право да открие собствения си път чрез лечебната медицина. В книгата на Разам „Ayahuasca Sessions” Гилермо Аварело също казва, че самата лоза, вместо курандеро, е учител и посредник на хаоса, който се крие в искрящите светове на ДМТ.

Въпреки това има много традиционалисти в Аяуаска културата, които смятат, че присъствието на шаман в процеса е абсолютно задължително, и гледат неодобрително на самоинициацията на уединилия се човек.

„Shedding the Layers: How Ayahuasca Saved More Than My Skin” by Mark Flaherty (2012)

Стилистично краткият текст на Флахърти започва с едно ужасяващо описание на демонично обладаване от някакво черно същество по време на първата му церемония с гореспоменатият западен курандеро Хамилтън Саутър. То служи като предупреждение за всички, които са достатъчно дръзки (или глупави) да се впускат в психонавтски пътувания без наличието на подходящи помощници и обстановка.

През цялото време Марк се самоосъжда и получава тежка форма на екзема, породена психосоматично от сексуално потискане, настъпило през ранните му тийнейджърски години, когато е страдал от разбито сърце и отхвърляне, което е било предизвикано от труднопреодолимо (но въпреки това често срещано) неспокойство при комуникирането с жени.

Кожното възпаление станало толкова тежко, че кремовете могли единствено да прикрият временно болката и силния сърбеж, и не след дълго той вече не издържал и започнал яростно да се чеше, като накрая започнал да кърви и на земята около него имало купчинки мъртва кожа.

Изключително краткият и сърцераздирателен разказ на Флахърти е и рязко напомняне, че свещената медицина не винаги поднася чудотворни изцеления по някакъв очевиден начин. Марк е трябвало да премине през повече от 200 сесии, за да успее най-накрая буквално да прогони вътрешните си демони и да се сдобие със смелостта да има интимни отношения с противоположния пол, и когато той успява, не е изненадващо, че екземата му изчезва.

„Rainforest Medicine: Preserving Indigenous Science and Biodiversity in the Upper Amazon” by Jonathon Miller Weisberger (2013)

Пионерите в изследването на Аяуаска Греъм Ханкок, Денис Маккена и Джереми Нарби с основание говорят възторжено за това скорошно издание. То е най-подробното документиране на това как митологичните символи и безкрайните шамански знания, използвани от амазонското племе Уайрачина Сача, в действителност са пряко отражение на метафизичното познание, придобито във вътрешните светове по време на пътувания с отварата, което, за секоя, означава пряко свързване с отдавна умрелите небесните предци за съвети относно ежедневието и за други духовни въпроси.

В допълнение към това, „Rainforest Medicine” съдържа много специфични обяснения за фината сложност на шаманските животни на силата, които се подразделят на различни видове, като опозореният тотем на Ягуара разполага с поне 5 разновидности и утвърждава съществената реалност на астралното видоизменяне като форма на магическа сила, която много често се среща при церемониите. Вайсбергер е прекарал 19 години (!) в изучаване и приемане на Аяуаска, и поглъщане на дълбоката мистерия на шаманизма и медицината на дъждовните гори, за да научи тези дълбоки тайни. 

- Бентън Рукс

------

Най-подробната библиография за изследвания върху Аяуаска и психиделиците може да бъде намерена в базата данни в уебсайта на МАПС.

Други трудове, които заслужават похвала, но не са попаднали в горния списък, са „The Cosmic Serpent” (1999) на Джереми Нарби и „Ayahuasca in my Blood: 25 Years of Medicine Dreaming” (2010) на Питър Горман, като, според мен, и двете са добре известни на читателите на realitysandwich. Също така заслужава да се спомене излязлата наскоро „Ayahuasca Medicine: The Shamanic World of Amazonian Sacred Plant Healing” (2014), която е особено интересна в това, че в нея се сравняват различните подходи на обучение по време на неговото чиракуване при различни курандерос, също като при работа на Тиндал и Разам.

Обширната антология „Ayahuasca Reader: Encounters with the Amazon’s Sacred Vine”, редактирана от Луис Едуардо Луна и Стивън Ф. Уайт, и преведена от над дузина езика, вероятно също е от значение, но тепърва предстои да се запозная с библиофилската й стойност.

Провокативната статия на Гейл Хайпайн „Unraveling the Mystery of the Origin of Ayahuasca”, в която се критикува класифицирането на Джонатан От за аналозите на Аяуска (като екстракт от сирийско седефче или acacia confusa, наричана още Хаома) и силното акцентиране върху ДМТ, което често се среща в психонавтската литература, също е задължително четиво.

Спекулира се, че пътуването с вълшебното килимче на Аладин също се отнася за преживяване от приемането на пустинно седефче, чиято духовна същност често е описвана като „ледена кралица”. Хаома е силно вкоренена в историята на индоиранската религия, простираща се назад в дълбоката древност, и еднаквостта й с pegamum harmala е била доказана в западната академична литература от Флатъри и Шварц в книгата „Haoma & Harmaline” (1989). Уахид Азал е изтъкнал, че Хаома е пряко свързана със суфисткия мистицизъм (въпреки че това, разбира се, не е обществено признато от суфистките шейхове) и със способността за свързване с екстатичната, небесна, женска проява на недуалната божествена природа, върховна цел на чиракуването с растенията на силата, върху която може още да бъде наблегнато.

Протичащият в субкултурата дебат „Аяуаска срещу Анауаска” е интересна тема, която двамата с Патрик Лундборг (автор на „психиделичната библия” „Psychedelia”) обсъждаме в едно предстоящо интервю. Митът за Дървото на живота може в действителност да е замаскирана препратка към ДМТ поради широкото разпространение на различни дървесни кори, съдържащи висока концентрация от него. Човек няма как да не се замисли колко ли други древни религии и гностични секти са имали подобни вдъхновения от алхимични отвари, за които просто все още не сме открили доказателства.

Всеки един от гореспоменатите текстове акцентира върху уважение към същностните мистерии на лозата, като прякото преживяване очевидно заема основно място, тъй като същинските, транслингвистични, духовни мистерии никога не могат да бъдат изразени с думи.

1. Toé, the ‘Witchcraft Plant’ That’s Spoiling Ayahuasca Tourism, и „From Rape To Forgiveness and The Journey Home” на Т. Р. Уотърс. Вероятно самоинициацията чрез безопасни и законни, устойчиво развити практики е отговор на породените от икономическите условия опасности на Аяуаска туризма.

2. За физически доказателства за брухерията и връзката й с туземната политика, вижте статията на Бейер Fourteen Dead Shamans. Също така вижте „Dark Shamans: Kanaimà and the Poetics of Violent Death” на Нийл Л. Уайтхед и „In Darkness and Secrecy: The Anthropology of Assault Sorcery and Witchcraft in Amazonia”. За критическа библиография, вижте „Ayahuasca Religions: A Comprehensive Bibliography and Critical Essays” на Беатриз Каюби Лабат, Исабел Сантана де Рос и Рафаел Гимараес дос Сантос. За по-подробно разглеждане на мрачния, мъжки архетип, който Греъм Ханкок нарича „магьосника”, вижте статията му Letters from the Far Side of Reality.