5 Дзен коана, които ще отворят съзнанието ви

„От нищото умът излиза наяве.” – Диамантената сутра

В Дзен будизма коаните са сами по себе си парадоксални гатанки, използвани за 

дисциплиниране в медитацията. Целта на коана е да изтощи аналитичния и егоистичен ум, за да се разкрие по-интуитивния не-ум. С тях не се цели достигането до някакъв отговор, а сами ние да видим, че умствената ни дейност е неспособна да ни предостави напълно задоволителен отговор. Някои хора дори може да твърдят, че коаните са анти-интелектуални. Но те не са нито анти-интелектуални, нито интелектуални. Те просто изтъкват, че самата реалност не може да бъде „уловена”. Например вероятно двата най-известни коана са следните, прости и сбити, кратки и изтънчени…

 „Когато две ръце пляскат, има звук; вслушай се в звука на една пляскаща ръка.”

„Въпрос: Какво е Буда? Отговор: „1,5 кг лен.”

Дзен коанът служи като скалпел, който прорязва ума на медитиращия. Той е чук, с който се разбива фиксираното мислене, куб на Рубик, съставен от думи, който умът трябва да разнищи. Коаните не са просто черно-бели гатанки, които умовете ни спонтанно разгадават и заявяват: „Аха! Намерих отговора!” Те са двусмислени и парадоксални, изчаквайки умовете ни да се разтворят достатъчно, за да навлезе пространството на дълбоката интуиция – отвъд познанието и в не-мислието - чрез използването на творческа осъзнатост. Ето 5 Дзен коана, които са способни да разширят вашия ум:

1) Чаша чай

Нан-ин, японски учител в периода Мейджи (1868-1912), приел университетски професор, който отишъл при него, за да го разпитва относно Дзен.

Нан-ин сервирал чай. Той налял в чашата на госта си догоре, но след това продължил да налива.

Професорът наблюдавал преливането, докато накрая вече не издържал: „Стига толкова. Няма място за повече!”

„Също като тази чаша,” казал Нан-ин, „вие сте изпълнени от собствените си мнения и размишления. Как бих могъл да ви покажа Дзен, ако първо не изпразните чашата си?”

Това е класически Дзен коан за значението на ученето, отучването и повторното научаване, така че човек да остане бдителен и освободен от фиксираното мислене. Образът на преливащата чаша е мощен символ, напомнящ ни да се освобождаваме от нещата, за да можем да „наливаме” повече опит в живота си. Парадоксът е в това, че ние никога не можем напълно да се освободим от онова, което сме научили. То винаги се запазва на дадено ниво. Например при мускулната памет. Това, което „изливаме” от „чашата” на нашия ум е привързаността на егото към ученето и паметта, и освобождаване на фиксираните мнения и закоравели очаквания.

Действително, разтоварването на ума всеки ден предотвратява промиването на мозъка. Подобно на Дзен пословицата „Преди просветлението сечи дърва, носи вода. След просветлението сечи дърва и носи вода.” Преди ученето изпразни чашата, измий чашата. След ученето изпразни чашата, измий чашата.

2) Кален път

Веднъж Танзан и Екидо вървели заедно по кален път. Над тях се изсипвал силен дъжд.

При един завой те попаднали на красиво момиче в копринено кимоно и пояс, която не можела да прекоси кръстовището.

„Хайде, момиче” казал веднага Танзан. Вдигайки я на ръце, той я пренесъл над калта.

Екидо не продумал нищо, докато по-късно не се спрели да пренощуват в един храм. Тогава той вече не издържал: „Ние, монасите, не трябва да се доближаваме до жени,” казал той на Танзан, „особено ако са млади и красиви. Опасно е. Защо го направи?”

„Аз оставих момичето там,” казал Танзан. „Ти още ли я носиш?”

Този коан ми напомня за следния цитат от Руми: „Там, отвъд представите за грешно и правилно има ливада. Ще те чакам там.” Екидо дотолкова е погълнат от грешното и правилното в постъпките на Танзан, че той става жертва на статичното минало за сметка на динамичното настояще. Танзан вече се е освободил от това. 

Животът е нелогично ситуационен. Човешкото състояние никога не е ясно очертано. Има си правила и закони, някои от които са в равновесие с висшия космически закон, а други не са. Понякога е „правилно” да се извърши „грешната” постъпка според установения ред. Понякога моралът е не по-малко кален и мътен от пътя, по който са вървели Танзан и Екидо.

3) Притча

Веднъж един човек преминавал през поле и се натъкнал на тигър. Той побягнал и тигърът се втурнал след него. Стигайки до една пропаст, той се хванал за корена на дива лоза и се пуснал над ръба. Тигърът подсмърчал над него. Разтреперан, човекът погледнал надолу, където друг тигър чакал да го изяде. Единствено лозата го държала.

Две мишки, едната бяла, а другата черна, започнали малко по малко да прегризват лозата. Човекът видял една сочна ягода до себе си. Държейки се за лозата с една ръка, той отскубнал ягодата с другата. Колко сладък бил вкусът й!

Това е много важен коан за силата на пребиваването в сегашния момент. Като смъртни същества, ние постоянно сме заобиколни от смъртта. Вечно сме притиснати между две непреодолими безкрайности. Каквото и да правим, има едно смазващо усещане за нищо зад нас, бледнеещо единствено пред смазващата безкрайност, намираща се пред нас. Както е казал Себастиан Фолкс: „Да се възприемем като откъслечна материя, съединила се за милисекунда между две вечности е много трудна задача.”

Парадоксът тук е: как да намерим радост, или дори щастие, при положение че сме затиснати между чука и наковалнята на живота? Цаката е присъствието. Тайната е осъзнатостта. Ключът е любопитството. Трите са въплъщение на преодоляването на ентропията (двете мишки, гризящи лоза) в живота (вкусната червена ягода), независимо от неизбежността на смъртта (двата гладни тигъра).

4) Безсилието и абсурдността

В ранните години на Япония във фенерите от бамбук и хартия са се слагали свещи. Веднъж на слепец, посещаващ свой приятел през нощта, му бил даден фенер, за да се прибере вкъщи.

„Нямам нужда от фенер,” казал той. „Мрак или светлина са без значение за мен.”

„Зная, че не ти трябва фенер, за да се прибереш,” отвърнал приятелят му, „но ако не си с фенер, някой друг може да се блъсне в теб.” Затова по-добре го вземи.”

Слепецът си тръгнал с фенера в ръка и не след дълго някой се блъснал право в него.

„Внимавай къде ходиш!” извикал той на непознатия. „Не виждаш ли фенера?” „Свещта ти е изгоряла, братко,” отвърнал непознатия.

Понякога животът е напразен. Понякога сме прецакани каквото и да правим. Понякога добрият късмет е замаскиран от лош късмет, и обратното. Понякога ритникът в задника ни придвижва напред, а друг път той е просто обикновен ритник в задника. Абсурдността на човешкото състояние е едновременно много болезнена и много комична. То е иронично, противоречиво и мъчително несъвършено. Но това също така е половината забава.

Животът бързо ни завлича, и понякога най-доброто, което можем да направим, е да се изсмеем, независимо от неговата бързина. Между болката от уроците на живота и лечебния смях от развиването на добро чувство за хумор се намира непреодолимата абсурдност от ритниците на живота. Понякога единственото, което можем да направим, е да отвърнем на ритника с безмилостно чувство за хумор, не напук на иронията и нелепостта, а заради тях. Гмурнете се! Водата е топла (и студена и безопасна и опасна, като понякога има и масло в нея). Но не позволявайте на това да ви спира да живеете, да танцувате през явната безсмисленост и отровна абсурдност на всичко с хумор от най-висше ниво.

5) Дзен на Буда

Буда казал: „Смятам положението на крале и владетели като това на прашинки. Гледам на съкровищата от злато и скъпоценности като на много тухли и камъчета. В най-изящните копринени одежди виждам дрипави парцали. Виждам безкрайните светове на вселената като дребни семена на плодове, а най-голямото езеро в Индия като капка масло на крака ми. Възприемам световните учения като илюзии на магьосници. Съзирам най-върховната представа за освобождение като златен брокат в сън, и гледам на свещения път на осветените като на цветя, избуяващи в очите на човек. Медитацията виждам като стълб на планина, Нирвана – като кошмар на деня. Поглеждам към отсъждането на правилно и грешно като към извиващия се танц на един дракон, и възникването и изчезването на вярвания, като на обикновени следи, оставени от четирите сезона.”

Едно от най-значимите неща, които можем да направим като смъртни същества, наблюдаващи един преходен космос от несигурния си клон, е да осъзнаем, че всичко е преходно. Всичко е в процес на разпад. Всичко е съставено от същата несъвършена материя, като всичко останало. Неизменността е също толкова голяма илюзия, колкото и властта е илюзия на културата. Мъдро е да осъзнаем и двете. Понякога това изисква интелектуална безпощадност и творческо безгрижие.

Буда използва и двете в горния цитат, като разнищва понятията за власт сякаш са крехък пергамент, и пробива дупки във възприеманите идеологии с нагорещения ръжен на своите думи, и събаря цялата представа за фиксирано мислене в уталожения прах на свободното мислене, където корените най-накрая биват подхранени. Златото се разтапя в бляскаво нищо. Плодовете изгниват. Ученията се превръщат в застой. Четирите сезона на живота се поглъщат един друг.Всичко, което израства и процъфтява, не след дълго загнива и умира. Така да бъде. Но както мъдро се е изразил Руми: „Може би търсиш сред клоните нещо, което го има само в корените.”

Източник

Будизмът и психиделичното общество: Интервю с Терънс Маккена

Алън Бадинер: Ти си сред водещите застъпници за употребата на психиделици. Каква е историята на срещата ти с будизма?

Терънс Маккена: Като мнозина други през 60-те, попаднах на трудовете на Д.Т. Сузуки върху Дзен, които бяха много популярни по онова време. И още оттогава, тласкан от влечението ми към историята и изкуството, проявих интерес към тибетския будизъм. Но интересът ми не беше насочен конкретно към самия будизъм. Той по-скоро бе насочен към шаманисткият предбудистки феномен на религията Бон, която е възникнала от шаманската култура на предбудистки Тибет. При много тибетски будисти забелязах предразсъдъци спрямо Бон. Последователите на религията несъмнено са били сред по-ниските класи на теократичен Тибет, и си остават такива до ден днешен.

Нима будистката практика не те привлече?

Будистката психология ми бе много интересна. Достигнах до нея чрез трудовете на Херберт Гюнтер, който първоначално е бил хайдегерианец, но след това открил, че идеите на Махаяна отразявали неговото хайдегерианство. Бях вдъхновен от една книга на име „Тибетски будизъм без мистификация”, издадена по-късно с името „Съкровищата на тибетския среден път”, която съпоставя противоположни школи на будистката мисъл. Трудовете на Нагарджуна върху празнотата също ми оказаха силно влияние.

Какво е мнението ти за Абидама – психологическият компонент на будисткото учение?

Начинът, по който будизмът разглежда структурите на ума, се е превърнал в универсален. Въпросът как успява будизмът да постигне всичко това, без психиделици; не само как, но и защо, тъй като тези измерения на опита изглеждат много лесно достъпни чрез халюциногенни субстанции и растения, но изключително редки и необичайни във всички останали случаи.

Как се вписа будизмът в представата ти за психиделичното общество, за което често говориш?

Състраданието заема централна част в моралното учение на будизма и, да се надяваме, централна част в моралното прозрение на психиделичния опит. На етично ниво смятам, че двете се допълват взаимно и си подхождат много добре. На нас ни липсва състрадание. Будизмът проповядва състрадание. Психиделиците дават на хората силата да превъзмогнат обичайното си поведение.

Състраданието е функция на осъзнатостта. Човек не може да достигне до по-голяма осъзнатост, без да е постигнал по-голямо състрадание, независимо дали осъзнатостта е достигната чрез будистка практика или психиделично преживяване.

Тогава състраданието и осъзнатостта са двата стълба на будизма и психиделичното общество.

Състраданието и осъзнатостта. Според мен истинският контраст между будизма и психиделичния шаманизъм е между една теория, от която могат да бъдат извадени преживявания, и преживявания, от които може да бъде извадена теория.

Това е един от основните принципи на будизма – да изоставиш вярванията си, за да постигнеш директен опит.

Така е, но будизма, също като лука, има много слоеве. Например светският будизъм акцентира много върху прераждането. Философският будизъм гласи, че няма такова нещо като отделен Аз. Как могат да се съгласуват тези два възгледа? По пътя на логиката не могат, но религиите не се осланят на логиката. Религиите са структури в психиката на обществото, изпълняващи нужди, които не са диктувани единствено от разума. Във всяка една сложна философска система възниква самопротиворечие.

Един от най-значителните приноси на будизма към тази култура е, че той създава контекст за преживяване на смъртта. Ти си казвал, че осъзнатостта за смъртта е сред най-важните прозрения на психиделичния опит. Сходни ли са тези две перспективи?

Сходни са спрямо това, че целта им е една и съща. Целта, схващането на двата възгледа, е, че животът е подготовка за смъртта и тази подготовка е много специфична. Иначе казано, определени неща трябва да бъдат познати, определени техники трябва да бъдат овладени, така че преходът от физическото съществуване към онова, което е отвъд, да е по-лесен. В това отношение двете са много сходни и изглежда говорят за едно и също нещо.

Твърдиш, че двата ужаса, или двата проблема, на западното общество са егото и материализма, съчетаващи в един наивен монотеизъм. Защо будизмът да е по-малко решение от психиделиците?

Той е по-малко решение само от гледна точка на това, че е аргумент, а не нещо преживяно.

Но той е серия от практики, които водят до преживяване.

Да, но ти трябва да го извършиш. Разликата при психиделиците е в неизбежността веднъж щом решиш да глътнеш хапчето. Но будизмът и психиделиците са вероятно единствената противоотрова за егоизма и материализма, които унищожават планетата. Това не е нещо абстрактно. Най-важното, с което будизмът може да ни помогне, е да разкрие вътрешното ни богатство и да отклони вниманието ни от материалния фетишизъм, който е един много примитивен религиозен импулс. Това е първобитния религиозен импулс да фетишизираме различни обекти, и будизмът ни показва изход от него.

Начинът, по който говориш за екстаза, има и будистки оттенък – границата, или дълбочината, на човешките чувства, която включва и страданието. Това е много сходно на будистката представа, че нирвана обхваща и самсара.

Истинският екстаз е в единството на противоположностите. Ти преживяваш един парадокс, така че той е както въздигащ и просветляващ, така и ужасяващ и заплашителен. При него се разпадат всички граници.

Очакваш ли възникването на една будистко-психиделична култура?

Не, това е една будистка, психиделична, екологична, феминистка култура! Винаги съм смятал, че будизмът, екологичната мисъл, психиделичната мисъл и феминизмът са четирите страни на решението. На пръв поглед тези неща изглеждат много отдалечени едно от друго, но са липсващите части от пъзела – почитане на женското начало, почитане на планетата, акцентиране върху дематериализма и състраданието, и инструментите за съживяването и съгласуването на първите три.

Като въпросните инструменти са психиделични субстанции?

Да. Ще е много интересно да се намерят будисти, които да са достатъчно непредубедени, че да започнат изследванията си наново с помощта на психиделици, и да не казват обичайното „Нашият начин е по-добър,” а да казват, „Може би е по-добър, може би не е. Нека съчетаем всичката практика, всичкото разбиране и всичките техники с ботаниката, химията и всичката етнография, и да видим какъв ще е резултата.” Какво ли би последвало от това? Ако, както казва Бейкър Роши, хората се развиват бързо благодарение на психиделиците, тогава нека се развиват бързо с помощта на психиделиците. И когато достигнат етап, в който практиката и методите станат основни, то практиката и методите трябва да застанат на първо място. Може би на няколко пъти те ще си сменят местата.

Не виждаш ли някакво противоречие, ако будист да изследва психиделици?

Не, дори бих попитал: Как може да си сериозен будист, без да си изследвал психиделиците? Тогава ти си формален будист, будист на теория, будист от практика, но това е практика с помощни колелета. Защо не изкараш старата лодка да видиш как плава?

Или може би трябва да изпробваш старата възглавница за медитация!

Или да пробваш и двете!

- Алън Бадинер

Източник: http://realitysandwich.com/319111/buddhism-and-the-psychedelic-society-an-interview-with-terence-mckenna/

Антропологията е от толкова голямо значение, че всички деца трябва да я изучават

Антропологията, или изучаването на човечеството, трябва да е първата наука, с която децата ни се сблъскват, пише Марк Брайтман, и с уникалната й способност да подбужда въображението, да разширява ума и да отваря сърцето. Опитите за нейното омаловажаване в образователната система от онези, които знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо, трябва да бъдат спрени.

Антропологията е попаднала в новините, тъй като нейното А-ниво, въведено едва през 2010, е застрашено.

Тази дисциплина никога не е била толкова важна, колкото в сегашните времена на високи нива на нетолерантност в обществото, но освен че ни помага да разберем етническото многообразие, тя постига и много повече.

Освен биологичните, лингвистични и медицински сфери, антропологията обхваща и социалните и културни сфери, и изучава както човешката екология, така и „екологията на ума”, позовавайки се на заглавието на класическия труд на Грегъри Бейтсън.

Спомням си, когато се чудех каква специалност да запиша в университета. Обичах езиците, историята и изкуството, и също така копнеех да пътувам. Но тогава не бях чувал за антропологията.

Едва по-късно, като студент, изучаващ английска литература, прочетох „Тъжни тропици” на Леви-Строс и бях смаян от историята, която той разказва за разрушаването на околната среда от колониализма, както и за душевните светове на народите Бороро и Намбиквара, които са били на прага на изчезването.

Много от моите студенти ми разказват подобни истории за това как случайно са открили антропологията, и когато им говоря за антропологията от А-ниво, ми казват, че им се ще да са я изучавали още в училище.

Антропологията е ключова както за екологията, така и за културата

Меланхоличният тон на Леви-Строс, изразен в заглавието на неговата книга, произлиза от това, че авторът е бил свидетел на ерозията на културното и биологично многообразие. Вкоренена в по-старите дисциплини, доближаващи се до естествените науки, като географията и биологията, както и в хуманитарните и социални науки, антропологията разглежда човешката екология, различните начини на съществуване във физическия свят, устойчивостта – а не само културата и идентичността.

Добре е, че медиите отразиха наскоро обоснованите протести срещу премахването на антропологията от А-ниво, още преди да е имала възможност да пусне корени (повечето училища не разполагат с възможността да я предлагат като предмет). Но в репортажите се акцентира единствено върху ползата от антропологията за разбиране на културните различия.

Да, вярно е, че антропологията може да ни помогне да разберем и да се свържем с различните култури, с различните начини на живот по света. Тя със сигурност може да научи хората как да бъдат по-толерантни към многообразието. Но антропологията е същевременно много повече от това.

В условията на глобална екологична криза, която повечето медии не взимат на сериозно, дисциплината също има какво да предложи. Антрополозите са известни с документирането на различни традиционни поминъци, които често са устойчиви адаптации към среди, в които животът би бил труден без наличието на богати традиционни познания и практики, от които да се черпи.

Както често се отбелязва в списание “The Ecologist”, много туземни народи разполагат с богат набор от традиционни познания, съставящи сложни серии от практики, които са съвместими с и действително се основават на дългосрочни екологични връзки.

Антрополозите са полагали много усилия в разбирането на тези практики и в разкриването им пред останалия свят. Ние показваме как различните народи изменят своята околна среда, за да я направят по-продуктивна, вместо да изчерпват ресурсите, които намират – случаите на антропогенни горски острови и износени почви са примери за това.

Митът за „пустошта”

Земя, която не е усилено обработвана, често бива класифицирана с лекота като „пустош” и е включвана към икономическата категория „природен капитал”, което води до наивното заключение, че ако тя бъде подчинена на законите на търсенето и предлагането, тогава ще се разкрие истинската й стойност.

Но стойността на земята, както е показала работата ми с REDD+, така и множество други антропологични изследвания, не може да бъде ограничена до обменната стойност на пазара, и опитите в тази насока могат да бъда изключително вредни за хората и околната среда.

Колегата ми от Лондонския университетски колеж, Джеръм Люис, е показал как икономиката на споделянето, практикувана от ловците-събирачи Мбендйеле в Конго, както и тясната им връзка с гората, са невидими за съседните фермери, дърводобивните компании и природозащитните организации, което често води до изселвания и злоупотреби, както се е споменавало и друг път в това списание.

В собствената си работа, в сътрудничество с бразилски учени, съм показал как собствеността играе ключова роля в оформянето на социалните взаимоотношения сред местните амазонски народи.

Когато държави и миннодобивни играчи предявяват претенции върху дадена земя на основание, че тя не е използвана, че тя е terra nullius (ничия земя), те често го правят в тоталното си невежество, както за местните практики, така и за местните режими на собственост. Затова антрополози често биват избирани за посредници в подобни случаи.

Във възприемането й като „подривна” ли е истинския проблем?

Шумът, който министърът на образование вдигна покрай академичната „точност”, звучи като оправдание за отхвърлянето на антропологията – дисциплина, която в най-добрата си форма съчетава научната прецизност с критичната осъзнатост на хуманитарните науки.

Антрополозите също така отправят и остри, обосновани критики към предположенията на политиците и технократите, които предлагат изкушаващи „взаимноизгодни” решения на проблеми, касаещи устойчивото развитие. Твърде много са добронамерените проекти за развитие, които не правят подробен отчет на местните ситуации и не успяват да изпълнят целите си, което води до неумишлени и понякога пагубни последствия, както за околната среда, така и за местното население.

Вероятно поради тази причина антропологията е възприемана като прекалено подривна- тя действително насърчава развиването на критично мислене, което може да се окаже неудобно за властимащите, особено ако идва от остри и влиятелни критици на установения ред, като Дейвид Грейбър.

Последователните правителства твърдят, че политиката им се основава на научното познание. Но си остава факта, че те обикновено го правят, когато е в тяхна полза, а научните аргументи биват приемани безсистемно, за да оправдават предварително изготвени политически цели.

Икономисти, като Парта Дасгута, са усвоили от политиците идеята за природния капитал, тъй като той може да бъде използван в подкрепа на една нова реторика около създаването на „зелена икономика”, при която в действителност няма почти никакви съществени промени от обичайната практика.

Парадигмата на природния капитал не е задължително нещо, което трябва масово да бъде отхвърляно, но трябва да се признае такова, каквото е: обобщаващ дискурс, произлизащ от западния капитализъм.

За много народи „природата” не е някакъв обект и не е отделна от културата. Действително голяма част от „природните” пейзажи, които организации за опазване на околната среда се опитват да спасят, са продукт на многовековни усилия от страна на туземните народи – същите народи, които твърде често биват изселвани, за да се освободи място за ловни хижи, плантации или „въглеродни ями”, които са в ползва единствено на богатите.

Всички трябва да изучаваме антропология още от начално училище

Достига се до все по-ясен консенсус сред хората, повдигащи въпроса за глобалната екологична криза, че природните науки и икономиката не биха успели без приноса на изкуствата, хуманитарните и социални науки, както категорично посочи скорошна конференция в Лондонския университетски колеж.

Антрополозите редовно се занимават с местни и глобални феномени, като работят на допирните точки между изкуствата и науките. Имаме нещо много важно, с което да допринесем, и понякога ни се отдава тази възможност.

Директорът на Института за глобален просперитет към Лондонския университетски колеж е антрополог (Хенриета Мур); антропологът Стивън Рейнър е участвал в Междуправителствената група по изменение на климата, както и в Работната група по климатично геоинженерство към Кралското дружество; и антропологът Мануела Карнейро участва в Междуправителствената група по биоразнообразие и услуги, свързани с екосистемите.

Така че антропологичното познание се търси, и то не само в сферата на културната идентичност. Ограничаването на аргумента относно стойността на антропологията от А-ниво за политиката на идентичността би било в ущърб на самата дисциплина.

Антропологията дава на учещите от всяко ниво критична осъзнатост за съществените проблеми на нашето време, които не са само религията и етноса, но също и глобалната устойчивост, биокултурното разнообразие и опазването на околната среда. Тя също така предоставя отлична подготовка за изучаването на други по-установени дисциплини, като история, английска литература или география.

В обществения живот са необходими повече антрополози, като тогава дисциплината наистина би повлияла върху обществото и околната среда, и то към по-добро.

Вместо да отстранява антропологията от А-ниво, правителството би трябвало да подкрепя нейното въвеждане в образователната система на всички нива. Когато уредих Никшивака Яванава от организацията Сървайвал да говори в началното училище на сина ми в Оксфорд, той изнесе въвеждащ урок по антропология пред претъпкана зала от деца на възраст от 4 години нагоре и се превърна в истинска сензация.

В продължение на седмици при мен идваха родители и учители, както и самите деца, за да споделят колко вълнуващо и вдъхновяващо преживяване е било това за тях.

Отварянето на очите на нашите деца, още от най-ранна възраст, за чудесата на културното многообразие, и различните начини за устойчив живот по света, несъмнено трябва да е основна цел на образователната ни система.

- Марк Брайтман

Източник: http://www.theecologist.org/campaigning/2778425/anthropology_is_so_important_all_children_should_learn_it.html

10 цитата от вожд на племето Сиу, които ще ви накарат да се замислите за съвременното общество

Лутър Изправената Мечка бил вожд на Лакота Сиу, който, сред малцина други като Чарлз Ийстман, Черния Лос и Гертруд Бонин, живял в разрива, възникнал в начина на живот на туземните народи от Великите равнини, преди и по време на пристигането и последвалото разпростиране на европейските заселници. Отгледан според традициите на своя народ до 11-годишна възраст, след това той бил преместен в индустриалния интернат за индианци „Карлайл” в Пенсилвания, където научил английския език и начин на живот. (Въпреки че е смятано за национална историческа забележителност, „Карлайл” си остава противоречиво място сред туземните кръгове.)

Но също като при споменатите му по-горе съвременници, туземните му корени били дълбоки, което му предоставило възможността да бъде проводник между две култури. Макар и допирът му със света на белия човек да не е бил и без своите „успехи” – участвал е в много на брой холивудски продукции – заветът му си останал опазването на начина на живот на неговия народ.

Преди смъртта си той успял да издаде четири книги и се превърнал в лидер начело на нарастващото движение, целящо да опази наследството и суверенитета на коренните американци, като станал прочут в образоването на белия човек за индианския начин на живот. Следват десет цитата от великия вожд на Сиу, известен като Изправената Мечка, които със сигурност ще въздействат върху това, което мислите за „съвременната” култура.

1) Хвалбите, ласкателствата, преувеличените обноски и натруфените, високопарни думи никога не са били част от учтивостта на Лакота. Прекомерните обноски бяха считани за лицемерни, а хората, които не спираха да говорят, за груби и неразумни. Разговорите никога не започваха незабавно или прибързано.

2) Децата бяха възпитавани, че истинската учтивост се определя от делата, а не от думите. Никога не им се позволяваше да застават между огъня и възрастния човек или госта, да говорят, докато някой друг говореше, или да се подиграват на сакатите или обезобразените. Ако някое дете опитваше да го направи, тогава родителят, с тих глас, мигновено му правеше забележка.

3) Тишината имаше голям смисъл за Лакота, когато той оставаше няколко мига в мълчание преди началото на разговор, с което прилагаше истинска учтивост и спазваше правилото, че „мисълта идва преди словото”; насред скръб, болест, смърт или нещастие от всякакъв вид, и в присъствието на прочути и велики личности, тишината бе знак на уважение…  несъмнено строгото съблюдаване на този принцип е довело до погрешното охарактеризиране от белия човек, че Лакота са стоици. Те бяха възприемани като онемели, глупави, безразлични и безчувствени хора.

4) Ние не смятахме великите обширни равнини, красивите заоблени хълмове и лъкатушещите потоци с буйна растителност за „диви”. Единствено за белия човек природата бе „пустош”, и само за него тя „гъмжеше” от „диви” животни и „дивашки” народи. За нас тя беше питомна. Земята беше щедра към нас и отвсякъде ни обграждаха даровете на Великата Мистерия.

5) За всички същества по земята, небето и водата важеше един истински и активен принцип. В животинското и птиче царство имаше усещане за дружба, което караше Лакота да се чувстват в безопасност сред тях. И някои Лакота толкова се приближаваха до своите пернати и покрити с козина приятели, че заговаряха на общ език в знак на истинско братство.

6) Тази представа за живота и неговите връзки беше облагородяваща и даряваше Лакота с една постоянна любов. Тя изпълваше съществото му с радостта и мистерията на живеенето, събуждаше в него почит към целия живот, обхващаше всички неща в съществуването с еднаква значителност.

7) Беше полезно кожата да докосва земята, и старите хора обичаха да си свалят мокасините и да вървят с боси крака по свещената земя… старият индианец все още сяда на земята вместо да се крепи високо над нейните животворни сили. За него да седи или лежи на земята означава да може да мисли по-дълбоко и да чувства по-силно. Той може по-ясно да вниква в мистериите на живота и да влиза в по-близко сродство с живота на хората около него.

8) Всичко притежаваше личностни качества, които се различаваха от нас само в своята форма. Познанието бе вродено във всички неща. Светът беше една голяма библиотека, а нейните книги бяха камъните, листата, тревата, потоците, птиците и животните, които споделяха, също като нас, бурите и даровете на земята. Ние се учехме да правим това, което само ученикът на природата може да прави, и то бе да усещаме красотата. Никога не се оплаквахме от бурите, бурните ветрове и сковаващите снегове. Оплакването само подсилваше човешкото лекомислие, затова каквото и да ни сполетяваше, ние се приспособявахме, с повече усилия и енергия, ако бе необходимо, но без да се оплакваме.

9) Старият Лакота беше мъдър. Той знаеше, че когато един човек се отдалечи от природата, сърцето му се втвърдява, знаеше, че липсата на уважение към растящите, живи неща скоро води и до липса на уважение към хората. Затова той държеше децата си близо до смекчаващото въздействие на природата.

10) Цивилизацията ми бе натрапена, и тя не е добавила и частица към любовта ми към истината, честността и щедростта.

Източник: http://www.spiritscienceandmetaphysics.com/10-quotes-from-a-sioux-indian-chief-that-will-make-you-question-everything-about-our-society/

Истинският енергиен недостиг

Мнозина днес са вманиачени от привидния недостиг на съответни ресурси за човечеството. Общото мнение е, че не разполагаме с достатъчно енергия, която да поддържа цивилизацията и че най-вероятно наличната ще се изчерпи съвсем скоро. Глобалното потребление на изкопаеми горива не е спирало да се покачва дори и покрай трудното намиране на нови залежи. Качеството и достъпността на наличната енергия също преживяват спад. Анализаторите ни казват, че предстоящият сблъсък между нарастващите енергийни нужди на човечеството и енергийното изчерпване на планетата ще доведе до глобален икономически срив в близките 50 до 100 години, освен ако не наложим драстични промени в подхода си.

Този енергиен анализ ни информира също, че има недостиг не само на изкопаеми горива, които да подхранват обществото ни, но и на необходимия капитал, който да ни позволи да направим каквото трябва, за да процъфтяваме. Вслушвайки се в безкрайните обсъждания на политиците и икономистите, обществото ни е стигнало до етап, в който нещата, които не можем да си позволим да направим, значително надвишават нещата, които все още са в наши ръце. Това допускане не чертае хубаво бъдеще.

Но ако насочим погледа си отвъд този рационален анализ и вместо това погледнем на себе си през една по-духовна призма – т.е. каквото отвътре, такова и отвън – ще започне да ни се разкрива възможността, че голяма част от това, което ни измъчва, може да е просто вътрешна, колективна проекция, основаваща се на страха, вместо самата истина. Наясно съм, че това е доста радикално твърдение в един свят, в който повечето от нас са убедени, че сме на прага на тотална природна и социална катастрофа. Но първо ме изслушайте, тъй като тази по-духовна перспектива намеква, че вече имаме на разположение огромно количество енергия, с която бихме могли успешно да преминем през всяко предизвикателство, което животът ни поднася. Още по-хубавото е, че тя е на разположение тук и сега. А и освен това тя е напълно безплатна. Единственото, което е необходимо, за да се доберем до този невъобразимо огромен запас от енергия, е да издигнем любовта към истината над привързаността към нашите истории за реалността. Едва тогава става ясно какво трябва да направим, за да разрешим проблемите си.

Ако съм научила нещо от годините, които съм прекарала във взаимодействие с различни шамански общности, то това е, че в живота всичко е енергия. Шаманизмът ни учи, че единственото място и време, в което енергията може да въздейства на живота, е точно тук и сега. Колкото и да обмисляме миналото или да се измъчваме от случили се вече неща, ние не можем да променим миналото. То е само един спомен. И колкото и да се притесняваме за бъдещето или да подчертаваме ужасяващите неизвестни, които то може да крие, ние не можем да го избегнем. То винаги е непроявен потенциал.

Преди да се запозная отблизо със шаманските общности, и особено преди да започна интензивна работа с растения на силата, като псилоцибин и Аяуаска, аз (като повечето хора) насочвах по-голяма част от жизнената си енергия или към самонаказване за предполагаеми минали грешки, или към притеснение за това какво може да се случи с мен и семейството ми в бъдеще. Работата беше там, че покрай огромното количество енергия, което изразходвах в самообвиняване и безпокойство, оставаше съвсем малко, с което да се концентрирам върху нещата, които исках да постигна тук и сега. Миналото и бъдещето, както впоследствие открих, са равносилни енергийни вампири. Те могат буквално да ни превърнат в зомбита, като ни отнемат волята, и накрая не разполагаме с почти никаква сила да въздействаме на реалността в единственото място и време, където това въздействие е от значение: тук и сега. Като позволяваме на миналото и бъдещето да изявяват претенциите си върху нашето внимание, ние несъзнателно им даваме разрешение да източват жизнените ни сили – ценното ни време и енергия – оставяйки ни накрая единствено със смесица от депресия и безпокойство.

Само се замислете по колко часа на ден прекарвате в тревожене дали или кога ще срещнете подходящия партньор в живота. Колко често се притеснявате как ще успеете да поддържате дома си, да задържите работата си, да изхраните семейството си, да спестите за пенсиониране, да изплатите сметките си или семестриалната такса на децата си?  Каква част от енергията ви се влива, докато се чудите защо сте избрали точно тази специалност, колко не си харесвате работата или сегашния си партньор, дали родителите ви са ви обичали и възпитали достатъчно, защо сте проявявали самоунищожителните си наклонности или защо не сте направили съвсем различни избори в живота? Сега умножете всичкото това мисловно време и енергия по седем милиарда и ще започнете да проумявате какво се крие зад истинския ни енергиен недостиг. Като добавим към тази сума цялостния сбор физическа енергия, която всички ние изразходваме в опита си да поправяме минали грешки или да отклоняваме страха си от бъдещето, вършейки неща, които не харесваме или които не целят нищо друго освен да усмирят безкрайните ни тревоги, ще получим нещо наистина потресаващо.

Единствената полезна страна на осъзнатостта ни за миналото е, че ни дава уроци, които можем да вземем със себе си. Багажът, в който всички сме трупали тези жизнени уроци– тежките ни резервоари, пълни със срам, упрек, вина, негодувание и емоционално самонаказване – става излишен в момента, в който стигнем целта си, която винаги е точно тук. Защо тогава не пуснем багажа и не задържим единствено уроците?

Единствената полезна страна на обмислянето на бъдещето е, че отваря прозорец към тук и сега, през който ние можем да насочим енергията си като лазерен лъч, за да проявим промените, които искаме да осъществим. Когато се взираме далече отвъд прага на непосредствеността и се опитваме да планираме за всяко едно бъдещо развитие, ние просто разсейваме вниманието си и разводняваме силата си да въздействаме върху настоящето, също като лазерен лъч, изстрелян в космоса. След сто километра от него са останали само разсеян куп протони, изгубили способността си да наелектризират каквато и да е субстанция.

Поради безкрайните брътвежи, изливащи се от новините и обществото днес, на човек му е простено да предполага, че силата, с която можем да въздействаме на сегашния момент, е станала неуместна. Все пак всяка война, водена днес, отразява реакция към някакво недоволство, като нейните застъпници са решили, че децата им трябва да се бият и умират заради него, тъй като искат да облекчат дадена травма, нанесена върху тях или предците им. Междувременно ежедневните натоварвания и мъки възникват от споделяното убеждение, че не можем да добиваме достатъчно ресурси, за да бъдат посрещнати нуждите на всички в бъдеще. Това предположение означава, че милиарди хора страдат от лишения или умират в този момент, така че малцина от нас да могат да натрупат богатство, за да се чувстват по-сигурни за утрешния ден.

Колкото и да е странно, ние сме били накарани да вярваме, че парите са най-ценният ресурс, който едно човешко същество може да трупа, докато всъщност те са просто хартийки, с които изявяваме претенции за бъдещи ресурси. Претенцията за бъдещи ресурси изобщо не е същото като действителния ресурс; тя е вписване в балансовия отчет на обществото. Но ето че ние безумно унищожаваме с тревожно темпо онези действителни ресурси, от които зависим да ни поддържат живи, за да съберем достатъчно количество хартиени претенции за потенциални бъдещи ресурси, което ще ни накара да си мислим, че имаме някакъв шанс да оцелеем, докато единствения възможен избор е да загинем. (Сякаш е възможно нещо друго освен това!)

Като опрем до същината, огромни количества човешка енергия – а оттам и по-голяма част от истинските ресурси на планетата – са насочвани или към борбата за това кой е бил прав (или е извършил неправда) в даден момент в миналото, или към безумното потребление на истински ресурси с цел натрупване на повече хартийки, които да харчим за в бъдеще. Очевидно е, че двете сфери, в които не разполагаме с никаква сила да довеждаме до промяна, са сферите, в които ние изливаме голяма част от общата си енергия. Не е чудо тогава, че започваме да се паникьосваме как няма да можем да намерим достатъчно енергия, която да ни изстреля към едно цъфтящо и щастливо бъдеще.

Покрай ръста на глобалното население и процентите на безработица такива, каквито са днес, се оказва, че милиарди хора по света разполагат с много свободно време. Мнозина от нас имат великолепни идеи как бихме могли да използваме това допълнително време, за да допринесем с нещо много по-полезно за своя побратим, отколкото това, с което бихме допринесли, като се бием помежду си или трупаме пари. На нас ни липсва необходимото пространство, в което латентната, излишна енергия на човечеството да може да пусне корени, да се натори и евентуално да разцъфне по своему, което би било в интерес на всички ни.

Ние толкова силно се стремим да разменяме незабавно личната си енергия за пари (за да се изплащаме за миналото или да отклоняваме бъдещето), че сме се убедили, че не можем да си позволим да си губим времето в създаването на безопасен съд, в който излишната енергия на човечеството да може да тече свободно, да се разширява и събира. Но да се трансформираме по този начин е най-добрият шанс, с който разполагаме, да създадем един поток от динамична и творческа енергия, който би бил достатъчно силен, за да пренесе всички ни в бъдещето. Колко луди трябва да сме, за да настояваме, че не можем да си позволим да спрем да се бием или да трупаме пари достатъчно дълго, че да извършим възможно най-важното нещо, което можем, за да се спасим от пълното измиране?

Решението за нашия енергиен недостиг, както споменах по-рано, става очевидно, като го погледнем от тази страна. Оказва се, че единственият ни реален избор, както лично, така и колективно, е незабавно да спрем да се бием в отговор на вчерашните обиди и да прекратим трупането на хартийки, които залагат утрешния потенциал. Не след една година, когато ще сме спечелили всички битки. Не след пет години, когато ще сме спестили достатъчно пари, за да се предпазим в случай, че светът се разпадне. Точно сега. Време е всеки един от нас да насочи погледа си навътре към собственото си сърце, да разбере къде се намира истинската ни енергия и тогава да я приложи по един любящ и животоутвърждаващ начин.

На практическо ниво ще трябва да се споразумеем да опростим всеки дълг и да анулираме всеки съществуващ запас от пари. Тогава ще можем да насочим вниманието си към определяне на най-състрадателния и разумен начин за използване на наличните глобални ресурси. Освобождаването ни от импулса – както личния, така и националния– да експлоатираме или контролираме огромни количества ресурси за сметка на хората, които отчаяно се нуждаят от тях, ще подхрани човешкото развитие в полза на всичко живо. На колкото повече хора предоставим възможността да дадат най-доброто от себе си, толкова по-здрави, щастливи и самореализирани хора ще можем да призовем, за да измислим по-добър начин как да боравим със сложната екосистема на Земята, от която всички ние зависим, за да оцеляваме. Просъществуването на нашия вид е цел, за която всички можем да сме единодушни, че заслужава внимание; това е цел, за която повечето от нас биха подпомогнали с удоволствие.

Също така ще трябва да простим на враговете си за нещата, които може да са ни причинили в миналото. Прошката изисква лично да ги освободим от всякаква бъдеща нужда да изкупят греховете си. Вместо да им кажем: „Вие го счупихте, сега вие ще го поправяте”, ние казваме: „Ето това е счупено. Кой сред нас може да ни помогне да го поправим по възможно най-добрия начин?” Ако успеем да постигнем тази промяна, тогава ще можем да съберем всичката енергия, която в момента изразходваме в борбата да поправяме минали неправди, и да я насочим към разрешаването на належащите проблеми, които пораждат нещастие по целия свят. Вместо вечно да се бием и умираме, тъй като не можем да повярваме, че е възможно да живеем в мир с враговете си, защо не се опитаме да заживеем заедно в мир и да видим какво ще донесе този избор? Спрем ли да се бием и боим един от друг, ставаме свободни да бъдем любящи, добри и състрадателни към някогашните си врагове, и те стават свободни да се отнасят по същия начин към нас.

Истината е, че човечеството не е изправено пред енергиен недостиг. Истинският недостиг в настоящето е на необходимата сила на волята да изместим почти безкрайния си запас от човешка енергия от изплащането на миналото или отклоняването от бъдещето, за да си дадем свободата да постигнем необходимото тук и сега. Ако по някакъв начин успеем да осъзнаем силата, криеща се в това решение, то тази планета и цялото човечество ще процъфтят. Така раят на Земята може да се превърна в наша съдба. Дотогава си оставаме едно спящо семе в градината на живота, несъзнаващо величието на нашия потенциал.

- Айлийн Уъркман

Източник: http://realitysandwich.com/170559/real_energy_shortage/

Активизмът в новата история

Долният текст е извадка от книгата „Новата и древна история” на Чарлз Айзенщайн

„Духовете на земята вече можеха да ни подкрепят”

Едно от най-въздействащите изречения в книгата „По-красивия свят”… беше „Нека се пазим от всяка революция, в която не е наличен елементът на играта, празненството, мистерията и хумора. Ако борбата е предимно мрачна, то тогава тя може да не е никаква революция.”

Хората смятат това за наивно. Играта и празненството може да изглеждат леко повърхностни с оглед на неумолимата унищожителна машина, която не приема друга логика освен логиката на силата. Трябва да сме сериозни и да не си губим времето в игри, като бягаме от действителността. А що се отнася до празненството – не трябва ли първо да изчакаме, докато има за какво да празнуваме?

Според мен е точно обратното. Обърнем ли революцията в състезание по сила, то със сигурност ще загубим срещу противник, превъзхождащ ни многократно. Още по-лошото е, че ако победим, ще подкрепим установената световна история, с което ще се превърнем в нова версия на врага, който току що сме победили. Това е историята, разглеждаща ни като картезиански отделни Аз-ове, които със сила манипулират една външна реалност. Също както цивилизацията се е стремила да надвие Другото (природата), така и ние в момента се стремим да надвием едно Друго със същите методи. Както е написал Филип К. Дик: „Да се бориш срещу Империята означава да бъдеш споходен от нейната лудост. Това е парадокс: онзи, който победи част от Империята, ще се превърне в самата Империя; тя се размножава като вирус, който налага своята форма върху враговете си. И по този начин той се превръща във враговете си.”

Но съществува и друг начин. Той е по-ефикасен и също води до промяна, макара че човек трябва да пожертва егоистичното удовлетворение от господстването над поразения враг. Наскоро получих следния пример за този друг начин от Даниел Шрайбър от забележителната общност Старсийд  в близост до Байрън Бей, Австралия. Той разкрива част от силата, която става на разположение дори и при изместване в последния момент от сила към игра.

Преди 22 години, когато се преместих да живея в Байрън Бей, се сприятелих със „сбирщина” активисти, които проведоха първия успешен горски протест в света. В общността циркулираха странни идеи за опазване, които вече съм разсеял, но тогава ми се сториха интересни. Моделът „ние срещу тях” се вихреше във всичките си противоположности и динамики, и макар да имаше и победи, „звярът” изглеждаше неотстъпчив, добре финансиран, и разполагаше с всякакви социални, юридически и политически лостове, с които да обърне играта. Осъзнах, че ако човек е активист и е инвестирал емоционално в даден резултат, тогава заплахата се обръща срещу човека и става невъзможно той да „спечели”, но ако човек може да протестира, без да е  инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.

Наскоро участвах в един успешен протест против фракинга, който продължи повече от два месеца и привлече близо осем хиляди жители от малката ни общност в Байрън! Тучният ни лагер включваше голям автомат за капучино, масажи, свещен огън, медиен център, кухня, която изхранваше над 200 души на ден, и др. Дълго време успяхме да не допуснем миньорите, като използвахме различни тактики, включващи видеозаписи с дронове, прегради, кули, 24-часово наблюдение, изпращане на известия до политици, полицаи и корпоративни директори, трениране на държавни служители, и подготовка за сблъсък, когато правителството реши да изпрати 800 тежко въоръжени полицаи, които да разтурят лагера! Цялата мисия бе планирана и разгласена, бяха резервирани хотелски стаи, докато напрежението растеше в очакване на нападението. Три дни преди пристигането на войските научихме, че и четирите новинарски канала ще снимат от въздуха, което после щеше да бъде излъчено по целия свят сякаш участвахме в истинска „война”. Планирахме как да посрещнем войските и зачакахме. Хрумна ми идеята да нарисуваме огромна аборигенска картина върху земята, която да бъде видяна от хеликоптерите и наистина да влезе в „новините”, и да проведем церемония, която щеше да бъде водена от местната туземна общност и в която щяха да вземат участие 500 от нас с пляскащи пръчки, големи огньове, всички мъже щяха да са боядисани в бяло и водачът щеше да свири на диджериду в продължение на три дни! В историята не бе имало случай полицията да спира аборигенска церемония, и затова предложих идеята на жените старейшини, които бяха силно разтревожени от наближаващия сблъсък. Те не за първи път бяха изпадали в тази ситуация, която винаги свършваше по един и същ начин… всички чернокожи, както и много бели поддръжници, биваха арестувани, и миньорите отново започваха да копаят. Възрастните жени мигновено се оживиха и развълнуваха, като видяха рисунките за дългите 45м игуана и 105м змия на дъгата, и започнаха да добавят точки, звездния куп Плеяди и отпечатъци на ръце. Битката вече заприлича на голяма забава и церемония, и задвижи енергията сред хората. Дадоха ни разрешение да влезем в свещените ями с охра, за да извлечем тонове бяла охра, с която да започнем да маркираме огромната картина, и в онази вечер се прибрах вкъщи, за да взема художествени материали… развълнуван.

На следващата сутрин получихме обаждане от лагера, в което ни казаха, че правителството е отменило конфликта и е щяло да разследва компанията за корупция! Върнах се в лагера и заварих голямо празненство, и още докато пристигнахме с моя приятел Майк, жените старейшини ни грабнаха и ни отведоха на среща на старейшините. Една жена ме дръпна, погледна ме в очите и ми каза, че причината да отменят конфликта е била, защото сме се захванали с изкуство и церемония, и ме помоли да й дам копие на диаграмата, което да запази за децата си, така че да запомнят този ден и как да се справят в подобни „бледолики” ситуации. Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта! Тогава научих много ценен урок за това как можем да избегнем дадена криза, като използваме по-високата „технология” на сърцето. Една голяма възможност за сплотяване на нашата общност, която вместо сблъсък, предлага споделен творчески път.

Две изречения от тази история се загнездиха в ума ми. Първото е: „Ако можеш да протестираш, без да си инвестирал емоционално в изхода, то ти винаги печелиш.” Това, което той иска да каже, не означава да спрем да се грижим за земята, водата и общностите, които искаме да опазим. По-скоро той ни предупреждава за привързаността ни към това да сме победителите или загубилите в един конфликт. Когато тази привързаност е налице, изходът ще бъде повлиян от развитието на психологичните драми, тъй като събитията в нашия живот протичат като отражение на собствените ни сенки, страхове, неразрешени вътрешни конфликти и т.н. Да вземем един доста прост пример - ако протестиращите таят несъзнателната мотивация да възприемат себе си като праведни, храбри и достойни за похвала, тогава загубата на битката и хвърлянето в затвора може да се окажат по-задоволителни и от победата. (С това не искам да кажа, че тази мотивация е водеща при всеки протестиращ, но понякога наистина е налице темата „Тук ние, праведните, сме се събрали на страната на Доброто”.)

Дан говори за едно отношение на служба и доверие. Ние служим на някаква цел, но не знаем как ще бъде постигната тя, и също така осъзнаваме, че е възможен и още по-добър изход от очаквания. Дан ни дава пример как можем да използваме играта в духа на протеста и отвъд него, като предлага също да се ръководим от духа на играта. В духа на играта ние не налагаме изхода на останалите играчи. Самата игра придобива собствен живот.

Втората фраза, която ми направи впечатление, беше: „Тя ми обясни, че веднага щом сме преминали от сблъсък с въоръжените сили към изкуство и церемония, духовете на земята са могли вече да ни подкрепят и са били благодарни, че навреме сме си „припомнили” тази тактика, за да избегнем конфликта!” Духовете на земята не могат да ни помогнат, ако ние самите настояваме да контролираме ситуацията. Техните методи не са като нашите. Тактиките, включващи игра, хумор и церемония дават на земните духове пространство, в което да действат.

Според мен, за да бъдат ефективни тези тактики, те не трябва да бъдат просто тактики. Парадигмата на силата може скришом да се прокрадне обратно под формата на: „Ние просто си празнувахме, а вижте какво направиха онези гадни полицаи!” Ако е налице част от тази представа на жертвата или мъченика, то тогава ще е налице и емоционалната привързаност, за която предупреждава Дан, и тактиката няма да проработи. Празненството не може да се случи, ако очакваме или се надяваме то да бъде прекратено. Тук вече се намесва парадигмата на силата, която засрамва врага и кара страничните наблюдатели да се надигнат възмутени срещу тях. Празненството и играта трябва да бъдат истински, като изхождат от светоглед, в който те възникват по естествен път. Не е ли това света, който искаме да създадем?

Пристрастеността, климатичните промени и психологията на възстановяването

Наскоро публикуваната в „Хъфингтън поуст” статия, носеща името „Открита е възможната причина за пристрастяванията, и тя не е това, което си мислите”, ме накара много да се замисля за отношението ни към феномена пристрастеност и как обществото подхожда към него. Като начинаещ културен еколог и студент, изучаващ изгряващото поле на екопсихологията, нямаше как да не направя сравнение между отношението ни към пристрастеността, наркотиците и възстановяването, и отношението ни към нефта, газа, въглищата, необуздания капитализъм и всички неща, в които си мислим, че трябва да продължаваме да инвестираме, макар и да знаем, че вече не са в наша полза, както и в полза на живота на Земята. По какъв начин е свързана пристрастеността с отношението ни към живия свят? По какъв начин ние, като общество, сме се отнасяли към планетата ни и сме решили как да се справим с екологичната криза, пред която сме изправени в момента? В края на краищата начинът, по който се отнасяме към хората, борещи се със пристрастеността, влияе върху това как възприемаме по-мащабните злоупотреби, извършвани от нашето общество: непрестанното извличане на изкопаеми горива, присвояването на земя, и ежедневните дози, които цивилизацията ни трябва да взима, за да не изостава от обичайната работа. Който и да е анализ на пристрастеността като последица от глобалните климатични промени би спомогнал много, като разгледа нещата, от които зависим, за да поддържаме цивилизацията, и дали тези процеси подпомагат или спъват способността ни да функционираме психологически. Докато добиваме по-холистично разбиране за пристрастеността и проумяваме излишъка от борбата с наркотиците, вероятно бихме могли да развием способността си да разработваме по-сложни психологични рамки, с които да поправим и екологичната криза.

Авторът на статията, Йохан Хари, разглежда традиционните модели на пристрастяване. Той говори за остарелия експеримент, при който един плъх е вкаран в клетка, където са му предоставени две бутилки вода, от които да пие. В едната бутилка има само вода, а другата е смесена с кокаин. И ето, плъхът харесва примесената вода и започва непрекъснато и пристрастяващо да пие от нея, докато не умре. Този научен експеримент архетипно е характеризирал какво означава да бъдеш пристрастен към наркотиците, но поради прекомерното му опростяване и съсредоточаване единствено върху физическото „измамване на мозъка” той е ограничил разбирането ни за по-дълбоките изводи за същността на пристрастеността и как да подхождаме към деликатния процес на възстановяването. Той осъжда пристрастения и пренебрегва обстоятелството.

Експериментът бил повторен през 70-те от професорът по психология Брус Александър, който искал да вникне по-надълбоко. Той забелязал, че при първия експеримент плъхът бил оставен съвсем сам в клетка, като нямал какво друго да прави, освен да пие вода с кокаин и да се друса по цял ден. Брус решил да направи няколко промени, за да придаде по-различен привкус. Той построил цял „парк за плъхове”, в който имало играчки, тунели и други плъхове, които да си взаимодействат. Бутилките били поставени в тази нова среда и резултатите били следните:

„На щастливите плъхове не им хареса дрогираната вода. Предимно я отбягваха, като консумираха по-малко от четвърт в сравнение с изолираните плъхове. Нито един от тях не умря. Въпреки че всички плъхове, които бяха сами и нещастни, станаха пристрастени, това не се случи при нито един от плъховете в щастливата среда.”

След този експеримент той изкарал плъховете от парка им и ги изолирал, като в продължение на 57 дни били изложени единствено на двете бутилки. След като станали силно пристрастени към кокаина и изпаднали в много тежко състояние те били върнати обратно в парка при своите приятели и играчки. Тогава Александър забелязал, че те показали невероятна способност да се нагаждат бързо към новата среда. Плъховете преминали през леки симптоми на отказване, които не след дълго отминали, и те отново заживели нормален живот. „Добрата клетка ги е спасила”, пише той.

Това, което можем да научим от тези експерименти е, че пристрастените си остават такива и много често умират, ако не е налице някаква здравословна среда, към която да преминат. По същия начин екологичната криза е, до голяма степен, криза на пристрастеността. За да доразвия тази идея, ще се позова на един доклад от 2009, публикуван в списание „Екосайколъджи”, в който авторът Кристофър Бейли прави сравнение между класифицирането на пристрастеността в ДСН (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства) и това как тези подточки могат реално да бъдат приложени към начина, по който обществото ни използва ресурсите. Общо взето, колкото повече изкопаеми горива използваме, толкова по-надълбоко трябва да копаем, за да ги извличаме, и толкова по-нестандартни стават методите (например катранените пясъци). Това е класически симптом на пристрастяване, тъй като пристрастените обикновено са готови на всичко, за да продължат да приемат дозата си, въпреки че са наясно, че ресурсите им са на изчерпване и че в един момент вече няма да разполагат с тях и ще създадат безпорядък.

Друго класифициране на пристрастеността, което Бейли споменава, гласи, че пристрастените обикновено продължават да злоупотребяват, макар да знаят, че проблемът е породен или изострен от самата субстанция. По същия начин ние продължаваме да пробиваме, да извличаме, да използваме фракинг, да копаем, да отделяме, да взривяваме, да разтопяваме, да преработваме, да рафинираме и т.н., макар да сме наясно, че като продължаваме да прилагаме тази самоубийствена алхимия, ние физически отслабваме способността на планетата да функционира, и същевременно излагаме на риск способността на други видове да се приспособяват и оцеляват. Ние продължаваме да си взимаме наркотика (нефт, газ, въглища), независимо че те усилват климатичните промени и допринасят за най-масовото изчезване на видове, което се е случвало на планетата през последните 65 милиона години. Ние го правим, осъзнавайки случващото се, и знаейки, че ние го продължаваме. Това е пристрастяване в най-подвеждащата му фаза, от която ние, като общество, едва сега се събуждаме. Докато се съвземаме от съня, като култура, и докато политиците вече не могат да се измъкват, като отричат натрупалите се научни доказателства, ние най-накрая можем да започнем процеса на възстановяване. Това е един процес, който ще ни надживее, но поколението ни може да изиграе много важна роля, като го започне.

Това, което можем да научим за възстановителния процес, според Хари, е, че той протича най-добре, когато е налице някакъв алтернативен модел. Той пише: „Можете да изградите система, която цели да помага на пристрастените да възстановят връзката си със света, и с това да загърбят своята пристрастеност.” Накратко казано, нуждаем се от напълно различна операционна система, както се изразява Бъкминстър Фулър, такава, която разполага с нови играчки и тунели, отношения и поведения, и чиято обратна връзка с биосферата не е унищожителна и, в идеалния случай, е възстановителна и възраждаща.

Така че вместо да се хвърляме срещу институциите, политиките, корпорациите и отделните индивиди, допринасящи най-много за усилващите се климатични промени, ние бихме могли да погледнем този проблем от много по-широка перспектива. Въпреки че разкриването на виновниците за, и печелещите от, климатичните промени е от критично значение за движението за опазване на околната среда (и аз не намеквам да спираме да го правим), ние вече трябва да преминем на следващия етап, ако искаме да постигнем съществена промяна. Този вид опазване на околната среда, който само напада, без да предлага решения, е вкоренен в същото мислене, както и борбата с наркотиците, мислене, което вкарва хора зад решетките и, по същество, продължава онова, срещу което се е обявило. Това е психологическо понятие, което може временно да върши работа, за да предотвратява унищожение, но не се равнява, и никога няма да се равнява, на цялостната промяна, която би характеризирала здравословното общество, в което всички ние бихме искали да живеем.

Но не ме разбирайте погрешно, нуждаем се от съпротива, съпротивата е нещо прекрасно, и тя върши работа, както красиво демонстрира скорошната забрана за фракинг в Ню Йорк. Животоподдържащата система на планетата е застрашена на почти всяко физическо равнище и ние трябва да я защитаваме на всяка цена. Просто искам да кажа, че ние работим, за да инвестираме енергия в премахването на старото, но не толкова, колкото инвестираме в изграждането на нещо ново. Тъй като при изграждането на нови модели за функциониране на обществото, дори и ако са само на теория, ние реално премахваме структурите на властта, които унищожават животоподдържащата система на планетата, докато откриваме пътя към едно по-устойчиво общество.

В статията си Хари заключава, че пристрастеността просто е търсене на някаква смислена връзка. Когато в средата не са налице съществени или здравословни начини за формиране на връзки, хората прибягват към наркотиците в опит да запълнят празнотата в себе си. Според мен пристрастеността е симптом за по-голямо отделяне от Земята, от другите видове и един от друг. Трябва да се обърне внимание точно на този вид лечение, за да започнем истински да превъзмогваме пристрастеността си към изкопаемите горива и да тръгнем по пътя към устойчивото възстановяване, както индивидуално, така и колективно.

Осъзнавам, че отново и отново се връщам към мъдростта на покойният психолог Джеймс Хилман:

„Психологията, толкова отдадена на събуждането на човешкото съзнание, трябва да осъзнае една от най-древните човешки истини: не можем да бъдем изучавани или лекувани отделно от планетата.”

Колкото повече се грижим за цивилизационните патологии на пристрастеността, толкова по-малко тя ще се оформя в живота на отделния човек, и толкова по-здрави ще бъдем ние като култура, осъзнаваща фундаменталната си взаимозависимост с всички форми на живот на тази наша дива и красива планета, която търпеливо ни изчаква да обърнем повече внимание.

Автор: Сара Ливайн

Източник: http://realitysandwich.com/248585/addiction-climate-change-and-the-psychology-of-recovery/