„Най-тежката материя във Вселената”
Долу легни.
Изчезни.
Буден лежа.
Да мърдам не мога ръце и крака.
Парализиран съм аз.
Спомен нямам как от това да се освободя.
В сърцето на мрака.
С лице изкривено,
не зная как светлината да достигна.
И зле се чувствам,
като изрод в клетка.
Вратата отвори.
Навлез в сърцето си.
Толкова далече стигаш ти.
Златна неземна тишина.
Космичен полет със скорост светлинна.
Мъглявини и цветове
прекосявам.
Дупка черна ме зове.
По хоризонта плъзгам се.
На предела, който не се
пресича.
Джудже черно.
Времето е изкривено.
И в сърцето на мрака,
спирала от светлина.
Навлизам в сферата на нищото.
Студът усещам, очите са
затворени,
замира бавно страхът ми.
На години светлинни
оттук са
мислите и затворите мои.
Стоновете им дочувам,
но дълбоко и дълго дихание
задава се.
Времето надскачащ,
и пространството сега
разбиращ.
Единен се чувствам.
Светлината прекосявам.
Живите усещам.
Тук в средината
светлината на любовта
присъства,
която докосната не може
да бъде
от тишина по-велика,
ще се завърне.
No comments:
Post a Comment