„Глобално затопляне”
Четиристотин хиляди години назад,
от космоса дошли те,
и дарили ни тук с живот.
Но приемаме всичко за дадено ние.
Не мисля, че трябва така да се отнасяме.
И щом
видя димът навред,
чувствам, че сякаш
от човечеството долу там не съм.
Чувствам, че очите мои ледници са,
главата – възвишение,
сърцето ми океан е.
И съвсем сам чувствам се,
защото в грешка са всички.
От живите боя се аз.
Що е това, което омраза ние зовем,
и което в мен лежи, но убива теб?
Свят един погубен е,
и никой да го възстанови не може.
Опустошените земи разгръщат се.
Очите ми затворени са, видението избледнбява.
Главата пламва ми
и в немилост аз изпадам.
Детето в себе си прегръщам
и да не плаче казвам му,
„От живите не бой се ти”.
„Един ден като крал гордо ще стоиш,
и страх никакъв
не ще засенчи тази светлина под нас.”
Всеки един въвлечен е сега
в тайна от всички ни споделяна.
Таз истина расте.
И като воин трябва да се боря аз.
Отсега още мога да усетя
любовта, която ще открия.
Сън един сънувах,
планетата ни как оцелява.
Напътстващите звезди - постоянно растящи.
И всички светове,
съдбите на всички страни,
едновременно възстановяват се те.
Не паднах никога и винаги вярвах,
че да еволюираме и остареем можем ние.
Очите свои отвори и остави всичко да се влее,
и виж как надежда нова отвътре расте.
Ще видим как децата ни порастват.
Ще видим как децата в нас израстват.
No comments:
Post a Comment